Великите военни изцепки: Битката при Скафида (1304 г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
В началото на XIV век, България се намира в незавидно положение. Страната е разкъсвана от феодални междуособици, икономиката е съсипана от татарските набези, а възродената Византийска империя търси всеки удобен случай за да наложи властта си над земите, някого съставлявали темата Паристрион – било то директно или чрез своя марионетка на трона в Търново. В тази посока, ромеите подкрепят аристократите-сепаратисти и се стремят д аги привлекат на своя страна като верни васали. За тази ситуация спомага и сериозното разделение между управляващия род Тертеровци и техните поддръжници и наследниците на Смилец, които за кратко владеят Търново в края на XIII век.
Възкачването на Теодор Светослав на престола на България води до пренареждане на политическите фигури и създава предпоставка за укрепване на царството. Тази ситуация, естествено, заплашва интересите на Византия и император Андроник II Палеолог търси всички възможни начини да дестабилизира позициите на новия български владетел. Оказва се, че чичото на Теодор Светослав – крънският деспот Елтимир е склонен да приеме върховенството на василевса в замяна на реализиране на собствените си политически амбиции. За целта, той приютява съпругата на Смилец – Смилцена в двора си, заедно с невръстният й син Иван Смилец. Самият Смилец, заедно с брат си – Войсил, бягат във Византия и започват да кроят планове за възвръщане на търновския престол.
През 1302 г., плановете на Андроник II са временно осуетени от разгрома на византийско-аланските войски от турските гази при Бафлеос. Осман I дава сериозна заявка да се наложи като водач на обединените турски сили в Мала Азия и това изисква цялото внимание на ромеите. Възползвайки се от проблемите на Византия, Теодор Светослав решава да изпрати една компактна военна сила в района на Бургаския залив с цел завземане на крепостите там. Идеята е не само да се присъединят доходоносните черноморски пристанища, но и да се пресече директната връзка между Крънското деспотство и Византийската империя. Българите постигат първоначален успех, но отговорът на Византия не закъснява.
Макар и с доста усилия, ромеите успяват да съберат една 3-4000-на армия в Тракия, начело на която застава Михаил IX Палеолог (съимператор на своя баща Андроник II – б.а) Заедно с войските е и ренегатът Войсил, който е нетърпелив да докаже верността си към ромейската кауза. С оглед ограничения размер на българските войски ( вероятно ок. 1000 души б.а.), ромеите решават да изпратят около ½ от силите си начело с Войсил за да ги прогонят. Самият Михаил остава в Тракия за да дочака подкрепления. Българите научават за придвижването на вражеските сили от Виза към Порос (дн. Бургас) и се подготвят да отстъпят с бой. Познавайки отлично терена, силите на Теодор Светослав (който вероятно не командва лично този малък по размер отряд – б.а.) залагат капан на врага. Мостът над река Скафида (отокът на Мандренското езеро към Бургаския залив – б.а.) е подкопан с идеята да се раздели на две ромейската армия при форсирането на реката. Остава да се види дали Войсил ще попадне в клопката или ще прояви съобразителност.
По онова време, както и днес, пътят през Меден Рудник не е единственият начин за преминаване през района. През средните векове съществува голям, добре поддържан път през Делеутум (Дебелт). Войсил би могъл да избере този маршрут, да обходи Мандренското езеро от запад и след това да излезе на морския път някъде в района на днешните солници при Сарафово. Проблемът на този подход е, че може да изпусне оттеглящите се български сили. Решен на всяка цена да се докаже, Войсил избира да тръгне по прекия път от Созопол към Порос.
Известени за пристигащите ромейски сили, българите разделят своя контингент – лековъоръжени части са оставени на южния бряг на р. Скафида да примамят врага, а основните сили са разположени северно от моста, с цел да атакуват ромейския авангард. Уверен в численото си превъзходство (вероятно 2:1 – б.а.), Войсил атакува. Войските му се справят лесно с българските части южно от моста и започват да ги изтласкват през реката. В този момент се намесват останалите части на българите, които притискат ромейския авангард на предмостието. В резултат от това, множество византийски войници се струпват върху моста на Скафида. Битката се води вероятно в края на април или началото на м. май, 1304 г. Придошлите от дъждовете води довършват работата на българските части – мостът не просто е подкопан, а направо рухва в реката, повличайки със себе си десетки, ако не и стотици войници. Малцината ромеи, останали на северния бряг са разгромени, а остатъкът от армията, заедно с Войсил е принуден да се изтегли позорно на юг, търсейки подкрепа от Михаил IX.
В рамките на няколко минути, византийските войски, уверени в своето превъзходство, са пометени от водната стихия и стрелите на българите. С този успех, Теодор Светослав получава контрола над ключовия черноморски път. През есента, Михаил IX повежда цялата ромейска армия, която опустошава старозагорско, но е принудена да се върне обратно в Тракия заради действията на Каталанската дружина. Така, с комбинация от военен успех и доза късмет, Българите затвърждават своите позиции в причерноморския район, а Теодор Светослав получава шанс да се разправи с болярите-сепаратисти.
Заглавна снимка: By невядомая – „История на България. Том ІІІ. Втора българска държава“, издателство на БАН, София, 1982, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6659757
