Чудните военни машини: Триглавият дракон на СССР – VVA-14 трябваше да пази руските брегове
По време на Студената война ще видим, че страхът може да тласне науката и технологията в една много по-тъмна посока. Военната промишленост е готова да приеме най-различни предложения, за да бъде с едни гърди пред противника. Мнозина използват неуспешните опити на СССР за създаването на военна техника, но липсата на късмет, както и ресурси в определено време, може да ни радва, защото при евентуален успех, проектите им най-вероятно щяха да променят генерално историята на света. Всички са чували за легендарното гигантско каспийско чудовище.
Екранопланът е просто създание, което може да се види дори от космоса и за времето си е успяло да накара американското разузнаване не просто да създаде специална система за наблюдение, а и да изрази много зловещите си притеснения относно неговите предимства. Екранопланът е хибрид между кораб и самолет. Издига се на няколко метра над водата и остава невидим за всички радари, но освен това е над морското равнище, което означава, че не може да бъде ударен от торпедо или мина. Подобна технология може да пренася оръжие, човешки капитал, ресурси и да напада без никакви проблеми. Предимствата в това отношения са високата скорост – постигната от няколко реактивни двигателя и гениална и дори елементарна технология.
Както обаче може да се досетим, когато творението започва да придобива своя образ, инженерите не могат да избегнат някои факти – екранопланът може да плава само в спокойни води, те го ограничават да се движи през океана, но това не пречи на руските лидери да се подсмихват и да казват, че ако решат, ще акостират с червената армия на американски брегове, при това без никакви проблеми. Руската военна индустрия може да изненада мнозина, но докато опитите за въвеждането на ново оръжие изглеждат прекрасни, бюрокрацията и разпределението на ресурси ще доведе до негативни резултати. И след като екранопланът е известен летателен апарат, нека обърнем внимание на някои други фантастични идеи, родени в съзнанието на Робърт Людвигович Бертини.
Италианско-руският инженер е известен с огромно въображение и често колегите му смятат, че не е от тази планета. През 1922 г. бяга в СССР, като започва да изследва динамиката на авиацията и търсенето на най-различни технологични предимства в тази посока. През 1928 г. е разпределен в Централното дизайнерско бюро, където работи върху своите морски самолети . Само 4 години са необходими, за да получи поста на директор на експерименталния модел на амфибии. В едно от писмата си прави една голяма грешка – цитира къде работи. Уволнен е от работа за нарушаването на военна тайна. Веднага след напускането е назначен от Червената армия и създава нещо друго – самолет. Bartini Stal-7 чупи рекорда за скорост на изложението в Париж.
Авиацията е нещо, което прави италианския дизайнер щастлив, а така или иначе ще получи съветско гражданство малко по-късно. През 1938 г. идва следващият голям проблем, арестуван е от НКВД за фашист и шпионин на Италия. Изпратен е в затвор, но там пак работи върху своите самолетни дизайни. Помага на Андрей Туполев да създаде своя Ту-2, с който руснаците могат да се сражават без никакви усилия. След края на войната е освободен и една година по-късно ще отиде в друга авио база, където ще създава нови модели. Най-накрая е ще се озове в Новосибирск, където се крие научния институт. През 1956 г. е реабилитиран от Хрушчов и трябва да започне работа върху нещо по-интересно. През 50-те години на миналия век Бертини започва да работи върху нов модел самолет.
По това време СССР се страхува изключително много от факта, че огромна част от територията е уязвима по вода. Подводниците на противника стават все по-добри и още по-страшното е, че вече могат да пренасят ядрено оръжие. Съветските генерали пускат допитване до всички конструктори бюра за създаването на изтребител или самолет, който може да се движи с висока скорост и същевременно да охранява водната територия без никакви проблеми. И така идва най-странното решение на Бертини. VVA-14 е вертикално излитаща афмибия, която трябва да пази морските граници на СССР.
За целта са необходими около 14 двигателя, които да помогнат за вертикалното излитане от водна повърхност. Ако дизайнерът има успех, няма да срещне никакви трудности при създаването на изтребител, който да гарантира точно това – система за сигурност и унищожаване на подводниците, много преди да достигнат точката си на интерес. VVA-14 има и прякор „Триглавият морски дракон“ и ако трябва да бъдем честни, идеята не е никак лоша. Идеята на самолета е да може да се издига от водата, да пренася торпеда и да използва модерна радарна система за засичането на подводници.
Може да каца във водата и да излита, но съответно ще е и изключително бърз. Вместо да използва колесници, неговият самолет ще има надуваеми понтони, които да се надуват при кацане във вода и позволят излитане от всяка една точка, включително и блато, както сме забелязвали вече при амфибиите. Персоналът ще е от четирима души, като трима ще се заемат със сонара, докато четвъртия ще лети. Разликата между екраноплана и VVA-14 е фактът, че тук имаме летателен апарат, който може да излита и да се приземява вертикално. По това време Бертини разработва и още една по-луда идея. Огромен екраноплан, който може да се движи по вода със скоростта на самолет, да пренася изтребители и друга военна техника, да се движи по водната повърхност и да остава напълно неуязвим за всички видове радари.
Въпросният самолетоносач, ако някога изобщо беше получил правото да се разработи, може спокойно да достигне всяка точка на света по вода, при това за няколко часа, давайки абсолютното предимство на армията да се разгърне във всеки един момент и дори да достига точки, които не са достъпни и правят евентуалната атака невъзможна. Това е вторият изключителен проект, който никога не вижда бял свят, поради простата причина, че дизайнерът умира, а с него и редица интересни проекти. Какво се обърква с VVA-14. Дизайнерското бюро решава да създаде три модела, като първият ще разполага само и единствено с двигателите за излитане на писта. Надуваемите понтони не са добавени, а и идеята тук е, че самолетът трябва да се тества като конструкция и едва тогава да се доставят останалите технологии.
Първите полети са задоволителни и инженерите са категорични, че при правилна инвестиция ще имат достатъчно поле за изява. Конструкцията на самия самолет позволява експлоатирането на компресиран въздух точно под него, като крилата при определена скорост могат да насочват въздуха и да създават нещо като въздушен джоб. При спускането самолета може да се движи по водната повърхност и да пуска торпеда, превръщайки се в изключително ефективен и бърз кораб. Въздушното съпротивление се редуцира до нула, следователно остава само реактивните двигатели да се засилят и да позволят още по-високи скорости. При такъв полет, крилата на самолета трябва да се активират и да променят върховете си, насочвайки въздуха под корема на самолета.
Тук обаче трябва да запомним и още нещо, докато са предвидени два реактивни двигателя за полет, позиционирани в задната част на самолета, цели 12 реактивни двигателя трябва да повдигат огромната конструкция. Максималната скорост е приблизително 760 км/ч, а максималната достижима височина, когато самолетът се издигне е 10 058 метра. С подобна мощност е логично, че ще открием въоръжение с тегло от приблизително 2 тона. Какво се обърква?
Оригиналните два двигателя са доставени за полетите, но има един особен проблем, вместо проектът да бъде изпратен на конструкторно бюро, което да направи възможно най-доброто, те са изпратени на Рубинско конструкторно бюро. Въпреки днешната им 100-годишна история – 121 години, ако трябва да бъдем точни – по това време руските инженери нямали толкова много опит и нямали възможност да произведат правилните двигатели за 57-тонното животно. Не трябва да се изненадваме от теглото, без необходимия ресурс, VVA-14 трябва да тежи едва 23.2 тона, но с нуждата от технология, оръжие и необходими системи, теглото се повишава драстично. Въпреки това, италианският инженер бил категоричен, че самолетът ще покрива с лекота около 2450 километра.
След като не получава двигателите, Бертини трябва да промени цялата конструкция, за да може да отговори на изискването. За жалост не успява да реагира на време и промяната на конструкцията нарушава всички останали необходими технологии. Резултатът от всичко това е един замразен продукт, който никога не вижда бял свят. Ако беше успял, VVA-14 щеше да се превърне в изключително опасно оръжие, което спокойно да неутрализира и напада всички по вода и въздух.
Проблемът обаче е, че първо е достатъчно скъп и второ – не може да се справи с ограниченията. След като говорихме за вторият голям проект на италианеца, нека не забравяме, че самолетоносачите му, като проект можели да пренасят до 23 самолета и са с общо тегло от близо 5200 тона. Дали за добро или лошо, Робърт умира малко преди да види края на СССР, а след като неговият проект никога не се завършва, руснаците започват разработката на много по-леки и конвенционални самолети.
Проектът е изоставен, но нека се замислим какво бъдеще можеше да дойде за корабоплаването, ако вместо самолети, използвахме кораби с висока скорост. Макар и повечето критици да откриват проблемите на екраноплана и подобни амфибии, не трябва да забравяме, че според Бертини – колкото по-голяма е конструкцията, толкова по-ефективна става. Тази технология е имала шансовете да сработи, просто СССР не са оценили какво точно са получили.
