Ромейската армия през 680-681

Родната историография е изписала много за битката при Онгъла и създаването на Дунавска България през 681. Има значителен брой статии и монографии, които отделят сериозно внимание на почти всеки детайл свързван с българите, включително на нейната армия и промените, които търпи в следващите векове. От друга страна, противникът срещу, който се изправят българите в битката при Онгъла през 680 година е демонизиран до краен предел и само в отделни статии, се отделя внимание на Източната Римска империя. А тя колкото и да не ни харесва е основен фактор в Европа за няколко века. Сякаш ромеите или византийци както ги нарича историографията, тънат в неясноти, заблуди и митове. За да се гордеем повече със победата ни срещу ромеите и създаването на Дунавска България, трябва да знаем срещу какъв противник се изправят българи и славяни. Какво представлява ромейската армия в края на VII век и защо тази победа е важна. Когато се спуснем надълбоко и разгледаме структура, екипировка и стил на бой в ромейската армия в края на VII, ще разберем какво всъщност е постигнато при Онгъла. Но за тази цел трябва да познаваш своите врагове/противници за можеш да ги уважаваш повече. Ние не познаваме достатъчно добре ромеите и в онлайн пространството продължават да циркулират митове или остарели разбирания. А те не са нищо, освен наследници на Римската империя, която се е гърцизирала при Ираклий.

Битката при Онгъла, план

Какво представлява ромейското военно тяло по принцип? Ромейската или римската армия  се развива от самата поява на градът Рим. Тя е плод на дълга еволюция и успешно нововъдения, които я правят най-добрата военна машина в Европа за няколко века. Никой друг народ не успява да достигне до такива високи и успехи армията през Античността с малки изключения като Ахененидската и Сасанидската империи. Римляните копират от тези народи много оръжия, защитно облекло и тактики. Но да се върнем в края на VII век, когато Европа е много по-различна от периода на принципата. Балканският полуостров е центъра на Източната Римска империя и следователно провинциите в него са едни от най-важните откъм човешки потенциал. Какво представлява ромейската армия в края на VII век непосредствено преди битката при Онгъла? За да достигне до визията си от VII век, ромейската армия извървява дълъг път не от времето на принципата както обобщихме по-нагоре, а от началото на Късна античност или при Диоклециан (края на III-началото на IV век).

През VII век, а и по-рано римският войник е далеч от натрапената визия, която ни представят по игралните филми, защото римската войска не е статична, тя търпи дълъг и бавен процес на трансформация. В последните десетилетия на VII век империята е начело с император Константин IV, член на Ираклиевата династия. Нейната структура и численост е много по-различна от ранноимперският период. Това се дължи да коренната промяна на римската армия от нападателна в отбранителна. От 30-те години на VII век след трудно спечелената последна война със сасанидите, започва арабското нашествие. За да отговори на този противник ромейската армия претърпява още една транформация – тя губи сериозен човешки потенциал с превземането на източните провинции, Египет, Сирия, Палестина. Те са едни от най-богатите икономически, но също така загубата им се отразява в попълването на армията. За да отговори за предизвикателствата, ромейската армия създава една много особена военна и административна единица позната като „Тема“. Първите теми се създават на полуостров Мала Азия, наследявайки до голяма степен старото административно деления на диоцези. Първите теми са Опсикон, Армениакон, Буцеларион, Тракезион, морската тема на Карасаванците. В следващите столетия, тези теми се раздробяват, за да станат нови, като това деления обхваща и Балканският полуостров. Темната организация се явява ядрото на ромейската армия от VII до към XI век. Тя се образува от свободни войници земеделци, начело с т.нар стратег. При поход или война стратега е задължен да повика всички войски на негова територия. Разбира се има наемни войски, които се образуват от народите живеещи непосредствено до империята. Има имперска гвардия, която в предишните векове е съставена от готи, после при Зенон исаврийци и други варварски народи.  Освен темната армия, имперската гвардия, има и тагма, която станува близо до столицата.  Военният трактат на Маврикий „Стратегион“ има цяла глава за тагмите и там подробно се разказва за  бойният им ред, структура и бройка. През IX-X век значението на тагмите нараства.

През VII век продължава да нараства значението на конницата като важен елемент от войската на империята. Ако при Маврикий в края на VI век конницата е все още слабо застъпена за сметка на пехотата, след гражданската война между Фока и Ираклий и най-вече войната със Сасанидски Иран, променя коренно правилата на войната. Започват да навлизат все повече тежковъоръжени конници, но и лека. Всъщност тежка конница се използва от римляните още от IV век имитирайки до някъде сасанидската конница. Последната и най-тежка война със персите показва, че се налага коренна реформация на армията най-вече конницата, както се и случва. Въпреки това се случва нещо странно на пръв поглед – империята решава да заложи повече на леката конница за сметката на тежката. Те разбира се не се отказват изцяло от тежката, но започват да имитират леката си конница и тежката по подобие на аварската или хунската, а не толкова на сасанидската. Степното влияние при ромеите се усеща силно, затова те предпочитат да използват за лека конница варварски степни народи. Така можем да видим, хуни, българи, авари, арменци и други. Леката конница залага на използването на стрелба с лък при атака и отстъпление, чиято цел е да дразнят буквално противника и да го обсипват със стрели, нарича се хипотоксити. Тежката конница се използва за разпръскване на пехота, която се явява античният вариант на танка. Стратегикона  (главният военен извор за VI-VII век), споменава за тежковъоръжени конници наречени забати, името идва от дългата ризница, която покрива и краката, заба.

 Преди появата на исляма, империята използва буферни арабски държави, които служат на империята или Сасанидски Иран. Такива са гасанидите, които са важен съюзник на Източната Римска империя и по-късно държавата им е унищожена от Праведният халифат. Персите използват услугите на васална арабска държава начело с управляваща династия Лахмиди. Освен сухопътни войски империята разполага с много мощен флот, който както видяхме при пехота и конница отново наследява римската традиция. През 80-те години на VII век ромейският флот се състои основно от нов кораб – дромони, които превъзхождат старите римски триреми. Бързо доказват ефективността си остават основен боен кораб до XIII век. Ромеите успяват да включат  в армията народи известни със своите мореплавателни умения като карасивианците, сирийците и други. Не бива да забравяме и обсадните машини и оръжия, които са страшна сила в ръцете на ромеите. Но защо при победа на българите при Онгъла се гледа толкова едностранчиво без да се разбира срещу какъв титан се изправят българите и защо го правят? Всъщност българите са стари съюзници на империята още от времето на Кубрат, който дори има титлата патриций. В някаква степен, те са запознати с ромейските порядки и въоръжение. 

Много важен аспект, който не трябва да забравяме е престижа, който има империята в навечерието на битката при Онгъла, само няколко години по-рано (674-678). Ромеите успяват да отблъснат арабите, които обсаждат столицата, за първи път ромеите използват едно страховито оръжие познато като „гръцки огън“ с което скоро са снабдени кораби на империята. Славяните на Балканският полуостров също са принудени да се съобразяват с империята.  Тези победи са решаващи са бъдещите действия на ромейската империя, подценява българската опасност. Те също са запознати с техният начин на водене на бой още от Юстиниан и смятат, че няма да имат проблем да се справят с едни варвари. Знаем какво се случва всъщност. 

Макар да представлява мозайка от територии през VII век, Източната Римска империя успява да респектира и да побеждава с лекота своите противници. Нека разгледаме по-подробно екипировката и въоръжението на основните бойни ромейски единици и в какво превъзхождат противниците, а не успяват при Онгъла? С какво са облечени, въоръжени и защитени ромейските леки и тежковъоръжени пехотинци? Информацията отново идва от вече споменатият Стратегикон, както и археологически доказателства. Леката пехота логично трябва да е мобилна и да може да реагира бързо при нужда, затова, тя трябва да е въоръжена с леки оръжия и почти без никаква защитна екипировка. Информация как трябва да е облечен един  пехотинец намираме пак в Стратегиона: „Войниците в пехотата трябва да носят готско туники, които се спускат до коленете или са къси разделени отстрани. Трябва да носят готски обувки с дебели подметки, широка предна част с обикновени шевове, подметките трябва да със шипове (цинти), ботуши или наколенки не са нужни, тъй като не са подходящи за маршируване, а ако се носят ще забавят. Плащовете трябва да са прости (има се предвид класическият римски военен плащ сагум), а не като българските. Косите трябва да са къси, а не дълги.“ Какво можем да разберем от написаното? Този цитат ни обяснява някои детайли, но има други, които пропуска. Лекият пехотинец е облечен с две туники, долна и горна. Горната обикновено като военна, трябва да е къса (това е туника маниката, а долната се нарича камисион). Туниката е пристегната с военен колан, войникът носи и панталон, който от VI век, не е класическият Тоурсберг панталон, защото отпадат чорапчетата, а панталоните стават подобни на персийските или скитски. Отново от VI век навлизат ботушите, но в конкретният случай носят открити обувки познати като калцеи или военни кампаги. Те са по-подходящи за маршируване и дълги преходи както се спомена в цитата. Като защитно облекло имат единствено платнена броня, позната на гръцки като торакомах, а на латински субермалис. Това представлява дреха от няколко пласта вълна, лен и филц, напълнена със пълнеж, който пак може да е плат. В по-ранните периоди няма ръкави, а ивици, познати като птеруги, които също защитават. Археологически находки от надгробни плочи, показват, че има субермалиси с ръкави достигащи до лактите. Долната част завършва също с тези ивици птеруги. Субермалиса предпазва при студ и жега, защитава доста добре, както е алтернатива на истинските ризници и брони, защото те са скъпи. Вероятно са напоявани с ланолин за да не пропускат вода при валежи и мъгла. Отгоре се носят военни плащове наречени сагум (прост вълнен плащ, който предпазва от лоши климатични условия, но се използва и като одеало при сън. Закрепва се с фибула, която може да бъде кръгла или арбалетна. Почти сигурно е,че няма шлем, въпреки, че има възможности, носи се шапка, която все още прилича на панонската. Въоръжени са със лъкове и стрели, малки щитове и „арбалети“ с малки стрели. Тези арбалети всъщност е соленарион, приспособление за изстрелване на къси стрелички. Стратегикона съветва неопитните пехотинци да носят къси копия. Те също използват оловни стрелички (плумбати) и прашки. 

Тежковъоръжените пехотинци имат същото облекло, но върху субермалиса носят ризница или броня. Ризницата е достатъчно дълга, която стига до под колената. Но в Стратекикона пише палто, което може да се интерпретира като кафтаните по персийска мода покрити със халки или пластини, които стигат под коленете. Около шията се носи и над гърдите едно особено защитно облекло като яка, което се изработва от вълна и лен върху което се закрепват халки. Това е допълнителна защита при бойни действия. Войникът носи ленен шал, а върху главата откриваме, че освен стандартният подшлемник изработен от плат, може да носи качулка изработена от халки позната вече през Средновековието с името коиф. Основна защита за главата се явява класическият шлем тип шпангелхелм. Този шлем се използва масово от римляни, варвари до към края на VII век. Той защитава лицето с наносник, има набузници и надтилник, предпазват врата отзад. Ръцете са защитени от метален ръкав наречен маника Въоръжен е с класическият късноантичен меч спата“, която на гръцко започва да се нарича спатион. Носят дълги копия – контус. Тежковъоръжените пехотинци се предпазват в гъст строй с големи дървени овални щитове, украсени с частта в, която служи войникът. От IX-X век овалният щит е заменен с капковиден.

Тежката ромейска конница е позната като катафракти, името, което се използва още от сасанидите. Старото наименование на този тип тежка конница е клибанарий, което е почти идентичното. Облеклото на конника се състои от широка и дълга туника от лен или вълнен плат, по аварска мода. Тя трябва да е достатъчно дълга да покрива коленете, когато язди. Върху дългата туника, конниците носят кафтан, който е специално за езда за, който се смята, че идва от Сасанидски Иран. Този тип облекло навлиза в Източната Римска империя от VI век. Целта на тази връхна дреха е да предпазва от лошото време и дори от вражи атаки, защото се използва доста дебела материя. Тези „палта“ са снабдени с дълги ръкави. Носят панталони за езда, които отново са по иранска мода и ботуши, които се различават от тези носени от пехотата. Защитени са от дълги ризници или ламеларна броня, носят шлем, който може да се идентицифира като шпангелхелм, конниците имат и предпазители за врата. Имат защита защитни ръкави за ръцете подобно на маниката, въоръжени са с огромно копие – контус, спата, нож и малък щит. Използват и лъкове със стрели, този лък е класически хунски лък позволяващ точна стрелба на далечна дистанция. В по-късният период, копието е заменено с боздуган. Конете също са защитени изцяло с ламеларна броня. Това превръща катафрактите в непробиваеми отряди. Този тип войски са скъпи и дори ромеите не си позволяват голям брой. Техният строй обикновено е в триъгълник, подсилени с тежковъоръжени пехотинци. 

Но кои тип войски се изправят срещу българите при Онгъла? Император Константин IV разчита на основно на тежковъоръжена пехота и флот, който плава покрай пехотата за да ги снабдява с провизии и ако се наложи да помогне. Липсва обсадна техника, която впоследствие ще се окаже нужна за обсада на българският лагер. Ромеите очакват открита битка, макар, че заблатеният район на Дунавската делта не позволява разгръщане на тежка конница. Въпреки това българите използват, което е още една тактическа грешка от страна на ромеите. Така или иначе доскоро победоносните ромеи допускат сериозна тактическа грешка, която внася сериозен смут в по-голямата армия. Всички знаем много добре крайният резултат от битката, която е крайъгълният камък при образуването на България. Българската победата при Онгъла създава вековното българо-ромейско противоборство, което често в родната историография се изразява с пренасищане на „византийският антагонизъм“. А той не е нищо повече от опит за защита на териториалната цялост на доскорошният съюзник. Въпреки катастрофалната загуба на Константин IV при Онгъла през 680 година, той е считан за талантлив император, който от висок ранг и се справя доста по-добре в управлението, отколкото своят син Юстиниан II или някой от предшествениците си. Победата над един мощен противник като армията на Източната Римска империя е повод за голяма гордост, но това не означава, че през 680 година, войската ѝ допуска тактическа грешка. Оттеглянето на ромейският василевс също буквално унищожава морала на войската, който улеснява българската победа. В следващите десетилетия ромеите ще опитат да си върнат изтласкат българите от загубените провинции.