Великите военни изцепки: Битката при Коленсо (1899 г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Краят на XIX век неслучайно е наричан Епоха на Империализма. Възползвайки се от достиженията на Втората индустриална революция, европейските Сили, САЩ и Япония се заемат да преразпределят останалата част от света по между си. Това става или чрез налагане на директен колониален контрол, или чрез образуване на т. нар. зони на влияние, в които местната администрация работи в полза на някоя от Великите сили. С края на Източната криза (1875-1878 г.), вниманието на Великите сили се насочва към Африка.
Последвалите две десетилетия на конфликти, кръвопролития, геноцид и окупация, остават в историята като „Надпреварата за Африка“. Ключов момент в тези процеси изиграват амбициите на Британската империя да наложи властта си над източната половина от Черния континент. Мечтата на Лондон е да изгради грамадна ивица от владения, която да се простира от делтата на Нил до нос Добра надежда. Важна стъпка в тази посока е победата на британците над суданския бунтовник и пророк ал Махди и неговите последователи, постигната през 1899 г.
Докато пламъците на Махдистката война (1881-1899 г.) още догарят в Судан, едно разкритие привлича вниманието на британската империя към Южна Африка. Местното население на провинциите Трансваал и Оранж открива значителни залежи на диаманти на своя територия. Опасявайки се че Германия или Франция могат да посегнат на тези независими територии и да застрашат британските интереси, властите в Лондон решават да използват сила и заплахи и да принудят местните да приемат върховенството на Британската империя.
По онова време, населението на днешна северна ЮАР се състои от множество холандски преселници, смесили се и с местните племена, сформирайки едно плантаторско общество, много подобно на онова, което съществува в Юга на САЩ през първата половина на XIX век. Местното европейско население носи названието „бури“ (от холандската дума за “селянин, земеделец“ – б.а.) и фактически монополизира социални и икономическия живот в тези територии. Следвайки традициите на нидерландска демократичност, бурите организират своите територии в няколко републики, сред които най-важни са Южноафриканската република и Свободната държава Орание (превеждана на български и като Оранжева свободна държава – б.а.)
След 1870 г., в земите на бурите започва приток на все повече „уйтландери“ – т.е. чужденци – в голямата си част авантюристи и златотърсачи, поданици на Британската империя. Силно привързани към своите земи и привилегии, бурите отказват да дадат на уйтландерите равни политически и социални права, което води до постоянно натрупване на напрежение между двете групи. През 1877 г., Великобритания обявява едностранно че анексицра цялата провинция Трансваал, което води до избухването на кратката Първа Англо-бурска война (1880-1881 г.), в която местното население успешно прогонва британските войски и Лондон е принуден да признае Независимостта на Южноафриканската република.
През 1895 г. се стига до нови кървави сблъсъци между бури и уйтландери, които са използвани от Великобритания за да се опита отново да се намеси като посредник в конфликта и да наложи своето политическо върховенство. Президентът на Оранжевата държава – Мартинус Стайн свиква конференция в столицата Блумфонтейн, опитвайки се да помири войнствения лидер на Южноафриканската република Паул Крийер и британските власти в колонията Кейп (британските владения заемали крайбрежието около нос Добра надежда. Заради носа, колонията е наричана Кейп колония – б.а.) На разгорещени дебати, проведени през юли 1899 г., двете страни не постигат никакъв напредък и в крайна сметка провалът на преговорите, води до избухването на война.
Разчитайки на своя могъщ флот и на изпитаните си колониални войски, британците очакват да постигнат лесна победа срещу „местните селяци“. Подценяването на бурите е пълно и фатално. За разлика от зулусите и други местни групи население, бурите са изцяло европейско общество, което не е изостанало във военно-техническо отношение от Стария свят. С парите, придобити от диамантните и златни мини, бурите си закупуват първокласно огнестрелно оръжие и артилерия – в Европа има предостатъчно оръжейни фирми, които нямат никакъв проблем да снабдяват враговете на Британия.
Нещо повече, анти-имперски журналисти раздухват историята за борбата на подтиснатото местно население срещу световния агресор, което води до приток на доброволци, които се бият на страната на бурите. Особено силно присъства ирландската общност, чиято собствена борба за отделяне от Великобритания започва да навлиза в последните си етапи. Ирландци пътуват както от Европа, така и от многобройната им общност в САЩ. Доброволци идват и от Австралия, Канада и Нова Зеландия.
За капак на неочакваната съпротива, британското командване е поверено на сър Редвърс Бълър – изключително противоречива личност. От една страна, Бълър демонстрира неоспорими войнски качества като офицер в британските войски по време на войните със зулусите, където получава Кръст за храброст „Виктория“ – най-високото военно отличие на Великобритания. От друга, неговите умения като командир са подложени на сериозна критика.
Един съвременник го определя като „забележителен капитан, адекватен майор, посредствен полковник и катастрофален генерал“, докато други негови критици отиват по-далеч, наричайки го „една от злополучните шеги на Викторианската епоха“. Подобни оценки, разбира се са до известна степен крайни. В действителност, недостатъците на Бълър изпъкват най-вече в съчетание с провалите на неговите подчинени, които той не успява да координира адекватно.
Бълър пристига в Южна Африка начело на основния контингент британски войски през есента на 1899 г. Веднага след началото на военните действия, няколко предни британски владения по границите на бурските републики, биват блокирани и обсадени, а комуникацията им с останалите британски зони е прекъсната напълно. Бълър решава да раздели войските си на три отделни корпуса, стартирайки военни действия на няколко фронта. Сам застава начело на най-многочисления корпус, чиято задача е да деблокира град Лейдисмит в Натал.
Силите на Бълър превишават значително бурите и местните отстъпват на север към р. Тугела, окопавайки се в района на селището Коленсо. То контролира единствения главен път и ЖП линия към Лейдисмит. Бъклър планира първоначално д аобходи във фланг позицията на бурите и да форсира р. Тугела няколко десетки километра по-нагоре по течението й. Този план се сблъсква с два проблема . Първо, Бълър научава че другите два експедиционни корпуса са били разбити от бурите при Стормберг и Магерсфонтейн и в момента неговите войски са единствената адекватна британска сила в сектора.
Отделно от това, генералът правилно преценява, че не разполага с достатъчно впрегатни животни и каруци, за да осигури логистиката на войските си при подобно удължаване на походния маршрут. Нещо повече, напускайки близостта на ЖП линията, Бълър се отдалечава и от директната телеграфна линия – единствената му бърза връзка за комуникация с изходните бази на британците. Всичко това го кара да поведе войските си по-най-бързия маршрут към Лейдисмит. Подобен план обаче ще означава фронтална атака на укрепените бурски позиции.
Начело на ок. 15 000 войници и значителна артилерия, Бълър решава да щурмува вражеските позиции, разчитайки на численото си превъзходство от порядъка на 3:1. Бурите, разделени на контингенти, наречени „командо“ (от там и по-късния термин „командоси“ – б.а.) прикриват всички бродове в района на Коленсо. Атаката е обявена на 15-ти декември след не особено успешна артилерийска подготовка. Изцепките започват още от самото начало.
Бълър е принуден да използва няколко набързо скалъпени карти, които не дават ясна представа за релефа и точната височина на географските обекти. Междувременно, първата фаза на настъплението се води напред от местен водач, който не знае английски и вместо да поведе британците към някой от по-удобните бродове, нарочно или не ги вкарва в капан в един завой на р. Тугела, където потока прави подковообразен завой, в който британските войски се оказват натикани като стадо в обор, превръщайки се в отлични мишени за бурите, разположени по околните хълмове. На всичкото отгоре, командирът на челната бригада – генерал Харт, продължава да настоява войниците да форсират реката точно на тази локация, без да позволи разтегляне на фронта в ляво от речния завой.
Същевременно, на противоположния фланг британците придвижват своята артилерия в посока Коленсо с надеждата да подавят вражеския огън със залпове от челото на напредващата колона. Географския разчет се оказва кошмарен и докато подреждат своите батареи, британците се оказват в обхвата на вражеските войници, които започват масиран огън от своите позиции. Това прави употребата на британските оръдия невъзможна, а артилеристите са принудени да се изпокрият в едно сухо дере зад оръдията си.
Ситуацията се променя в следобеда, когато британците най-после успяват да разположат едрокалибрените корабни оръдия, които бавно довлачват с волски впрягове. Те дават възможност да бъде разпръсната съпротивата около градчето Коленсо и част от него да бъде окупирана от предните роти на британците. Битката е на кантар и в този ключов момент блясва пълната неадекватност на британското командване.
От една страна, Бълър решава лично да поеме командването на настъплението, губейки ясна перспектива върху бойното поле с директното си включване в бойните действия. От друга страна, част от британските генерали директно отказват да хвърлят отрядите си в най-горещите точки на сражението и да подкрепят притиснатата артилерия и частите на Харт. В тази ситуация на хаос и несигурност, Бълър решава да заповяда общо отстъпление на британските войски към началния им лагер. Завоюваните части на Коленсо са изоставени, а поне 10 оръдия са пленени от бурите, които избиват няколкото десетки доброволци, които се опитват да извлачат артилерията от зле подбраните й позиции.
Битката при Коленсо завършва с над 1100 жертви от британска страна, от които поне 700 ранени и 200 пленени, както и ок. 250 убити. Бурите губят 8 души убити и 30 ранени. Провалът при Коленсо е едно от най-унизителните поражения, претърпени от британците по време на войната с бурите, но както се оказва, съвсем не единственото.
