Еньо Вълчев: „Като стана първи на олимпиадата в Токио, ще те ударя с медала по челото.“

Първото световно първенство по борба се провежда през 1904 г. във Виена, Цислейтания, Австро-Унгария, само 8 години след първите модерни олимпийски игри и 8 години преди основаването на Международната федерация по борба. Организатор е Международният олимпийски комитет като първенството се провежда паралелно с летните олимпийски игри същата година в Сейнт Луис, Мисури, САЩ. Именно на тези игри през 1904 борбата свободен стил за първи път е представена и като олимпийски спорт.

Европейската титла в свободен стил пък се дава от 50-те години на 20 век насам.

Днес тези три първенства – европейското, световното и олимпийското – са най-престижните и съответно с най-желани титли в борбата.

И сега ще ви запознаем с големия Еньо Вълчев – първият български спортист, който печели и трите.

Клаус Рост, Еню Вълчев и Ивао Хориучи, 1964

До Стара Загора има едно село – Полски Градец – там на 4 януари 1936 г. се ражда нашият герой. Първият му спорт всъщност е футболът, но към него ще се върне на много по-късен етап от живота си – защото брат му, Господин Вълчев, поема нещата в свои ръце и го тласка към борбата.

Още като малък Еньо показва талант и на масовите селски бори – популярно развлечение по онова време – печели често. Наградите са в натура: най-вече шилета или агнета, но пада и по някой овен. Тогава треньор му е даскала по физическо Ангел Иванов, който го прави и шампион на областта.

Така малкият пораства и отива в казармата. След като се уволнява става състезател на „Миньор“ Димитровград в категория до 67 и 70 кг., където треньор е брат му Господин.

Следва националния отбор, в който постъпва през 1956, но на следващата година е отстранен заради „занижена отговорност към режима“. Съответно започва да играе футбол – старата му любов – и показва талант такъв, че дори по-късно, вече като елитен борец, отново е търсен от футболния отбор на Димитровград.

Борец в Базилика на Максенций и Константин по време на летните олимпийски игри в Рим през 1960 г.

На летните игри в Рим, където за първи път се състезава за олимпийска титла, постига бронзов медал след скандална балтия от реферите, които не отчитат два туша на българина. Пред него завършват Шелби Уилсън от САЩ и Владимир Синявски от Съюза съответно на първо и второ. За медала си Еньо получава и държавно поощрение в размер на 600 лева, както и телевизор и хладилник от община Димитровград (бонус след бонус…). Не на последно място – назначен е и като миньор с добра заплата.

Скандалните съдийски своеволия обаче не свършват дотук…

През 1966 г. в Истанбул се провежда европейското по борба, на което нашият човек вече печели титлата. Задържа я обаче само половин час, защото според новия регламент Вълчев не печели, и отново остава с бронзов медал.

Същото се случва и в Делхи през 1967, този път на световното. С тази разлика, че след като смазва всички, включително фаворита Абдула Мовахед от Иран, той държи титлата този път „цели“ два часа преди да му я отнемат.

Тези печални решения се вземат под вещото ръководство на тогавашния шеф на Световната федерация по борба (днес Обединена световна борба, United World Wrestling) французинът Роже Кулон.

Дългогодишният конфликт между Вълчев и Кулон е един от ярките моменти в кариерата на българина. Проблемът всъщност е, че Еньо не обръща желаното внимание на Роже, който го харесвал и като спортист – казва, че борец като Еньо Вълчев се ражда много рядко – и като нещо повече; французинът още тогава по никакъв начин не криел хомосексуалните си предпочитания.

Друг важен човек, с когото не са в добри отношения, е Филип Генов, заместник-председателят на БСФС (Български съюз за физическа култура и спорт). Когато идва световното през 1963 г. в София, той не позволява на бореца да не участва, въпреки слабата му подготовка. И така Еньо остава единственият без медал от първенството в националния отбор.

Когато обаче Генов го обвинява, че заради него отборът не взима комплексната титла, Вълчев му отговаря: „Като стана първи на олимпиадата в Токио, ще те ударя с медала по челото.“

Така и става – на другата година Еньо бие германеца Клаус Рост и става първи. Но Филип е отзован от игрите ден по-рано. Все пак когато двамата се срещат в Спортната палата, борецът успява да го удари с медала си през гърдите.

Но ярките реплики и олимпийските вълнения не приключват с Токио. Бързо към олимпиадата в Мексико през 1968 и мача с американеца, в който Еньо води с 9:0. Борецът обаче се контузва и докторът установява две счупени ребра, след което му казва: „Спирай, паметник ли искаш“. На което Еньо отвръща: „Не, искам гроб!“.

Накратко – американецът успява да изравни 9:9, но българинът в крайна сметка бие със 17:9.

На финала обаче среща вече познатият ни Мохавед и докато е на обезболяващи инжекции, губи само с 1 точка.

* * *

Еньо Вълчев е 14 пъти шампион на България, има 14 години в националния отбор и от 304 борби в международни състезания, губи едва 17.

Той почива през 2014 година на 78 години в София от масивен инфаркт.