Великите битки променили историята: Киноскефале (197 г. пр. Хр.)
Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.
Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.
В края на III и началото на II в. пр. Хр., Средиземноморието е обхванато от множество конфликти, които бележат края на т. нар. Елинистическа епоха и ознаменуват раждането на новата континентална сила – Рим. Победата на римляните във Втората пуническа война (218-201 г. пр. Хр.), води до налагането на римската хегемония в Западното Средиземноморие. Това дава възможност на Републиката да обърне поглед на изток, където елинистическите държави са се опитали да се възползват от двубоя на Рим и Картаген. Пословични със своята злопаметност, римляните нямат намерение да простят подобни политически машинации.
През 214 г. пр. Хр., македонският владетел Филип V (221-179 г. пр. Хр.) се опитва да наложи властта си над континентална Елада в отсъствието на римляните, заети във войната срещу Ханибал. Т. нар. Първа македонска война (214-205 г. пр. Хр.) завършва без краен победител, тъй като Етолийската лига (съюзниците на Рим в Елада – б.а.), успяват да блокират македонският натиск. През 200 г. пр. Хр., веднага след края на борбата с Картаген, Рим започва т. нар. Втора македонска война (200-197 г. пр. Хр.) с ясната идея да възстанови влиянието си в Елада и да накаже македонците за тяхната дързост.
Начело на римските войски, следвайки традициите на Републиката, застава единият от двамата консули – Тит Квинкций Фламинин. Той започва своята военна кариера по време на Втората Пуническа война, където служи като трибун под командването на Марцел. След това е назначен за управител на завзетият обратно Тарент и се прочул не само като военен, но и като опитен администратор. Това му донася правото да участва като основател на две колонии, създадени по това време – Нарниа и Коса. Тези успехи го накарали да си постави най – високата цел в политическата кариера на едни римлянин – консулската длъжност.
Ала все още не е преминал през постовете народен трибун, претор и едил и двамата народни трибуни – Фулвий и Маий отхвърлили неговата кандидатура, тъй като счели че е все още прекалено млад и неопитен за да му се възлага такава голяма отговорност. Сенатът обаче върнал кандидатурата му за гласуване в народното събрание и той, едва тридесет годишен бил избран за консул, заедно със Секст Елий. Жребият отредил на Тит да води войната с Филип Македонски, и сякаш всичко било нагласено от съдбата, понеже Рим се нуждаел от гъвкав пълководец, който да не разчита само на чистата военна сила, но и да е опитен дипломат и да познава своите опоненти.
Когато Фламинин пристига на Балканите, той решава да не следва тактиката на своите предшественици – Суплиций и Публий, които не се заемали с организирането на сериозно сражение, а се задоволявали само с дребни стълкновения с противника. Ето защо Фламинин се заема целенасочено към даване на решително сражение на македонската армия, с цел да я разгроми и да спечели войната с един бърз и решителен удар.
Фламинин е добре запознат с гръцката култура и политически живот и е един от най – талантливите римски пълководци по онова време. Той е точно човека, от който се нуждае Рим за да води успешна политика на Изток, тъй като Фламинин бил изключително гъвкав и дипломатичен човек, който бил склонен към разумни компромиси, за да постигне крайната си цел.
Това го отличавало от голяма част от политиците в Рим които били прекалено крайни и неотстъпчиви, както показал мирния договор, слагащ край на Втората Македонска война. Фламинин прозрял, че Македония може да бъде победена само чрез неутрализирането на гръцките градове от Ахейския съюз. Ето защо преди да започне военните действия той приложил своята дипломатичност и красноречие и успял да склони гръцките полиси да не съдействат на македонския цар.
Филип V Мекдонски е достоен опонент на Рим. Представителя на династията на Антигонидите е добре образован, находчив дипломат и политик. Царството му е най-голямата военна и политическа сила на Балканите и разполага с отлична армия, изпитана в много сражения. Макар и представян като агресор в реториката на Рим и съюзниците у от Ахейската лига, Филип V по-скоро се стреми да гарантира сигурността и спокойствието на своето владение, отколкото да търси някаква решителна експанзия за сметка на съседите си. Историята, разбира се винаги е въпрос на перспектива.
След продължителни маневри и опити за надхитряне между македонския цар и римския консул, двете армии най-сетне се срещат в открито сражение през 197 г. пр. Хр. Битката се разиграва в района на поредица от хълмове, разположени не далеч от град Фера в Тесалия, наречени Кучешките глави (Кюноскефале). Основните исторически извори за сражението – Полибий и Тит Ливий, отбелязват че хълмовете били сравнително високи, със суров, пресечен терен и без някаква значителна растителност. От двете им страни имало равнини местности, в които били разположени лагерите на двете войски – македонската от към Фера, а римската на срещуположната страна, западно от хълмовете, близо до храма на Тетида.
Сутринта преди самото сражение, се изсипал проливен дъжд, последван от гъста мъгла, която започнала да се вдига едва в разгара на сражението. Така, битката започнала в почти непрогледна мъгла, в която “нито знаменосците можели да видят пътя, нито войниците да видят знамената”. И двамата пълководци никак не били доволни от терена, на който им се наложило да се сражават, но докато римляните с по–мобилния си строй можели по–лесно да маневрират на пресечения терен, македонската фаланга щяла да загуби голяма част от предимството си. В крайна сметка, не желанието, а не нуждата принудили Филип и Фламинин да дадат сражение на това място.
Като цяло, бойното поле дава явно предимство на римляните, тъй като пресечения терен неутрализира нападателния капацитет на македонската фаланга. Освен това, хълмовете попречили на македонската армия да формира единен фронт. Както се оказва в последствие, това щяло да се окаже жизнено важно за развоя на сражението.
Тит Квинкции Фламинин разполагал с около 33 000 души армия под свое командване. В това число се включвали етолийската конница, наемниците от Епир, както и бойните слонове, осигурени от нумидийския цар Масиниса. Основната част от римската войска, била съставена от мъже служили срещу Ханибал в Италия, а след това и в Епир, по време на Първата Македонска война. Това били войници с богат опит, които били печелили сражения срещу противници, служещи си със различни военни способи и методи за водене на сражение – картагенци, испанци, нумидийци, македонци, илири и т.н.
Основната бойна формация на римската армия бил манипуларният строй – основен начин на построяване на войниците по време на ранната Република, чак до реформите на Гай Марий. Войниците, а и самите манипули, се подреждали в шахматен строй на бойното поле, което правело римския боен ред изключително гъвкав, маневрен и лесно нагодим към непрекъснато променящите се условия по време на битката. Хастатите от първите манипули използвали къси метателни копия (pillum), с които замеряли противника от близко разстояние, след което в действие влизали късите римски мечове (gladius), с които легионерите промушвали и разсичали противниците си.
Защитното снаряжение на римския пехотинец, се състояло от правоъгълен щит по галски образец, със заоблени краища (scutum ), който бил направен от дърво, обковано с тънък метален пласт. В средата а щита имало метален “пъп”(umbo), който легионерите използвали за да отбиват копия, стрели и мечове. Щитовете имали овална, полуцилиндрична форма. Това позволявало изпратените от врага стрели и копия да се “плъзгат” по повърхността на щита, което до голяма степен неутрализирало пробивната им сила.
Главите на войниците били пазени от шлемове (galea), покриващи тила, горната част на главата и лицето, оставяйки очите, устата и носа открити, което позволявало по – добра видимост. Ризницата (lorica) предпазвала раменете и торса. Най – често се състояла от преплетени метални халки. Най-тежкото снаряжение се носело от елитните части – триариите, съставено от най-богатите и най-опитните войни. Защитното снаряжение на следващите по ранг пехотинци – принципите, било по-скромно, а най-леко защитени от гледна точка на броня били първите редици на т.нар. хастати.
Етолийската конница била може би най – елитната кавалерийска част в цяла Елада. И Ливий и Полибий твърдят, че етолийците превъзхождали останалите гърци в кавалерията толкова, колкото им отстъпвали по отношение на пехотата. Били въоръжени със стандартното за средиземноморските конници снаряжение – дълго копие ( ок. 2,5 – 3 м ), лека броня или нагръдник, защитаващи торса и шлем, покриващ горната част на главата, а по някога носели широкополи плетени шапки.
Срещу тях, Филип V разполагал с около 25 5008 души, от които 16 000 педзетайри (πεδζεταίροι), 2 000 пелтасти, 5 500 лека пехота от Тракия, Илирия и Крит и 2 000 конници, част от които тесалийци. За разлика от римската пехота, която използвала гъвкавия и маневрен разпръснат строй, македонците се строявали във фаланга. Това бойно формирование се състояло от плътно наредени пехотинци, които използвали своите дълги копия ( сариси – ок. 4,5 до 5,5 м), държейки ги с две ръце.
Фалангата се строявала в дълбочина от 14 до 16 реда, като основно нейно подразделение било синтагма, съставена от 256 души. 6 синтагми образували 1 таксис, а 6 таксиса образували фаланга. Реално в битката участвали само първите 5 реда, тъй като копията на следващите, не достигали до противниковия строй. Копията се държали наклонени на пред, като първи и втори ред ги държали в почти хоризонтално положение, а следващите редове постепенно намалявали ъгъла на наклон, като последните редове държали копията си прави.
В резултата се получавало “таралеж” от копия, като тези копия, които достигали противника нанасяли удар, а останалите, били толкова на гъсто наредени, че покривали главите на войните от предните редове и ги пазели от стрелите на врага.9 Когато влизали в сражение, задните редове натискали със щитовете, войниците пред себе си, като по този начин давали допълнителен тласък и увеличавали атакуващата сила на фалангата. В своя разбор на македонската тактика, Полибий отбелязва, че атаката на фалангата е неустоима,10 но тя има една голяма слабост – липсата на маневреност. Практически, в момента, в който противника успее да удари фалангата по фланга или в гръб, войниците ставали лесно уязвими, а формацията се разпръсвала.
Освен сариса, македонската пехота била въоръжена с къси мечове, които използвали в краен случай. Защитени били от нагръдник или броня, които покривали торса, но оставали врата и раменете открити, което позволявало на войниците по – лесно да използват своите копия. Щитовете на македонската фаланга, за разлика от гръцката, били далеч по – малки, тъй като педзетайрите трябвало да държат сарисите с двете си ръце. Ето защо фалангата била силно уязвима към стрели и копия, които леките противникови части запращали срещу нея.
Македонските шлемове, подобно на римските, и за разлика от по – плътните гръцки, оставяли очите, носа и устата открити за по – голяма видимост. В армията на Филип V имало и тесалийска конница – легендарната кавалерия от времето на Александър, която все още се ползвала със славата на елитна и страшна за противниците военна част. Били въоръжени с лека броня или нагръдник, а при атака използвали своите дълги копия (ксистон ) или мечове. На главите си носели плетени сламени шапки, със широка периферия.
Принуден от мъглата да се разположи на лагер, Филип, изпратил своя резерв да заеме върха на хълмовете, разположени в тила на армията му. Именно там те се срещнали с една чат от хиляда пехотинци и десет конника, която Фламинин бил изпратил напред, за да разузнае. Мъглата, която все още не се била вдигнала, затруднявала видимостта и римляните забелязали своите врагове, едва когато били в непосредствена близост до тях.
Завързало се сражение, в което потисниците си разменяли спорадични атаки. И двете подразделения изпратили вестоносци до своите пълководци. Междувременно, римския отряд, който бил числено превъзхождан от македонския резерв, започнал да отстъпва под натиска на противниковите сили. Когато Фламинин научил че войниците му губят инициативата в разразилата се битка, той изпратил етолийската кавалерия, начело с Еуполем и Архедам, както и двама от своите трибуни, начело на 500 конници и 2000 пехотинци.
Пристигането на подкрепленията сякаш дало крила на римляните и те подновили атаката си срещу македонците, които, макар да се защитавали храбро, започнали да отстъпват обратно по хълма към своята предишна позиция, като междувременно изпратили нови вестоносци при Филип, молейки го за помощ. Македонският цар, който не очаквал главното сражение да се състои в този ден, бил разпуснал армията си да търси храна и припаси. Когато получил вестта за развоя на сражението, той изпратил Хераклид от Гиртон, начело на тесалийската конница, Леон, командир на македонската кавалерия и Атенагор, заедно със всички наемници с изключение на тракийците, да помогнат на притиснатите македонски части.
Сега на свой ред македонската армия преминала в контранастъпление и изтласкала римляните от височините. Само отличните качества на етолийската конница спасили римляните от пълен разгром и позволили на пехотата да се прегрупира в подножието на хълма и да посрещне атаката на македонската армия. Следейки развоя на битката, Фламинин събрал цялата си армия и я извел от римския лагер. След като държал кратко слово, в което вдъхвал кураж на войните си, припомняйки предишните победи на римското оръжие над македонците, Фламинин се заел да подреди войската си за бой. На дясното крило разположил пехота, а пред нея подредил бойните си слонове, като им дал заповед да останат на място, а той самия, начело на лявото крило, и прегрупиралите се части, повел атака срещу противника.
Междувременно, Филип събрал тази част от армията си, която не била напуснала лагера в търсене на провизии и започнал да изкачва хълмовете, за да се съедини с частите, които вече се сражавали срещу римляните. В лагера си, Филип оставил Никанор Слона да се погрижи останалата част от армията да се събере и да се включи в сражението възможно най – скоро. Когато обаче достигнал височините и видял, че армията му отстъпва под натиска на римляните, македонският цар съсредоточил своята пехота и пелтасти на десния фланг, като им заповядал да увеличат дълбочината на своите редове. След което дал заповед за атака надолу по хълма, за да помогне на отстъпващите части. По същото време, Фламини и неговата част се озовали в предните редове на римската войска и също атакували.
Последвал яростен сблъсък, а виковете на армиите огласили бойното поле. Десният фланг на македонците, предвождан лично от Филип успешно се включил в сражението и взел превес над римските части, водени от Фламини. За разлика от десния фланг, центъра на македонката армия, представлявали една разтеглена колона, която все още се разполагала на бойното поле и не били заели позиция. Лявото крило току що било завършило изкачването на хълмовете и едва сега започнало да се показва по билото.
Междувременно, Фламинин, виждайки че левият му фланг не може да устои на атаката на фалангата и започва да губи терен, се прехвърлил на десния фланг. След като забелязал състоянието на македонският център и ляво крило, той дал заповед слоновете и манипулите от десния римски фланг да настъпят срещу противника.
Македонците, които все още не били съумели да изградят стабилен боен ред се обърнали в бягство още преди да се срещнат лице в лице с противника. Римската армия започнала да ги преследва и да избива бягащите войници. Един от трибуните, начело на двадесет манипули, взел решение да не гони врага а да атакува във фланг македонските части, водени от Филип. Той успял да заобиколи македонците и да удари фалангата им в гръб. Настъпващите до този момент македонски сили, притиснати от двете страни от римските войници, загубили единството на своя строй и започнали да отстъпват безредно, преследвани от римляните.
Филип V се изтеглил от бойното поле, заел една от височините и виждайки приближаващите се римски части, събрал около себе си колкото могъл тракийци и македонци и отстъпил на север. Фламинин позволил на армията си да продължи преследването още малко, но след това спрял своите хора и се отправил към македонският лагер. Този бърз отказ от преследване на врага щял да бъде подложен на множество критики от противниците му в Рим.
Така завършила битката при Киноскефале. По думите на Полибий, римляните загубили 700 души, а македонската армия – 8000 убити и 5000 пленници. се превърнала в единственото и решително сражение за цялата Втора Македонска Война. Победата на Тит Квинкций Фламинин се оказала достатъчна за да може Сената да наложи своите условия на Македонския цар. Реално, след края на войната, Македония се превърнала във второстепенна държава на Балканите и никога повече не могла да се съвземе от нанесения й удар.
Рим отвъдил трайно своите позиции в Македония и Гърция. Пред амбициите на Рим за доминация в Елада стоял само Етолийският съюз, който скоро също бил отстранен и то с помощта на Филип V, който се превърнал във верен съюзник на Рим. Съдбата на Македонското царство се решила двадесет и девет годни по – късно, когато в битката при Пидна Луций Емилий Павел Македоник разгромил синът на Филип V – Персей и сложил край на Антигоновата династия и на царството на Александър III и Филип II.
Макар битката при Пидна да се ползва с по-голяма популярност, всъщност сражението при Киноскефале предопределя съдбата на Елада и Македония. След победата на Фламинин, силата на римляните останала без някой, който може да я предизвика на Балканите. Превръщането на полуострова във владение на Републиката се оказало въпрос на време.
