Бомбардировките над София – един терористичен акт и черно петно в лицето на съюзниците
В една война няма победители, само жертви, а ако вярваме на философите, когато един живот приключва с насилие и няма възможност да направи света малко по-добър, тогава забелязваме загубите. На 13 април 1941 г. британски и американски самолети ще прелетят над София и за първи път ще ударят столицата. Резултатът от всичко това е разруха и поставянето на един особен край на така наречения мирен оазис на Балканите. Мнозина трябва да знаят, че България демонстрира една съвършена политика и дълго време се опитва да пази колкото се може повече своите поданици.
В това отношение Борис III не само може да се слави като перфектен лидер, но ни показва и нещо още по-впечатляващо – това е единствената страна, която дълго време може да лавира между едните и другите сили. През 1941 г. първите бомбардировки минават без жертви, но със сигурност няма да са последни. Необходими са около 2 години, за да може съюзниците да възобновят своите действия, причината е срещата между тримата „велики“ на Техеранската конференция, в която дори Сталин изразява желание да се започнат масови бомбардировки над Източна Европа с цел отслабване на врага. Това решение пропуска завинаги факта какво точно е фронт, тил и мирно население и до днес има силата на военно престъпление, но историята се пише от победителите, а не от победените.
След пречупването на Мусолини и успешният десант в Италия, съюзниците имат много сериозен авио ресурс. Част от него е върнат от Северна Африка и Апенините и спокойно може да се насочи към една нова цел. Още през 1941 г. е започнала така наречената „Символична война“. През 1944 г. страната ни е във война с всеки възможен играч от глобалния конфликт. Всички опити за политика са изгубени, а малко след пристигането на съветската армия започват и военни действия на територията на Югославия, Унгария и Австрия. Разбира се, ние сме смятани за нацисти, но никой не обръща внимание и на фактите – спасени евреи, отказ от воденето на военни действия, оцеляване и справяне с някои от най-трудните моменти, евакуация и дори лишения. Изпитанието не е само за елита, то е за абсолютно всеки жител. Страната ни не е агресор, а защитник. Немската военна машина преминава река Дунав, поставяйки под всякакъв въпрос съществуването на България като такава, която познаваме. В този момент нито една друга сила не може да отговори на военната експанзия на победената Германия от Първата Световна война.
Въпреки това ще забележим, че над страната преминават самолети, но липсват бомбардировки, Съветското посолство продължава да съществува и да оперира. Животът на средностатистическият българин става и малко по-труден. Да се открият някои стоки от първа необходимост е трудна задача. Гражданска защита организира най-различни учения за евакуация, с които до голяма степен в следващите години се намалява и броят на жертвите. Мобилизират се армията и доброволци за строенето на окопи, бункери и още много други. Въвежда се вечерен час, цензура и патрули, които да следят за реда. Официалната пропаганда не спира да напомня, че всички ограничения са далеч по-добрата опция от опечалени семейства и до голяма степен е точно така.
Говори се за така наречения „Цар-обединител“, защото старите територия на България са върнати обратно, при това след като са били взети неправомерно. Някои биха се опитали да оправдаят работещата военна индустрия в страната ни, както и увеличаващата се заетост в нея. Това обаче не означава, че напредъкът на оръжието трябва да се използва върху мирно население и в нито една етика на войната не може да се смята като такъв. Каква е истината, докато критиките в началото на войната са изпратени директно към Рим-Берлин-Токио, то във втората фаза никой не обръща внимание над същите практики, прилагани от съюзниците.
Какво мотивира обаче противника, срещу когото не е хвърлен и един камък, да започне с подобни мерки? И как изобщо се приема подобна офанзива. Според различни историци, до зелена светлина за нападение се стига по правилата на манипулацията. Достатъчно е да има убеждения, че един народ е „варварски“, „расистки“, „агресивен“ и сломяването на духа му ще доведе до по-успешни резултати. Нека не забравяме и думите на Уинстън Чърчил относно родните територии: „Аз познавам българите от 30 години. Те са грешен народ, който заслужава да му бъде предаден строг урок.“.
Разбира се, Чърчил не познава по никакъв начин България, но най-вероятно е слушал за жестокото и свирепо поражение, което именно англичаните претърпяват в Дойран, както и за военните маневри в Македония. Не трябва да забравяме, че нашата грешка е фактът, че отказваме всичките покани на короната за участие на тяхна страна по време на Първата Световна война. Грешка е, че сме изглеждали като евтини наемници, които обаче могат да се сражават изключително добре, когато дойде такова време. Това не трябва да ни изненадва по никакъв начин, важното е да се повтаря лъжата, за да може изпратените пилоти не само да хвърлят бомбите си. Американските военачалници не се отказват, те хвърлят детски играчки като бомби, нападат бежанци и евакуиращи се. Столичният кмет инж. Иван Иванов бърза да издаде специална заповед за взимане на всички неотложни мерки за защита на мирното население, освен за бомбардировки, той вече мисли и за химически атаки.
Дори и след евакуирането на столицата, инж. Иванов ще остане, за да се разхожда сред руините на собствения си град, който е градил толкова дълго време. Работи се върху затъмняването на всички квартали, монтират се затъмнители върху трамваи, автомобили, камиони, и още много други. Желанието за подпомагане и защита, не могат да се мерят със силата на съюзниците, както и жаждата им за отмъщение. София вече е маркирана като цел, а що се отнася до Хитлер, той не може да отдели необходимите ресурси за превантивни действия. Родната столица е избрана, поради факта, че ще може да се направят много лесни атаки, които ще доведат до тежки поражения върху цивилното население и инфраструктурата. Както обикновено, софийската жп гара е в полезрението на противника.
Нападението върху мирното население ще доведе до хаос и паника, а това би помогнало още по-лесно на съюзника от изток да навлезе в по-благоприятна обстановка. Интересен факт е, че върху Румъния, Югославия и Гърция няма нападения по въздух. Някои се оправдават с лошо време, докато други споделят, че може да пострадат цивилни, но за София няма пречки. Подчертаването на двойния стандарт е повече от факт. На територията на страната се провеждат дневни и нощни нападения. Американците не се притесняват да нападат през деня, като по този начин ще могат да поразят и по-сериозно основните цели. На британците остава възможността да ни предложат своя строг урок. До пролетта на 1944 г. бомбардировките наистина дават необходимия успех. Между 4 и 10 януари се повишава активно нападението на противника. Като първата голяма атака пада обаче върху Дупница. Причината е грешка от страна на пилотите, управляващи около 69 бомбардировача B-17. В гъстата мъгла те хвърлят бомбите си над Дупница, унищожавайки 40 сгради и убивайки 59 души.
София вече знае какво следва. На 10 януари 1944 г. се провежда една от най-тежките бомбардировки. Около 12 часа и 23 минути около 180 американски самолета – 143 от тях са бомбардировачи, прелитат на височина от около 7 хиляди метра и бомбардират на 5 последователни вълни. Ударени са шосето за Банкя, булевард „Кн. Клементина“, ул. „Граф Игнатиев“ шосето и игрището „Юнак“ и тогава село Дървеница. Щети има до района на днешния квартал „Модерно предградие“, Александровска болница и други. Противника губи 4 бомбардировача и 3 изтребителя. В 10 часа вечерта идва време и за нощната бомбардировка. Тя засяга района на централната градска част, Слатинския и Симеоновския редут. Вече няма нужда дори от гасенето на светлини, поради простата причина, че все още са малко регионите, които могат да предложат такава. Електроподаването е спряло официално и възможността за биенето на тревоги е елеминирана. Няма и връзка между различните квартали, защото телефонните линии са извън строя. Дори църквата мълчи, защото не е подготвен сигнал, който да посочи тревогата. Бомбардировките хващат населението в леглата, като в следващите минути, същите вече се изсипват и върху тях.
На този ден са хвърлени над 1784 бомби, някои с мощност от 1.6 тона. Спартанският опит на родната авиация да спре масираното убийство успява да свали 8 бомбардировача и 5 изтребителя – нито един български самолет не пада. Жертвите са 750 граждани и военнослужещи, ранени са още толкова. В тотална разруха падат около 463 сгради, още 472 са опасни за обитаване и над 2000 са леко повредени. За тази атака Богдан Филов споделя, че това е първото терористично нападение над столицата. Разбира се, опитът на родните политици да спрат това безумие се наблюдава многократно. Постоянно се говори за неофициални дипломатически контакти, които трябва да достигнат до някакво споразумение. Благодарение на хора като Анджело Куюмджийски и индустриалеца Героги Киселов, за около 60 дни има пауза на бомбардировките, което настъпва между февруари и март същата година. Целта на съюзниците не е постигната, нито един жител в България не е готов да поведе ново политическо движение с цел отмяна на настоящото управление.
Тези терористични актове дават само желание за агресия и мъст. Засилва се лявото русофилско настроение, защото единствената страна за контакт остава СССР, като именно тя продължава да се въздържа от действия. Какви са фактите? Хвърлени са около 50 000 бомби над България. Убити са 2200 души и са разрушени 12 000 сгради. Материалните щети се оценяват на сумата от 2.8 милиарда лева. Това е цената, която се заплаща само от столичани, но същевременно проектът за шок и ужас не успява да улови сърцето на местното население, не са и малко хората, които се стремят да помогнат по всякакъв начин след бомбардировките. Мнозина се заемат с разчистването, още много други се борят да помогнат на ранените.
До този момент никой не е подозирал каква сила ще се стовари върху България, впрочем дори немските офицери били впечатлени от мощната атакуваща вълна, а в следващата година ще изпитат тази трагедия на собствените си глави, след като всеки един голям немски град ще бъде обект на бомбардировки, артилерийски огън и нестихващата агресия на съюзниците. Що се отнася до София, тя се възстановява, но бавно и с цената на много лишения.
Снимки: Wikipedia
