Пилотът, който можеше да спре атаката над Пърл Харбър
Всяка катастрофа може да бъде проследена и анализирана, поне няколко пъти, за да се извлекат всички възможни страни, както и да се провери какво е можело да се предотврати и какво – не. Ако попитате коя е най-голямата военна трагедия на САЩ, най-вероятно ще чуете легендите за Пърл Харбър, но с малко по-задълбочен анализ бихте могли да откриете и още едно име – Кърмит А. Тейлър. Това е първи лейтенант, който поема смята в съботната сутрин от 4 до 8 часа сутринта в авиационния център на Хавайските острови.
В 3 часа сутринта, Кърмит се качва на автомобила си и пътува към въпросната станция – датата е 7 декември 1941 г. Информационният център разполага с най-добрата и съвременна техника за прихващането на въздушни атаки и полети, насочени към Хаваи. Количеството радари изобщо не е за подценяване и устройствата присъстват дори във военноморската база на Пърл Харбър. Задачата на анализаторите е да проверяват кои летателни апарати са се насочили към базите. Персоналът трябва да прецени дали става въпрос за приятелски или вражески самолет и в такива моменти трябва да активира защитата.
Идеята наистина е съвършена, но все още има какво да се изисква, за да се изгладят всички недостатъци. Пилотите обикновено се изпращат дори в този център, за да работят по новата система, но като цяло повечето нямат особен опит. Тайлър е именно сред тези господа и до този момент никога не е виждал напълно добре работещ радар. Според майор Бергкуист, момчето може да помогне с ориентирането на спасителен екип, ако даден самолет се разбие, а и кой изобщо би очаквал евентуално сражение? Първите 3 часа на лейтенанта не са особено интересни, даже биха могли да се нарекат скучни.
Офицерът, който трябва да идентифицира самолетите, липсва на работното си място, защото през уикенда винаги има твърде малко полети. По това време Кърмит пише писма до вкъщи, чете списание и чака да свърши смяната. В 7 часа и 20 минути сутринта, младият пилот се намира на едно от най-неприятните места в историята. В този момент има всички шансове да предотврати един от най-големите позори за американската армия, да събуди цялото бойно снаряжение и да се окаже един истински герой, но не го прави. Не можем да очакваме и повече, все пак младият пилот живее на плажа, плаща евтин наем, ходи на уроци по сърф и войната е толкова далече, че дори не може да се развълнува.
Докато неговите колеги се стремят да научат нови маневри и да се подготвят за война, той прекарва времето си в мислене на нови и нови пакости. Когато се появява нов курс с името „радио позициониране и определяне на сигнал“, можем да се досетим кой не отива на този курс, но за сметка на това прекарва цяла седмица в каране на сърф. Все пак британците благославят тази технология, но нима Луфтвафе ще долети до Хаваи, за да ги нападне? След като новите самолетоносачи се оказват толкова смъртоносни, САЩ бърза да инвестира милиони в новата система.
Системата може да засече самолети на разстояние от 160 километра от самия радар, което пък трябва да доказва, че има още разстояние за покриване при евентуално нападение. Освен това британците използват сигнализация за проверка на принадлежност – те изпращат сигнал до дадения самолет и ако се върне правилен, значи е приятел, при липсата на такъв, цялото кралско войнство трябва да се вдигне и да защитава. Британците имат такава система, но американската все още се разработва.
Другата голяма глупост за бойния персонал във военно време е, че отказва да си партнира с радистите, понякога се губи разписанието, друг път изобщо не присъства и всеки прави най-доброто, на което е способен. Поради липсата дори на тренирани кадри, радарът работи между 4 и 7 часа сутринта. Дори и при активирането им, екипите не се опитвали да засичат вражески самолети, те просто преминавали през рутинните упражнени за засичането на вражески обекти и хипотетични такива.
На 27 ноември, когато отношенията вече не са толкова добри, генерал Джордж Маршал нарежда се подготвят за атака, но да не се всява паника сред местното население. Командването е поставено под бойна тревога, но най-ниската възможна и съществуваща – тревогата за проверка на потенциални саботажи и евентуален бунт на острова, но без никакви налични атаки извън него. И докато Кърмит се чуди какво да прави през следващите часове, неговите колеги – Джоузев Локхард и Джордж Елиът – пускат своята радарна система на около 50 километра разстояние. Принципно радарите се изключват към 7 часа сутринта, но понеже камионът, който трябва да ги върне в базата закъснява, господата решили да си поиграят още малко с машината и да потренират.
В 7 часа и 02 минути на екрана грейва огромна точка на приблизително 200 километра разстояние. Локхард няма думи, до този момент това е най-голямата точка, която е виждал. Радарът не може да каже колко точно са, както и да потвърди дали са американски или не. Операторите се вълнуват, но не се притесняват, за тях няма шанс това да е враг. Те не знаят за ранното предупреждение от щаба. След кратък спорт, операторите звънят на информационния център, за да разберат какво се случва.
В 7 часа и 20 минути, понеже нямало кой да вдигне, телефонът бил предаден на Кърмит Тайлър. Локхард обяснил, че това е най-големият засичан сигнал някога. Единственото разумно обяснение от другата страна е рабоотата на радио KGMB, което излъчвало нощна програма, когато американски бомбардировачи летят към сушата. ВВС искали този сигнал да бъде активен, за да може пилотите да се ориентират още по-лесно. Радистите се съгласили, че най-вероятно точно това е причината за радарите да се активират толкова сериозно. След като Локхард затворил телефона, Кърмит дори не смятал да звъни на командирите си.
При евентуални проблеми в мирно време, нито един сержант не е очарован да излезе от дома си, защото някакъв лейтенант имал подозрения за абсурди. Никой дори не вярвал, че става въпрос за японски самолети, дори Япония била изцяло извън картината. Локхард и Елиът продължили да следят самолетите до 7 часа и 39 минути, когато ги губят на около 50 километра, защото топографията на островната верига влияе върху радарното лъчение. Единствените американски самолети, които идват от САЩ в посока Хаваи, са 12 бомбардировача B-17, но те нямат нищо общо с останалите неканени гости. Първите бомби политат към целта в 7 часа и 55 минути – 35 минути след обаждането на Елиът. Тайлър усеща набъбващата беда само 5 минути по-късно, когато неговата смяна приключва и напуска своя пост за глътка свеж въздух.
Над главата му прелитат самолети. В последствие разбира и следващата по-жестока истина – бомбардировката е започнала, а той самият е наблюдавал как врагът се приближава. Малко по-късно разбира, че близкото летище е вече бомбардирано. Генерал Шорт заявил на неговите хора да се пазят от саботаж, а не от атака, дори самолетите са подредени като за парад. През 1942 г. радистът излиза на съд, но бързо е помилван, защото експертите са категорични в едно нещо – необходими са познания и висша сила, за да се разпознае вражеска точка на тази радарна система. Същото важи и за Кърмит Тайлър, който така или иначе нямал дори командващ офицер и трябвало да помисли какво да направи в този случай. Голямата отговорност най-накрая се изсипва върху генерал Шорт, който не дава правилната тревога и не подготвя базата за евентуално противодействие.
Свободното и охолно поведение на войниците се заплаща, при това особено жестоко. И до днес не е сигурно дали Кърмит е можел да спаси бойните си другари, ако вдигне цялата база под тревога. Някои смятат, че не е имало какво да направи, други са категорични точно в обратното. Според някои критици, усещането за имунитет от всякакви вражески маневри, е причината за този провал. Освен това и флотът не е толкова безгрешен.
В 6:45 сутринта, американският кораб USS Ward потапя малка японска подводница, той също не съобщава за този случай. След като никой не вярвал, кой може да носи отговорност за огромната грешка, която се разиграва. Въпреки желанието за адекватни мерки, флотът и авиацията просто не вярвали, че ще бъдат засегнати и точно това ги наказва зловещо!
