shareit

Великите битки, променили историята: Битката при Зама

| от Александър Стоянов |

Военната история е изтъкана от много епоси и легенди. Могъщи пълководци, величави армии, страховити империи и достойни бранители на отчаяни каузи. В тези легендарни епизоди от историята човешката трагедия, героизъм и саможертва се преплитат по уникален начин, който разкрива цялата пъстрота на нашата душевност. Наяве излизат героите, страхливците, достойните и недостойните.

Всяка битка е откровение. Всяка война е изпитание. Ала дори и сред пелената от кръв, чест и стомана, има имена на полесражения, които и до ден днешен грабват умовете на поколенията. Всяка битка е величава по свой начин, но сред куршумите, стрелите и остриетата на хиляди стълкновения изпъкват такива, които променят съдбата на народи, региони и континенти.

В самия край на III в. пр. Хр. Западното Средиземноморие е разкъсано от мащабен конфликт, в който се вкопчват двете суперсили на тогавашния свят – Рим и Картаген. Как се стига до тази ситуация?

След разпадането на империята на Александър Македонски в края на IV в. пр. Хр. политическият център на Средиземноморието се измества рязко в западна посока. Причината за това е издигането на два града-държави, които постепенно завладяват и колонизират значителни по мащаб територии. На Апенинския полуостров, град Рим поетапно налага властта си първо върху централните части на днешна Италия, а в последствие завладява и т .нар. Велика Гърция – съвкупност от богати и процъфтяващи елински колонии, разположени по южните брегове на „Ботуша“.

По същото време, разположен на мястото, където днес се намира град Тунис, се издига Картаген. Основан като колония на финикийците векове по-рано, Картаген се превръща в самостоятелен икономически и политически център. Заобиколен от негостоприемните, пустинни земи на Северна Африка, градът се преориентира към морето. Картагенците колонизират както крайбрежията на днешните Мароко, Алжир и Тунис, така и части от Либия и Южна Испания. Там, където преговорите, търговията и заселниците не са достатъчни, Картаген използва силата на оръжието за да надделее над местните.

Към средата на III в. пр. Хр. остатъците от Александровата империя са поделени между неговите генерали, наричани с общото название Диадохи. Те и техните наследници изтощават царствата си в постоянни борби за надмощие над Балканите, Мала Азия и Близкия Изток. Това води до политически упадък, икономическа фрагментация и застой в социалното развитие. Междувременно, Рим и Картаген просперират, увеличавайки все повече и повече възможностите си. Колкото повече нараства силата на двата града, толкова по-неизбежен става сблъсъкът по между им.

Ябълката на раздора се оказва Сицилия – най-богатият остров Средиземно море. През 264 г. пр. Хр. Рим и Картаген влизат в открита война, чиято цел е да се наложи политическо върховенство над Сицилия. Залогът е огромен – островът се намира по средата между двете столици – който го контролира, получава по-лесен достъп до земите на опонента си. Нещо повече, със своите богати гръцки полиси и развито селско стопанство, Сицилия е апетитна придобивка, която да пълни хазната на победителя.

Между 264 и 241 г. пр. Хр. се води т. нар. Първа пуническа война (римляните наричат картагенците „пуни“ – термин произлизащ от трансформацията на думата „финикийци“ в латинския). След двадесет и три години на кървави битки, драматични морски сражения, предателства, обрати и прищевки на съдбата, Рим излиза победител. Съгласно подписания Лутациев мир (по името на римския държавник Гай Лутаций Катул – б.а.), Картаген предава Сицилия на Рим и изплаща репарации в размер 3200 таланта злато (1 талант е ок. 50 кг). Четири години по-късно, Рим се възползва от това, че Картаген е застрашен от бунт на бившите си наемници и заплашва да поднови войната. Неспособни да организират каквато и да е съпротива, пуните приемат новите искания на римляните – допълнителни 1200 таланта злато и преотстъпване на Корсика и Сардиния.

Такова унижение не може да бъде нито простено, нито забравено. Картаген прекарва следващите двадесет години в обновяване на своите сили и ресурси. Ключова роля за това има аристократичния род Барка. Възползвайки се от своите водещи търговски и политически позиции, семейството събира частни войски, с които разширява владенията на Картаген в Испания. В новозавзетите земи са открити залежи на злато и сребро, с които Барка плащат голяма част от дълга на Картаген към Рим. Задлъжнялата пуническа общественост няма избор, освен да даде на Баркидите най-висшите постове в страната и да обяви иберийския им проект за почти самостоятелно владение.

След смъртта на Хамилкар Барка – герой от Първата пуническа война и последвалия бунт на наемниците, и след убийството на най-големия му син Хасдрубал, мантията на рода Барка попада в ръцете на Ханибал. Откърмен с омраза към Рим и с разказите на баща си за славата, която Картаген заслужава, Ханибал израства самоуверен, дързък и безпрекословен войн, решен на всяка цена да унищожи Рим. През 218 г. пр. Хр. той събира голяма армия, съставена от наемници от различни краища на Средиземноморието, с която предизвиква римляните.

Картагенските войски обсаждат иберийския град Сагунт – съюзник на римляните, за чиято безопасност те са гарант. Обявяването на война на Сагунт, означава обявяване на война на Рим. Зарът е хвърлен. Ханибал завзема града и поема с армията си на дълъг поход по бреговете на Средиземно море. Армията му завладява цялото крайбрежие на днешна Каталуния, след което навлиза в земите на галите. Стар враг на римляните, галските племена се съгласяват да осигурят на Ханибал още наемници.

През 217 г. пр. Хр. Ханибал смайва света като прекосява смятаните за непреодолими Алпи. В армията му през планината преминават и няколко слона – събитие, което ще занимава въображението на писатели, хронисти и мислители през следващите 2000 години. Картагенската армия записва поредица от блестящи победи над римляните при Тразименското езеро, Требия и Кана. Въпреки пораженията, римляните не се предават. Водени от диктатора Фабий Максим, наричан Кунгтатор (Изчакващият), римските войски отказватд а дават повече решителни сражения на Ханибал.

Картагенците, изтощени от дългия поход, са принудени да се изтеглят към Южна Италия, премахвайки заплахата от столицата на врага. Римляните разделят ресурсите си ефективно и съставят две армии. Едната, начело с млад и талантлив пълководец Публий Корнелий Сципион, е пратена да завладее Испания, а другата се заема да не позволява на Ханибал да се изтегли от Апенините и да подкрепи брат си Магон в Иберия. Планът сработва и през 206 г., докато Ханибал вече десета година е на Апенините, Сципион разбива Магон в битката при Илипа (206 г. пр. Хр., край днешна Севиля) и подчинява Иберия.

Със загубата на Иберия, Рим отнема важна ресурсна база за картагенците. Освен това, използвайки постигнатото си надмощие по море, римляните решават да организират експедиция директно в Африка, чиято цел е да удари Картаген докато основната му армия е в Апенините. Въпреки добре замисления план, Ханибал успява да се добере до спасителен флот, организиран в последния момент и да отплава обратно за Африка, където пристига в Картаген и започва изграждането на нова, голяма армия, с която да контрира римското нашествие, водено от Сципион.

Сблъсъкът на Сципион и Ханибал е отдавна очакван. Публий Корнелий Сципион има лични сметки за уреждане с картагенците. Той  за малко не губи баща си (негов съименник) в битката при Тицин. В последствие, старият Сципион умира в битка с картагенците в Испания, а смъртта му е резултат от машинациите на ханибаловия брат Хасдрубал. Реално цялото юношество на Сципион минава в борби с Картаген – желанието му за победа е несъкрушимо.

Ханибал е несъмнено уморен след петнадесет години на постоянни битки и предателства. Въпреки това клетвата му остава все така силна. Да съкруши Рим е неговата фикс-идея, към която през 203 г. пр. Хр. се прибавя и мотивът за отмъщението – брат му Магон умира в следствие на тежка рана, получена в битка с римляните при Инсубрия. По всичко личи, че нито един от двамата генерали не би се задоволил с нищо по-малко от пълна победа.

Според легендата, предадена от Полибий, в деня преди окончателното сражение, Ханибал и Сципион се срещат на един хълм, придружени само от по един преводач. Имаме много поводи да се съмняваме, че такава среща наистина се случва, особено с оглед на думите, които Полибий поставя в устата на своите герои. Ханибал е представен като уморен от войната генерал, който търси възможност за окончателен мир.

Сципион е представен като енергичен и надъхан млад пълководец, убеден в правотата и превъзходството на Рим, който поставя Ханибал на мястото му с няколко хапливи слова. Като цяло, разговорът прилича по-скоро на римската перспектива за цялата война и двата литературни образа са по-скоро събирателни за Картаген и Рим, отколкото да представят двамата реални войни. С толкова много гняв и горчивина помежду им, едва ли Ханибал и Сципион биха разменили думи за преговори.

Призори на 19-ти октомври, 202 г. пр. Хр. двете армии застават една срещу друга в равнините северозападно то град Зама. Ханибал оставя Зама зад гърба си и разгръща силите си така, че фронтът им да гледа на северозапад. Под знамената му маршируват около 40 000 войници и 80 бойни слона. По-голямата част от армията му – ок. 90% е пехота, докато кавалерията наброява около 4000 души, половината от които са набързо събрани набори от Картаген. Въпреки този недостатък, Ханибал разчита, че откритият терен ще даде възможност на слоновете да настъпят срещу вражеския център и ще го разгромят.

Запознат с навика на Сципион да обхожда враговете си по фланга и да ги обкръжава (тактика, заимствана от самия Ханибал – б.а.), Ханибал разделя силите си в три последователни ешелона, като оставя най-елитните си части в задните редици, отдалечавайки ги от останалите две, за да може да контрира опит за вражески флангови маньовър. На двата фланга е разположена нумидийската наемническа конница и картагенските новобранци.

Сципион залага на класическия римски боен порядък. Армията му наброява 29 000 пехотинци и 6000 конници. Пехотата е построена в дълбочина от три бойни линии. В първата по традиция застават най-младите и неопитни бойци – хастатите. Втората се заема от мъжете на възраст 25-35 години – триариите, а третият ешелон е поверен на най-опитните и корави бойци – принципите – мъже, доживели над 35 годишна възраст в епоха на постоянни войни.

На левият си фланг, Сципион поставя тежката италийска конница, а на десния – собствените си нумидийски отряди, водени от техния цар Масиниса. За разлика от картагенската армия, в която се броят поне пет различни етноса, римската войска е монолитна, подчинена на ясна верига от офицери, които комуникират на един език, което от своя страна предполага по-адекватно маневриране на бойното поле. Единственото притеснение за Сципион са слоновете.

Битката започва именно с масирана атака на големите животни. Сципион изпраща напред тръбачите си за да надуят с всичка сила бойните рогове и тръби. Шумът обърква слоновете и част от животните бягат обртано през картагенските редици. Останалите продължават напред, но ездачите им ги чака изненада. Сципион заповядва по-мобилния римски ред да се разедини, създавайки коридори, в които навлизат слоновете. Попаднали в обкръжение от всички страни, животните са довършени с копия и стрели, а екипажите им са избити. Най-силното оръжие на Ханибал се проваля, идва ред на ръкопашния бой.

Сражението е продължено от сблъсъка на конните отряди по крилата. Римската конница е с около 2000 души по-многобройна, въпреки че цялостно армията отстъпва по численост на картагенците. Това кавалерийско предимство дава възможност да се вземе превес по фланговете. За разлика от неопитната картагенска конница, италийските контингенти са тежко въоръжени и натрупали стаж по бойните полета на Испания и Галия.

Директният сблъсък завършва с разгромна победа за италийците, които прогонват картагенската кавалерия от бойното поле. На отсрещния фланг, Масиниса разгромява своите сънародници, биещи се на страната на Ханибал и също ги подгонва извън бойното поле.

В центъра започва пехотният сблъсък. Една по една манипулите на римската армия се врязват във вражеския ред. В мелето първите ешелони на двете страни са пометени. Сципион използва по-маневрената, шахматна подредба на римляните, за да размести отрядите и да формира нова линия, вкарвайки триариите в действие. Ханибал също включва в боя втората си линия, съставена обаче от опълченци и наемници.

Общия римски натиск се усилва и картагенските линии се пропукват. В този ключов момент и Сципион, и Ханибал отново пренареждат отрядите си, разтегляйки целите войски в грамадни единични линии, които се опитват да се обкръжат по фланга. В центъра принципите се сблъскват с картагенските ветерани и свирепите бойци от Галия и Иберия. Битката е на живот и смърт. В сюблимният момент обаче, от към картагенският тил се чуват тревожни сигнали. Победоносната римска конница се завръща и атакува силите на Ханибал в тил. Битката е решена, а поражението на картагенците е пълно.

В последвалото меле загиват около половината картагенски войски, а още над 8000 са пленени. Римляните губят около 4000 убити и ранени, най-вече в началната и средна фаза на сражението. Въпреки своя несъмнен военен гений, Ханибал е надигран, а заедно с него рухва и надеждата на Картаген за победа.

Битката при Зама бележи края на Втората пуническа война и слага край на Картаген като политически фактор в Средиземноморието. Рим поема контрола над Испания и налага на картагенците такива условия, които на практика превръщат африканската държава във васал на апенинската република. След тази победа, Рим остава най-могъщата държава в Древния свят. От тук насетне въпросът не е дали, а кога римляните ще покорят цялото Средиземноморие.

 
 
Коментарите са изключени за Великите битки, променили историята: Битката при Зама