Великите военни изцепки: Берберските войни (1801-1816 г.)

Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.

Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

В самия край на XVIII век на световната политическа карта се появява нова държава – Съединените Американски Щати. След като с оръжие в ръка защитават своята независимост, американците се заемат да организират страната си, създавайки конституция през 1789 г. и полагайки основите на основните институции, в това число редовна армия и флот. Въпреки своите успехи, към началото на XIX век САЩ си остава далечна за европейците държава, една причудлива новост за политическия живот на Стария свят. Именно младостта на американската нация и нейната политическа неопитност, карат мнозина по света да подценяват САЩ. Първите, които имат възможността да се опарят от грешната си преценка, се оказват берберските пирати от Северна Африка.

Берберският бряг винаги е бил особена част от Средиземноморският свят. Първоначално владение на Картаген и Рим през Античността, тази територия попада в ръцете на вандали, византийци и накрая е завладяна от войските на Умаядите. След разпадането на Умаядския халифат през 750 г., Берберският бряг става последователно владение на няколко местни берберски династии, зависими от Алмохадите и Алморавидите в Андалусия и от Фатимидите и Аюбидите в Египет. След възцаряването на мамелюците в Египет, техните владетели подчиняват пряко Триполитания, а Тунис остава васална територия. Що се отнася до крайбрежието на Алжир, то остава свободна територия, като всеки отделен град, се управлява от собствен, местен владетел. Основното препитание на местните моряци станало пиратството.

Jeireddín Barbarroja, por Agostino Veneziano

Хайредин Барбароса

След завладяването на Мамелюкската държава от Селим I (1512-1517г.) през 1517г., оставило цялото централно и западно африканско крайбрежие на Средиземно море без сюзерен. Тази свобода направила пиратите по-дръзки и скоро техните рейдове обхванали цялото западно и централно Средиземноморие. Техните апетити скоро им навлекли гнева на могъщия владетел на Католическата монархия и император на Свещената Римска Империя – Карл V (1516-1556г., император от 1520г.). Той се съюзил с Венеция, Генуа и Папството и започнал контра офанзива срещу пиратите. Едновременно с възшествието на Карл V, още две личности, изменили Средиземноморската история се качили на голямата сцена. През 1517г. начело на Османската империя застанал младият и амбициозен Сюлейман I. Година по-късно, с помощта на османците, Каир ад Дин, наричан от европейците Барбароса станал господар на Алжир. Барбароса бързо разбрал че се нуждае от съюзник за да се справи с католическата контраофанзива, ето защо побързал да приеме протегнатата ръка на османския султан. Сюлейман от своя страна добре знаел, че ако към своята флота прибави и тази на берберските пирати, морската мощ на Османската империя ще съперничи с тази на целия католически лагер. Барбароса бил обявен за паша на Алжир, а по-късно и за капудан паша на османската флота. Този съюз съвсем не обезкуражил Карл V който повел своите предимно испански войски на юг и дори успял за известно време да завладее Тунис и част от алжирското крайбрежие. Сблъсъците между мюсюлмани и католици продължили непрекъснато, чак до Войната на Свещената лига (1682-1699г.), която отслабила османската мощ и империята преминала в отбрана.

Въпреки сломената мощ на османците, берберските пирати продължили своите рейдове и през XVIII в. Техен противник вече не била отслабената Испания, а Ордена на Хоспиталиерите от Малта, които през предишните два века действали в сянката на своите Хабсбургски сюзерени. Пирати и рицари воювали с прекъсвания през целия XVIII в. И едва с превземането на Малта от Наполеон (1798 г.) конфликта бил прекратен. Изчезването на Малтийския орден създало опасен силов вакуум, който пиратите успели да използват. Блокирането на Средиземноморието за британската флота и заетостта на французите, дали възможност на пиратите отново да засилят позициите си и в рамките само на няколко години, те се превърнали в същата заплаха, която представлявали и по времето на Барбароса. Техни жертви ставали най-вече търговски кораби, без значение под какъв флаг плавали. Европейците, заети с поредицата Коалиционни войни срещу Франция можели само да скърцат със зъби и безучастно да гледат продължаващите пиратски рейдове. Все пак, за да имат по-стабилна международна позиция, пиратите все още признавали османския султан за свой сюзерен.

Американски търговски кораби пътували в Средиземно море като част от британският флот още от края на XVII в. До началото на Американската война за независимост (1775-1783 г.), те били защитени от набезите на пиратите, заради договорите, които Великобритания подписвала с пиратите през целия XVIII в. След началото на борбата за независимост, протекцията на съдовете на САЩ се поела от французите, съгласно договора между двете страни от 1778г. След подписването на Парижкия мир (1783 г.), САЩ трябвало сами да се погрижат за сигурността на своите кораби и граждани. За целта, Конгресът гласувал изплащането на определена сума на пиратите, за да стоят те настрана от американските кораби. Този ход се оказал напълно погрешен, тъй като веднъж надушили лесната печалба, пиратите поискали да им се плаща откуп, който надвишавал като сума гласуваното от Конгреса. През 1785г. посланиците на САЩ в Париж и Лондон – Томъс Джеферсън и Джон Адамс, били изпратени да преговарят с посланика на Триполитания в Лондон – Сиди Хаджи Абдулрахман Аджа. И Джеферсън, и Адамс били съгласни, че плащането на трибут в дългосрочен план няма да донесе нищо добро. Джеферсън обаче настоявал, че трябва да се плаща, докато не бъде екипирана достатъчна добра Щатска флота, която да се справи с пиратите. През 1794 г. президентът Уошингтън настоява да се изпрати вонен флот в Алжир, който да сложи край на пиратските набези срещу американски кораби, но среща съпротива в Конгреса. 

Ситуацията в САЩ била сложна. Фракциите вътре в Конгреса се борели да наложат своите виждания за развитието на страната. В крайна сметка надделяло мнението на Демократите-републиканци, които смятали, че водене на активна външна политика в посока Стария свят само ще спъва развитието на САЩ. Те вярвали, че усилията на външната политика трябвало да се концентрират на Запад към усвояване на Америка. Ето защо правителството на демократ-републиканците се съгласило да плащат трибут на пиратите. Данъкът бил плащан в продължение на 15 години и възлизал на около 1.25 милионa долара. Тази сума се равнявала на 1/5 от годишния приход на САЩ

През 1800 г. Джеферсън печели президентските избори срещу своя колега и приятел Джон Адамс. Поемайки в ръцете си изпълнителната власт, Джеферсън решава да прекрати унизителната практика за изплащане на годишен трибут на пиратите. Освен чисто финансовата страна, Джеферсън използва като аргумент в подкрепа на политиката си и състоянието на американския флот. След 1794г. американските военноморски сили били реформирани и подсилени като количество и огнева мощ. Джеферсън смятал че новата флота може да нанесе решаващ удар на пиратите и да прекрати унизителната зависимост на САЩ.  През март 1801 г., Джеферсън отказал да плаща трибут на пиратите. В отговор, спазвайки вековната тардиция, пашата на Триполи заповядал да бъдат заловени и избити офицерите на един от американските кораби в Средиземно море. Пиратският лидер бил убеден, че както и до сега, американците ще се видят принудени да се пазарят за мир, с оглед на факта, че родината им била далеч от Средиземно море и САЩ не разполагали с адекватни снабдителни бази в Средиземно море. За Щатите, този акт означавал война и Джеферсън бил готов да я води. Алжир и Тунис не се присъединили към Триполитания.

NH 65536-KN

Картина, изобразяваща бомбардировката на Триполитания на 3 август 1804 г

Джеферсън изпратил група фрегати в Средиземно море, за да защитават интересите на страната в региона. Начело на флотата застанал опитния морски вълк Едуард Прембъл, който се сражавал за САЩ по време на Войната за независимост, а след това участвал в морски операции в Пасифика. Първото стълкновение между американската флота и пиратите станало през 1801г., когато „ЮСС Ентърпрайз” потопил един от главните кораби на Триполитания – „Триполи”. През следващата година, въпреки засиленото военноморско присъствие, американците не успели да постигнат решаващ удар срещу пиратите. През 1803г. Прембъл успял да наложи блокада на берберските пристанища в Триполитания и сериозно притиснал пиратите чрез поредица от успешни рейдове срещу пристанищата им и разположените в тях кораби. През октомври 1803 г. пиратите успели да заловят един от основните американски кораби – „Филаделфия” и го използвали като оръдейна батарея в пристанището на Триполи. Щатската флота подготвила операция за потапянето на кораба и на 16.02.1804 г. лейтенант Стивън Декатър, начело на отряд морски пехотинци, успял да се промъкне на кораба, справили се с пиратите, които го охранявали и го подпалили и потопили. Това е и първата спец операция на американската морска пехота извън пределите на Америка.  През юли същата година започнала нова американска офанзива срещу Триполи, но въпреки отчаяните атаки на американската флота, града оставал непревземаем. Американското командване започнало да търси друг изход и на бившия посланик на САЩ в Тунис – Уилям Ийтън, било поверено командването на едни контингент от морски пехотинци и арабски, гръцки, и берберски наемници, които прекосили Либийската пустиня и след решителна битка овладели пристанището Дерна. Победата при Дерна влиза и в химна на Морската пехота със строфата „…до бреговете на Триполи”.

Изправен пред настъпващите по суша и море американски части и заплашен от преврат, пашата на Триполи, Юсуф Караманли, се съгласил на примирие. То било подписано на 10.06.1805 г.  Изненадващо, постигнатото с оръжие не било защитено от дипломацията. Според втора точка от договора, пиратите трябвало да освободят 300 американски пленници. В замяна, американците щели да освободят пленените 100 пирати и щели да заплатят 60 000 долара за разликата от 200 пленника. Договорът не предлагал никаква по-значима гаранция за сигурността на американските кораби в Средиземно море. Уилям Ийтън, който смятал че постигнатото от него и мъжете му при Дерна било обезсмислено от дипломатите. В крайна сметка Първата Берберска война донесла повече полза на американският флот от колкото на САЩ. Флотата се сдобила с безценен опит и за първи път била използвана в бойни действия далеч от бреговете на САЩ. Натрупалите опит по време на войната екипажи взели активно участие в последвалата война с Великобритания.

Конфликтът между пиратите и САЩ започнал наново още през 1807г. когато били първите нападения над американски търговски кораби, този път от страна на алжирските пирати. Тъй като били заети с конфликта с Великобритания, избухнал през 1812 г., САЩ се съгласили отново да плащат трибут на пиратите. Това продължило до 1815г., когато войната с Великобритания приключила и САЩ отново имали възможност да се задействат в Средиземно море. 

След като пашата на Алжир обявил, че американците са закъснели с плащането на данъка, той изгонил техните представители и обявил война на САЩ. Реакцията на Конгреса била своевременна. Прочулия се по време на Първата Берберска война – комодор Стивън Декатър отплавал начело на 10 кораба за Алжир. Скоро след като преминали Гибралтар, американците съумели да пленят два от алжирските кораби. Това принудило пашата на Алжир да моли за мир. Американците приели, при условие, че пиратите ще спрат да нападат американски кораби и ще освободят всички взети заложници. След като постигнали задоволителен за тях договор, американците поели към Тунис и Триполи за да принудят местните паши да подпишат подобни споразумения.

Докато американците плавали към Триполи, пашата на Алжир отхвърлил подписаното споразумение и отново се обявил срещу САЩ. Това предизвикало намесата на Великобритания. Начело на няколко линейни кораба, които блокирали пристанището Алжир, британският дипломат виконт Ексмаут пристигнал в столицата и се срещнал с пашата и договорил с него освобождаване на взетите пленници и прекратяване на пиратските атаки. Пашата приел, но възникнал проблем с предаването на заповедите и малко след отплаването на британците, над 200 християни от Корсика, Сицилия и Сардиния били изклани. Това предизвикало острата реакция на Великобритания и Нидерландия, които изпратили нова, съвместна ескадрила под командването на виконт Ексмаут. След деветчасови бомбардировки на град Алжир и пристанището, по време на които пиратите загубили голяма част от корабите си, както и доста от наземните си батареи, пашата капитулирал.

На 24.09.1816 г. било подписано ново споразумение, съгласно което берберите освобождавали над 1000 пленници, връщали на американците платените трибути и се задължавали да не нападат повече американските съдове в Средиземно море.

Втората Берберска война окончателно сломила мощта на берберските пирати и поставила начало на техният залез. Прекратяването на големите европейски конфликти и напредъка във военното дело, предизвикан от Наполеоновите войни, дали възможност на европейските държави и САЩ да построят модерни флоти, които не оставяли никакъв шанс на пиратите. Петнадесет години след края на Втората Берберска война, алжирските пирати били разгромени от армията на Луи Филип, а Алжир станал владение на Франция.

Берберските войни бележат началото на американската военна намеса извън пределите на собствения им континент. За първи път по време на Берберските войни, флага на САЩ се развял над завладяна вражеска територия. Победата във войните имала преди всичко морални измерения. Нито една от двете войни не унищожила пиратите, нито пък им били отнети съдове и пристанища. Единствено паричната компенсация към САЩ по договора от 1816г. била по-сериозен удар. Но за младата американска флота, особено след неособено убедителното представяне на страната в Американо-Британската война от 1812г., Берберските войни били шанс да се докаже и да натрупа опит в реални бойни действия. Друга военна част, която се облагодетелствала от войната с пиратите била Морската пехота, която спечелила някои от първите си победи по бреговете на Северна Африка. Противно на съвременното схващане за някаква антитерористична кампания от началото на XIX в., войната с пиратите по нищо не се отличавала от войните които британци, французи, испанци и рицарите на Св. Йоан водели в предходните векове.

 
 
Коментарите са изключени за Великите военни изцепки: Берберските войни (1801-1816 г.)

Повече информация Виж всички