Великите любовни истории: Съмърсет Моъм – историята на един разкъсван между истината и лъжата,  дълга и любовта, бисексуален, богат и нещастен гений на перото

“Аз съм един ужасен, зъл човек. Всеки един от малкото хора, които успяха да ме опознаят, в крайна сметка ме намразиха.” Тази тъжна равносметка си прави нашият 91-годишния герой в моментите, когато излиза от мъглата на деменцията. Отегчен и отвратен от твърде дълго продължаващия живот, с часове той седи, сгърчен на две в прашасалото кресло, мърмори си нещо ядосано под носа и клати глава. Когато някой идва да го посети, той се нахвърля срещу него с нищо непредизвикани обиди и псувни. После отново утихва и съсухреното му старческо тяло се прегърбя още повече под бремето на разкаянието:

“Винаги съм бил една четвърт нормален и три четвърти хомосексуален, но се опитвах да убедя себе си и другите в обратното. И това беше на-голямата ми грешка в живота.”

Първи смърти, първи разочарования от живота, първи секс, първи творби

Уилям Съмърсет Моъм, най-малкият от четирима братя, се ражда през 1894 г. в родилното отделение на британското посолство в Париж. Първата си голяма трагедия  преживява едва осемгодишен – смъртта на майка му така го разтърсва, че оттогава започва да заеква.

Няколко години по-късно губи и баща си. Останал кръгъл сирак, грижите за него поема чичо му, женен пастор със студено сърце, когото по-късно ще опише в шедьовъра си “Души в окови” (1915) като “нежесток, но глупав човек.” С навършването на 16-годишна възраст идва краят на престоя при ненавистния чичо – период, който Моъм определя като “пълна скръб.” Младежът заминава да учи немски в Хайделберг, а там покрай езика научава и други работи, губейки девствеността си с момче-англичанче.

Литературната си кариера Моъм започва през 1897-а с написването на “Лайза от Ламбет”. Ще минат обаче десет години преди да настъпи големият пробив и да започнат да валят големите пари. И го прави в театъра. Още първата му пиеса, “Лейди Фредерик”, жъне моментален успех, какъвто, между другото, ще постигнат и повечето от пиесите, които ще напише през следващите две десетилетия.

Положителният прием на критиката и публиката го освобождава от робията на всеки начинаещ писател, борещ се за физическо и творческо оцеляване – писането за пари. “Слава богу, вече мога да гледам залеза, без да мисля как ще го опиша,” въздиша с облекчение той. 

Проклятието на Оскар Уайлд

Живеейки във времена, когато да си гей не е стикер, който с гордост да залепиш на челото си, Моъм приема много лично унизителния публичен съдебен процес в обвинение за содомитство срещу Оскар Уайлд. Последвалите процеса събития, които съсипват тялото и духа на един от най-знаковите, екстравагантни и ярки творци на Острова, карат Моъм да преосмисли приоритетите си и да се убеди в предимствата на това да бъде “нормален”.

Или поне да се преструва на такъв. Да, трябва да се задоми и то възможно по-скоро, за да разсее всякакви съмнения относно нестандартната си сексуалност и най-вече за да не го постигне трагичната съдба на неговия колега. До този момент той се е ползвал от услугите изключително на млади проституиращи мъже и, обхванат от параноя, няма как да не се страхува, че е въпрос на време някой от тях да се раздрънка и да му докара беля на главата.

Затова тръгва на лов за съпруга.

Подмолната госпожа Уелкъм

С първото момиче, което си харесва, удря на камък. Актрисата Сю Джоунс от 50 метра го надушва, че е гей и че ще я използва само за параван и отхвърля брачното му предложение. Този неуспех обаче не го обезкуражава и още по-малко го отклонява от целта му, която е да заживее благоприличен живот. През 1914 г. започва да се среща със Сири Уелкам, с която се познават от няколко години.

Сири е бивша съпруга на американския фармацевтичен магнат Хенри Уелкъм. Напуска го, след като започва връзка с друг богат американец, притежателят на голяма верига универсални магазини Гордън Селфридж. Когато започва да излиза с Моъм, Сири Уелкам е на 37, а на колана й се поклащат не един и два мъжки скалпа на зарязани любовници. Въпреки че е забележително разкрепостена за времето си жена, която не робува на моралните стереотипи, Сири все пак иска да се омъжи повторно.

Съмърсет й се вижда подходящия за тая работа човек – той е известен и богат и бракът с него ще й донесе социален престиж и възможност да разгърне собствените си творчески способности. На Моъм не му допада как нагло му се предлага, но стоически понася компанията й. Сири от своя страна тотално се вманичава по писателя и започва да го следва по петите като куче. В крайна сметка успява да го примами да я обладае и с неочакваната си бременност да го впримчи в паяжината си.

Не че Моъм не е искал точно това, но начинът, по който се случва, го карат да намрази Сири. В гражданския регистър новородената Мери Елизабет първоначално е вписана като дъщеря на Хенри Уелкъм, защото през 1915-а той и Сири все още не са официално разведени. Забележка под линия: И до ден днешен има съмнения относно бащинството на Съмърсет Моъм.

Малкият принц

Когато Първата световна война избухва, Моъм вече не е на възраст, за да се бие на фронта, затова заминава за Франция да кара линейка като доброволец към британския Червен кръст. Един от колегите му е Фредерик Джералд Хакстън – младеж, родом от Сан Франциско, чиято красота моментално запленява Моъм и той безпаметно се влюбва в него. Двамата стават не само любовници, но и спътници в живота през следващите  30 години.

След раждането на Елзи Моъм получава предложение от британските тайни служби да замине за Швейцария в качеството на техен агент. През по-голямата част на първата година Сири и бебето са с него в Женева, което, заедно с писателската му професия, ми подсигурява удобно прикритие за дейността, която извършва. През ноември 2016-а го прехвърлят в Самоа – в това той вижда чудесна възможност да се махне от змиярника, в който се е превърнал женевският му дом. Приема назначението с още по-голяма радост, защото Хакстън казва, че ще го придружи на новата му мисия. По-добре няма как да се стекат обстоятелствата!

Със своя неподправен чар и бъбривост Хакстън е тотален антипод на интровертния, срамежлив писател. “Той беше в състояние да се сприятели за нула време с всекиго, без значение дали бяхме на кораб, в бар или хотел, “ пише за любовника си Моъм, “Покрай него успявах да се запозная с много интересни хора, които при други обстоятелства дори не бих посмял да заговоря.”

Един камуфлажен брак

Сири не е глупава жена и се досеща каква е причината за неохотата на Съмърсет да съжителства с нея. Но тя е опитен играч и веднъж навила си на пръста, че отново ще надене на него венчален пръстен, не спира да се бори с всички средства да постигне целта си. Когато мисията на Моъм в южните колонии приключва и той заминава за Щатите, тя моментално го последва. Хванат натясно – както буквално, така и от чувството за дълг, Моъм се принуждава да се ожени за нея. Месецът е май, а годината 1917-а.

Би било меко да се каже, че бракът им е абсурден и не само заради хомосексуалните наклонности на Моъм.  Желанията, очакванията и интересите на двамата съпрузи се разминават като бързи влакове, а това неминуемо поставя на изпитание взаимната им поносимост. Но това, което тотално съсипва връзката им, е фактът, че Сири проявява неблагоразумието да се влюби в мъжа си. Постоянната й нужда да бъде обгрижвана и сексуално задоволявана, както и неистовата й ревност карат писателят да се отврати от нея още повече.

Удовлетворена, че е постигнала целта си, Сири се връща в Англия, а Моъм продължава агентурната си дейност.

Дилемата

След края на войната Моъм е изправен пред дилемата дали да се върне във Великобритания, при законната си съпруга, или да бъде с любовта на живота си, младия Хакстън, на когото междувременно е наложена доживотна забрана за влизане в страната заради обвинения в непристойни хомосексуални действия. Въпреки че по-късно е оневинен, Хакстън вече е заклеймен като “нежелан чужденец”.

Моъм избира средно положение – когато е в Лондон, играе ролята на примерен баща и съпруг, но когато го стегне шапката (а това се случва все по-често заради нагнетяващите се лоши отношения със Сири), той си събира багажа и пътешества по света с Фреди. Близкия Изток, Холивуд, Сан Франциско, Хонолулу, Австралия… Двамата влюбени се чувстват по-свободни от всякога и дори не се сещат за мъгливата Англия. Финалната спирка на дългото им пътуване е Сингапур, където остават още шест месеца.

В отсъствието на съпруга си Сири не си скубе косите от отчаяние. О не, тя не е такава жена. Вместо да седи и да реве, тя работи усърдно и успява да се наложи като един от най-търсените интериорни дизайнери в столицата. Освен това и леглото й никога не изстива, защото постоянно кани в него различни джентълмени. Когато Моъм научава, че жена му разпространява зловредни слухове за личните им отношения и че му изневерява, той решава, че това е неговата карт бланш към свободата. Сири не отрича вината си и се съгласява да се разделят. След развода през 1929 г. тя остава в дома им в Лондон, а той заживява с Фреди Хакстън във вила “Ла Мореск” в Кап Фера̀, Южна Франция.

За Моъм следват десет години безметежно щастие – с любимия мъж във френската вила, обслужвана от 13 души персонал, където разточителни партита с ексцентрични гости се вихрят нонстоп. Когато обаче Втората световна почуква на вратата и особено след като Франция кляка пред Германия през юни 1940-а, Моъм, когото самият Гьобелс лично държи на мушка, е принуден да се върне в Англия и оттам да поеме към Америка. Хакстън, бидейки гражданин на неутрална държава, остава още известно време във вилата, опитвайки са да държи фронта, така да се каже, но след време и той ще поеме към родината, където знае, че ще бъде на сигурно място.

Музата е мъртва. Да живее музата

Повечето от военните години Моъм прекарва в уютния дом на американския си публицист, Нелсън Дабълдей. Живее повече от скромно – и не защото не може да си позволи лукс, а защото иска да покаже съпричастност към сънародниците си, които през това време са принудени да търпят големи лишения. С Хакстън се виждат рядко заради работата, която е поел във Вашингтон. Самият Моъм с учудване установява, че не му липса толкова, колкото е очаквал и даже започва да обмисля  варианта след войната да се завърне в “Ла Мореск” без него. Трябвало е обаче да внимава какво си пожелава, понеже смъртта на Хакстън от туберкулоза през ноември 1944-а превръща хипотетичния вариант в реалност.

Още преди да разбере за тежкото заболяване на любовника си, Моъм вече си е намерил негов заместник в лицето на Алън Сърл. Родом от един от най-бедните лондонски квартали, 39-годишният Сърл има опит като държанка – преди Моъм е  бил любовник на друг, много по-стар от него писател – Литън Стрейчи.

Биографите на Моъм са раздвоени по отношение личността на Сърл, защото някои от близкото обкръжение на двойката го описват като светец, а други пък като злодей. Едно обаче се знае със сигурност – че Сърл успява да влезе под кожата на писателя и да го манипулира успешно. Влиянието му върху Моъм е толкова силно, че последният прави опит да обезнаследи дъщеря си и да направи Сърл свой легален наследник като го осинови, но съдът не разрешава.

Равносметката

В пост-военните години Моъм си изгражда модел на живот, който неотклонно следва. Зимите и пролетите прекарва във френската вила, следват няколко седмици пътешествия в чужбина, задължителна спирка за освежаващ престой в някой шикозен спа хотел във Виши, Абано или край Женевското езеро, после идва оживеното откъм социални събития лято на Ривиерата, а цикълът завършва през есента в собствения му апартамент в лондонския хотел “Дорчестър”.

Понеже е суетен, Моъм се старае да се поддържа във форма. Освен това се бори с напредващата старост с всички възможни средства, включително с подмладяващи инжекции, които му поставят редовно в една швейцарска клиника. Но, както знаем от опит, в неравностойната битка с времето губещият накрая винаги е човекът.

Към края на жизнения си път писателят става все по-раздразнителен и избухлив, сенилността започва да замъглява гениалния му мозък и той постепенно се превръща в атрофирала сянка на човека, който някога е бил.  Озлобението си към всички и всичко излива в мемоарната си книга “Равносметката” (1962), която е посрещната с неодобрение и възмущение в литературните среди. Това е така, понеже в нея Моъм говори злостно за покойната си бивша съпруга, а отношението му към Хакстън е повече от пренебрежително и обидно. А калпавият му опит да отрече хомосексуалността си предизвиква само подигравателен смях.

Съмърсет Моъм издъхва в болница в Ница през нощта на 16 декември 1965 г. от усложнения след падане и инсулт. Няколко дни по-късно е кремиран, а урната с праха му е положена в Кралското училище в Кентърбъри, до стената на библиотеката, носеща неговото име.