Великите авантюристи: Албрехт фон Валенщайн
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начина, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Европа в началото на XVII век е място на войни, насилие и религиозен фанатизъм. Континентът е раздробен на стотици държави, които воюват по между си почти постоянно, групирани в малки или големи съюзи. Онези страни, които се намират в периферията на Континента – Англия, Испания, Русия и Дания, се опитват да потърсят разширение и достъп до нови ресурси чрез колонизиране на останалата част от света. Въпреки това, огромен процент от ресурсите им продължава да се поглъща от несекващите европейски конфликти.
За онези държави, които са приклещени в централната част на Европа, е отредена жестоката съдба да бъдат постоянна арена на политически и икономически амбиции. Това важи особено много за владенията на австрийските Хабсбурги – най-могъщата династия в германските земи. Окичени с титлата на императори на Свещената римска империя, Хабсбургите претендират за върховенство в Централна Европа. В плеядата им от владения блестят короните на Бохемия (Чехия) и Унгария, както и почести свързани с не един или два древни рицарски ордена, сред които и този на Тевтонските рицари.
С голямата сила идва и голямата отговорност, както ни учи чичото на Човека паяк. В случая с Хабсбургите, на плещите им тежи отговорността за религиозния и политически мир в германските земи, както и защитата на Централна Европа от домогванията на Османската империя. За да се усложнят задачите допълнително, много от владенията им са населени с протестанти – деноминации на започналата като еретично движение Реформация ок. 100 години по-рано.
Протестантите не са привърженици на про-папската политика на Хабсбургите и редовно с действията си затрудняват осъществяването на ефективна вътрешна и външна политика от страна на императорите. Не липсат и вътрешните дрязги в династията, домогванията за власт, интригите, кръвосмешенията и машинациите, достойни за не един сериал, способен спокойно да засенчи „Игра на Тронове“.
В тази ожесточена обстановка, на 24 септември, 1583 г. в Херманице, Бохемия се ражда малкият Албрехт Венцел Еузебиус фон Валдщайн. Днес селцето се намира близо до границата с Полша, но тогава е част от доминираните от чехите земи, включващи и съседните области Лужица и Силезия, които днес са в състава на Германия и Полша. Семейството на Албрехт – рода Валдщайн, е съставено от дребни аристократи – протестанти, които не разполагат с кой знае какви средства или владения. Баща му Вилем е сред германоезичните чехи, докато майка му – Маркета говори на чешки и в крайна сметка малкият Албрехт израства с отлично владеене и на двата езика.
Съдбата на е благосклонна към момчето – майка му умира, когато той е на десет, а баща му си отива две години по-късно. Опеката на младия Албрехт е поета от чичо му, който не щади средства за да го образова. Момчето учи в протестантското училище в Голдбург, Силезия, след което посещава лутеранския университет в Алтдорф. Между 1600 и 1604 г. обикаля из Европа и посещава лекции в университета в Болоня и Падуа, превръщайки се в човек с широк кръгозор и вкус към развиващата се тогава барокова култура. Успоредно научава и още езици – освен немски и чешки, вече говори свободно италиански и латински, а освен това се оправя и с испански и френски.
След завръщането си в родината, младият Валдщайн се записва в армията на Хабсбургите и се сражава срещу унгарските бунтовници, водени от Ищван Боцкай. Унгарците надигат глава в самия край на поредната Хабсбургско-османска война (1593-1606 г.), уморени от постоянните походи и битки, които се водят на тяхна територия. Изглежда борбата със силите на Боцкай и увлечението му по италианската култура се съчетават със стремежа му към издигане в социалната йерархия и през 1606 г., Валенщайн решава да приеме католицизма.
Промяната в изповеданието му спечелва добри приятели сред австрийските йезуити. Религиозният орден се е превърнал в ключов социален и политически фактор в империята на Хабсбургите. Именно чрез познанствата си там, Валдщайн успява да се ожени за богатата вдовица Лукреция Некшова. Бракът му дава достъп до значителните й средства и владения в Моравия (дн. Източна Чехия). Когато Лукреция умира през 1614 г., Албрехт се оказва господар на цялото й наследство и благодарение на него се заема да продължи пътя си към политическите върхове на империята. Съдбата му предлага сгоден случай да изпъкне и да привлече вниманието на император Фердинанд II. През 1617 г., Хабсбургуте започват война срещу Венеция за владението на полуостров Истрия (дн. Словения и Хърватска) и Албрехт бърза на свои разноски да сформира отряд конници в служба на своя владетел.
Тук е нужно да се кажат две думи за този процес на свикване на войски. По онова време, военното дело в Европа е доминирано от наемниците. Континентът е пълен с ветерани от десетките локални конфликти, които постоянно си търсят работодатели. Шотландци служат в Русия и Бавария, ирландци се сражават за Швеция, а ветерани от Италия и Белгия запълват числения състав на испанските войски. Принципът за организация на наемническите отряди прилича на съвременна стартъп корпорация. Няколко съдружници се събират, осигуряват средства и с тях събират хора и оръжие.
В последствие, те предлагат услугите си на някой работодател – обикновено крал, императори или херцог, който покрива първоначалната им инвестиция и започва да им плаща издръжка в замяна на тяхната дейност на фронта. Колкото повече кампании води една наемническа компания (на английски думата за „рота“ и „компания“ неслучайно съвпада – б.а.), толкова по-добри бизнес връзки изгражда с другите контрактори – и войниците, и занаятчии, превозвачи, доставчици, банкери, лихвари и т.н.
Онези командири на наемнически части, които се доказват като надеждни и успешни по-лесно печелят договори с богати работодатели и по-лесно привличат персонал за своите начинания. Логиката е абсолютно същата, каквато е и днес за фирмите, които търсят да получат договори за аутсорснати проекти от големите корпорации. Именно в такива бизнес авантюри се впуска Валдщайн и, както се оказва, притежава доста добър нюх за бизнеса на войната.
През 1618 г., чешките протестанти се вдигат на бунт срещу Хабсбургите. Причините са преди всичко социални и религиозни, но конкретният повод е онаследяването на империята от Фердинанд III – херцог на Щирия и отдаден последовател на католическата кауза. Представителите на новия владетел са изхвърлени през прозореца на Пражкия замък в рова долу. Според католическата легенда, оцеляването им се дължи на ангели, които се спуснали от небето за да ги спасят. Според протестантската версия, хората на Фердинанд III улучили няколко купчини изпражнения, плуващи в полупразния ров на крепостта и това омекотило падането им. Във всеки случай, пражкият бунт обхваща голяма част от бохемските земи.
Скоро към тях се присъединяват и протестантите в Австрия и Моравия, а князът на Трансилвания – Габор Бетлен, получава благословията на Османската империя да се намеси в назряващия конфликт. Сякаш това не стига, един от най-виятелните благородници в германските земи – граф-палатинът на Рейн Фридрих V Вителсбах, се обявява за крал на Чехия и е избран с мнозинство от протестантските бунтовници. В състояние на пълна безисходица, Фердинанд III се обръща за помощ към Католическата лига – съюз от южногермански държави, воден от Бавария. Освен това, императорът раздава и последните си средства за да ангажира наемници в своя служба. Валдщайн, който е прочут с про-имперските си възгледи, бяга от бунтовна Моравия с цялото си имущество и задигнатата от него областна хазна, и бърза да организира нов отряд в служба на Хабсбургите.
Оказва се, че Албрехт, който нарочно сменя фамилията си на по-германско звучащото Валенщайн, залага на правилната кауза. През 1621 г., неговият кирасирски полк участва в битката при Бялата планина, в която бунтовниците са окончателно разгромени от про-имперските сили. Победата дава шанс на Валенщайн да си върне отнетите земи в Моравия и да ги уголеми, присвоявайки си владения на свои съседи-протестаннти, чието имущество е конфискувано от победилата католическа фракция. През следващите четири години, тези владения ще се увеличат значително и ще бъдат обособени в самостоятелното херцогство Фридланд.
Така, само в рамките на половин десетилетие, бедното протестантско момче от Херманице израства до първи херцог на Фридланд и един от най-прочутите пълководци на своята епоха. Причината за това се крие в неговата умела употреба на наемниците, които свиква и за които плаща с лични инвестиции. Валенщайн умело манипулира короната, съгласявайки се да просрочи дължими суми когато императорската хазна е празна. По този начин Албрехт печели все повече симпатиите на Фердинанд III, който е безкрайно задължен и задлъжнял на своя генерал.
Успехите на бойното поле, съчетани с изключително далновидната политика към личните му земи, средства и партньори-контрактори, издигат престижа му на ниво, за което малцина военни бизнесмени могат да мечтаят. Валенщайн вече е способен да наема не само отделни роти и полкове, а цели армии, които служат под негово командване. Контракторите в тях с радост приемат да изпълнят услугите, които той аутсорсва, превръщайки се в посредник между императора и по-дребните ешелони на наемническото съсловие.
Казано на съвременен език, той е човекът, разпределящ държавните фондове от поръчителя към подизпълнителите. В хода на този роцес, Валенщайн печели цяло състояние. Парите са вложени в закупуване на още земи, във вфинансиране на още армии и в навлизане във всички аспекти на наемничексия бизнес, в това число и логистиката. Идеята му, както всеки успешен бизнесмен, е да затвори производствения цикъл и да превърне армиите си в самодостатъчни организми, при които всеки боен, организационен и снабдителен етап, е подчинен на инвеститори, които са негови доверени хора.
Успехите на бойното поле също следват един след друг в следствие на това, че Валенщайн не пести пари, за да наема само най-опитните и безскрупулни бойци. Под върховенството на граф Йохан Церклаес фон Тили – човек, който несъмнено ще трябва да се появи в тази рубрика, Валенщайн продължава да трупа дивиденти. Към 1625 г., той вече е станал херцог на Фридланд, а същата година се жени за Изабела Катерина фон Харах – дъщерята на най-доверения съветник на император Фердинанд III. До тук кариерата му би била достатъчна, за да му завидят мнозина аристократи от епохата с далеч по-престижен произход от неговия. Но съдбата има още планове за Албрехт.
През 1625 г., протестантските сили в германските земи са почти напълно разбити от армиите на императора. За да ги спаси, във войната се намесва краля на Дания – Кристиян IV. Дания е една от най-богатите и влиятелни протестантски държави по онова време. Ако успее да защити тази си позиция, Кристиян може да се окаже най-могъщият човек в Северна Европа. Влизането на Дания във войната дава нови сили на протестантите и вместо конфликтът в Свещената римска империя да затихне, той се разгаря още по-ожесточено.
В тази ситуация, Валенщайн получава своя златен шанс. Католическата лига отново изпраща граф Тили в помощ на императора, но сега и Албрехт се намесва, свиквайки цяла наемническа армия, която да служи единствено и само на Фердинанд III. Докато Тили обслужва и баварските интереси, Валенщайн се кълне, че за него има само един истински господар. Тази клетва и връзките на тъста на Албрехт са достатъчни, и на него е поверено върховното командване на имперските войски. Валенщайн оправдава доверието, което му е гласувано и във вихрена кампания в днешна северозападна Германия, той и Тили смазват протестантските сили и посрамват датския крал, помитайки войските му в битка след битка.
Имперските ветерани, които вече половин десетилетие не познават вкуса на поражението, скоро се оказват на прага на самите датски владения. Към 1630 г., императорът е фактически господар на цялата си империя. Всички над 400 държавици, които я съставляват, са принудени да се покорят на волята му – нещо, което за последно се е случвало по времето на Хоенщауфените през XIII век. До голяма степен, заслугата за това положение е на Валенщайн и той се къпе в слава и величие. Нещо повече, древното херцогство Мекленбург му е предадено в лично владение, а Фердинанд III го издига до ранг генералисимус – най-висшето военно звание в Европа. За краткото време, в което владее Мекленбург, Албрехт слага в ред финансите на херцогството и подобрява местната администрация, назначавайки свои хора, в чийто качества и вярност не се съмнява.
Колкото по-висок е върхът, който си изкачил обаче, толкова по-тежко и болезнено е падането. В двора на Фердинанд гъмжи от фракции, които с право се страхуват от силата и влиянието на вездесъщият Валенщайн. Не липсват гласове, които го обвиняват, че той, дребното благородниче, посяга към титли и достойнства, които не се полагат на едно парвеню, издигнало се с парите на мъртвата си съпруга и окъпало ръцете си в кръвта на цивилното население на не една област.
Тези слухове и прекомернат сила на Валенщайн плашат императора и той решава да разпусне войските на наемника, слагайки край на действащия договор. Допълнителна тежест придават и исканията на германските владетели, за които съществуването на постоянна императорска армия е заплаха към автономията и сигурността на техните владения. В опит да подобри позициите си сред протестантската аристокрация, Фердинанд III връща Мекленбург на неговите законни херцози. Валенщайн е освободен от командните позиции и се завръща в грамадните си имения в Моравия, от където внимателно следи развоя на събитията в империята.
Положението, което до скоро изглежда обнадеждаващо за императора, се влошава с бързи темпове. Горделивият и недалновиден Фердинанд III посяга на правата на протестантите, настоявайки те да върнат на Католиеската църква всички земи, които са й били отнети в хода на Реформациията. Тези теритрории представляват значителна част от поземлените фондове на не един граф, барон и херцог. Владетели, които макар и протестанти, са подкрепяли имперската кауза, скоро започват да търсят съюзници и помощ отвън.
В подходящия момент се появява и подходящият човек. Кралят на Швеция – Густав II Адолф, наричан Лъвът на Севера, решава да събре силна армия и да нахлуе в германските земи. Густав е стар враг на Кристиян IV и вижда в датското унижение златен шанс да издигне собствения си престиж. Шведските войски, преминали през сериозна военна реформа, помитат набързо събраните имперски сили, оглавени отново от граф Тили и само за две години окупират ок. 40% от германските земи.
В тази кризисна ситуация, Фердинанд III се сеща за своя стар довереник. Валенщайн е призован отново на служба, в замяна връщането на всичките му военни рангове и достойнства. Кралят на наемниците отново инвестира лични средства и само в рамките на няколко седмици, след като плъзва мълвата че старият вълк отново събира глутницата, под знамената му се стичат десетки хиляди доброволци, които знаят, че там където отиде Албрехт, плячката и възможостите за забогатяване вървят по петите му.
С бързи и решителни действия, Валенщайн разбива протестантските сили, които се намират на територията на западна Чехия, след което навлиза в Бавария, за да прогони от там шведите, които са окупирали столицата Мюнхен. С комбинация от ловки маневри и отбранителни действия, Валенщайн принуждава шведите да се изтеглят към Саксония. Ключова е и завършилата реми битка при Алте Весте, в която шведската офанзвина тактика е контрирана от ветераните на Албрехт, които не се пречупват за разлика от войските на покойния вече граф Тили. В крана сметка, през ноември, 1632 г., шведско-протестантските сили се срещат отново с войските на Валенщайн при Лютцен. Силите на Густав Адолф излизат победители, но самият крал-войн пада убит в засада на група хърватски наемници. Валенщайн се изтегля през зимата на своя територия в Бохемия.
В тази ситуация, дръзкият наемник решава да заложи на един финален гамбит. Той подозира, при това правилно, че императорът иска да го отстрани отново сега, след като най-страшния враг на короната е загинал в битка. Албрехт се надява да използва грамадната си армия, за да действа като посредник между протестанти и католици и по този начин да се превърне в арбитър и ключов политически играч за цялата Свещена римска империя.
Сметките му обаче излизат криви. Сред подчинените му има мнозина, които не одобряват заигравката на техния работодател с довчерашните им врагове – протестантите. Нещо повече, в наемничексия занаят си има принципи и един от тях е, че който предава своя работодател, може да се счита за ненадежден и несигурен партньор по принцип. Липсата на доверие е най-страшния негатив, който един наемник може да получи.
Верни на имперската кауза офицери предават намеренията на Валенщайн на Фердинанд III и той заповядва дръзкия пълководец да бъде ликвидиран. След едно бурно пиршество в Егер (дн. Хеп), Валенщайн и малкия отряд, с който пристига в града за преговори със шведите, са издебнати от група ирландски и шотландски наемници, верни на Фердинанд. Хората на Албрехт са избити в разгара на самото пиршество, а той е нападнат след полунощ в покоите си, където ирландецът Уолтър Девроу го пронизва с алебардата си.
Така, на 25-ти февруари, 1633 г., си отива най-великият наемнически командир в историята на Европа. Валенщайн е човек, съсредоточил в ръцете си власт, пари и влияние, които никой от предшествениците му не е сънувал и които никой от наследниците му по занаят не би могъл да се надява да получи. Смъртта на Валенщайн се превръща в повод за повсеместни реформи в Европа, свързани с тоталното ограничаване на наемническите контингенти и забраната за организиране на цели частни армии, които да не са под пряк контрол на владетелите.
И до днес, името на Валенщайн остава популярно в Европа и в световната военна история като човек с огромен талант и още по-големи амбиции. Неговият усет за организация и осъществяване на икономическите, военните и политическите дела, му печели заслужено място сред най-големите опортюнисти и авантюристи в историята.
