Великите авантюристи: Св. Константин-Кирил Философ
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Какво е първото нещо, което ви идва на ум, когато чуете думата „светец“? Вероятно някоя икона или идеята за набожност и чистота. Светците обаче са били хора като вас и мен – от плът и кръв, движени от стремежи, амбиции и страсти. Това, което ги отличава от нас не е тяхната тленна плът и нейните недостатъци, а огромната воля, която им позволява да надскочат светското и материалното и да подчинят своя път и своята съдба на една по-велика кауза, „по-голяма от живота“, както казват англичаните.
През вековете е имало най-различни светци. Светци-войни и светци-лечители, светци-отшелници и светци, които са водели разпътен живот, преди да се покаят и да се отдадат на Бога. Има и такива, като св. Алберт от Сосасон, който поял миряните с бира и така ги предпазил от редица епидемии и инфекции, които се разпространявали чрез замърсените водоизточници. В крайна сметка, той станал светец-покровител на бирата. Има обаче само един светец, който със своя ум и дело е донесъл просвещение на стотици милиони хора по света и не случайно, заедно с брат си, е обявен за светец-покровител на Европа – Св. Константин-Кирил Философ.
Светите братя Кирил и Методий са едни от най-тачените духовници в световната история и вероятно най-важните книжовници в историята на християнската църква. Естествено, за техният произход се водят ожесточени спорове. Всеки от местните балкански народи претендира да е обвързан с произхода им. Реалността е доста проста и вероятно трудна за преглъщане от съвременниците ни днес, но ето как стоят нещата:
Константин (за да разберете кога става Кирил четете до края – б.а.) е роден през 826 или 827 г. в Солун. Методий, по-големият му брат, е роден ок. 815 г. Двамата са синове на друнгарият Лъв – висш византийски магистър и един от отговорниците за сигурността не само на Солун, но и на цялата „тема“ (военно-административна област) около града, заемайки длъжността протостратег (т.е. генерал). Майка им – Мария, произхождала от местните славянски племена, които населявали долното течение на р. Струма. По стандартите на византийската социална йерархия, това било високопоставено, макар и провинциално семейство, чийто наследници можели да се надяват на добро кариерно развитие и дори надграждане на бащините постижения и позиции. Какви тогава са Светите братя?
Отговорът е прост – те са римляни или както ги наричаме ние ромеи (от гръцкото ромайой). Как така? Ами много просто – в онази епоха, етническият произход на човека не е означавал абсолютно нищо. Единствено и само културно-политическата принадлежност и самоопределение са имали реално значение за тогавашния индивид и общество. Не може да има никакво съмнение, че както голяма част от поданиците на Източната римска империя (или Византия), Кирил и Методий са имали „римско“ (или ако предпочитате – „византийско“) самосъзнание. Оттук на сетне, всякакви етнически спорове става безсмислени, защото никой от двамата не би се определил като нищо друго освен „ромеин“/“римлянин“, в случай че можеше да ги попитате днес.
Детството на Константин не започва авантюристично, макар и съвсем да не му липсва динамика. Като по-малък син, той нямало да наследи семейния занаят (тази чест се пада на Методий и той първоначално поема по пътя на баща си – б.а.), а бил обречен на следващото основно занимание на аристократите – църковното поприще. Благодарение на своя ум и на познанствата на баща му, Константин, получава достъп до най-доброто образование за онова време.
Колко интелигентен е бил той всъщност? Първата си книга – „Похвала на св. Григорий Назиански“, написва още преди да е завършил гимназия (казано по днешните образователни стандарти). Успехите му са толкова високи, че Теокист – един от първите министри (логотет) на империята, го забелязва и настоява да бъде записан в Магнаурската школа – тогавашната версия на университет в Константинопол. На това място си дават среща най-големите умове в Средиземноморието, специалисти по хуманитарни и богословски науки. Още преди да замине за столицата, Константин написва своята втора творба – „Соломоновата молитва“. Струва си да отбележим, че заминаването му за Константинопол се случва през 843 г. – т.е. на 16, Константин има вече 2 издадени книги и влиза в университет.
Още с пристигането си в Магнаурата успява да спечели сърцата на всичките си преподаватели. Научава цялата средногръцка граматика за три месеца, след което се посвещава на астрономия, геометрия и музика, а успоредно с това чете на старогръцки записаните произведения на Омир. Според житието му, изучил всички „изкуства“. Какво означава това? През средните векове, науките били групирани в т. нар. „седем свободни изкуства“ – геометрия, астрономия, музика, логика, математика, реторика и граматика. На практика, Константин усвоил всичките на едно забележително ниво.
Както видяхме, граматиката му отнела ок. 3 месеца, след което започнал да поглъща всички налични знания и в другите области. Благодарение на опазването на античното наследство в Константинопол, Константин усвоил не само достиженията на християнската цивилизация, но и се докоснал директно до оригиналите на древногръцките и древноримските учени. Достатъчно е да отбележим, че преподавателят му по математика – Лъв, не случайно е удостоен с прякора „Математик“ за да ни стане ясно за какво ниво на обучение става дума. Друг учител на Константин е и бъдещият патриарх Фотий – човекът, отговорен за покръстването на българите.
След като завършва Магнаурската школа, Константин се подстригва за монах и се отдава на духовно-научна дейност. Това усамотение не трае дълго. През 850 г., когато Константин е на 23/4 г., Фотий го назначава за свой заместник в Магнаурата – т.е. Константин добива ранг, еквивалент на професор преди да е навършил четвърт век. За сравнение, днес „млад професор“ е човек на 40-45 години. Причина за това се оказва една случка от 847 г., когато 20-годишния Константин успява да обори и заклейми много по-възрастния и опитен монах и схоластик Йоан Граматик, отявлен привърженик на иконоборството. С други думи, освен че самият той става професор, Константин вече слага много от колегите си в малкия си джоб посредством своите умения.
Именно в този етап от живота му става ясно защо има професори и професори. Константин е скромен, смирен и отдаден на вярата и науката. Въпреки брилянтния си ум, той не е горделив и високомерен. Не търси слава, не се стреми към почести и може би именно заради това ги печели с такава лекота. Мнозина на негово място биха си повярвали и биха се обградили с блюдолизци и послушни следовници. Константин се обгражда с книги, усамотение и отдаденост.
Макар и да търси уединението и спокойствието, Константин вече е привлякъл вниманието на византийския църковен и политически елит и те са твърдо решени да използват таланта му. Именно по тази причина, неговият покровител, учител и приятел Фотий, го взема със себе си по време на богословска мисия в Арабския халифат. Това се случва през 855 г. Константин още не е навършил 30, а вече е проводен да защитава всички норми и ценности на християнството в дебати срещу най-опитните, изтъкнати и вещи познавачи на кораническото право. За да е сигурен че ще се справи със сложната задача, Константин влага своя брилянтен ум в действие и в рамките на няколко месеца подготовка, докато пътуването започне, той научава арабски.
Пътят от Константинопол до Багдад е всичко друго но не и лек. Хиляди километри през обитавани с разбойници планини, негостоприемни полупустинни области, без да споменаваме граничната зона между Халифата и Източната римска империя. Там се срещат всякакви банди ренегати, наемници, авантюристи, както и войни-еретици, почитатели на редица секти, отхвърляни от двете империи. Макар житието на светеца да мълчи по темата, пътят на Кирил и Фотий до арабската столица едва ли е бил скучен. Когато се завръща от духовната си мисия.
Константин се пречиства давайки обет за мълчание с определен срок, след което се оттегля в малоазийски манастир, където вече от няколко месеца живее брат му Методий, напуснал своя светски път на администратори и войн в Егейска Македония. Именно в манастира „Св. Полихрон“, двамата братя започват да работят по създаването на нова писменост, с която да разпространят християнското слово сред славянските народи. Използвайки знанията по диалектите на славяните, придобити от майка им и записани в съществуващи по онова време книги, двамата полагат основите на своето бъдещо, върховно достижение.
През 860 г., Константин напуска манастира „Св. Полохрон“, след като е призован лично от император Михаил III за извършване на духовно-дипломатическа мисия при хазарите. Именно по това време, могъщият Хазарски хаганат търси възможност за приемане на една от световните религии. В двора в Семендер се явяват представители на юдаизма, западното християнство и Арабския халифат. За да си гарантира шанс за успех в покръстването, императорът, съветван от издигналия се в патриарх Фотий, изпраща Кирил. Отново впрягайки своя чутовен ум, Константин успява да научи перфектен иврит, с който да води религиозните дебати с равините на собствения им език.
Обучението му по иврит завършва когато пристигат в град Херсон – най-северното византийско владение на п-в Крим. Тук, освен че се дозапознава с еврейската богословска книжнина, Константин превежда осемте граматически книги на евреите на гръцки, за да могат и следващи поколения богослови да бъдат по-добре подготвени за подобни кръстителски мисии. Пак по същото време, Кирил се запознава с еврейски проповед, произхождащ от самаритяните. От него, Константин научил сирийския (сириак) език и го добавил към богатата колекция от лингвистичния познания, с която вече разполагал.
Докато пребивавал в Херсон, Константин и брат му Методий участвали в мисия по намиране и възстановяване на мощите на св. Климент Римски, загубени в Черно море. Мисията се увенчала с успех и по този повод Константин написал още една литературна творба, както и няколко църковни химна. Същевременно, Константин се застъпил и за покръстените кримски готи, атакувани по същото време от хазарите. Духовникът-дипломат преговарял успешно с хагана и спасил местните християни. В последствие, на път за хазарската столица, Константин и Методий са нападнати от маджарите (унгарци), живеещи тогава в днешна Югоизточна Украйна. След поредица от уговорки, мисията продължава напред, преодолявайки и тази опасност.
След тези нови духовни подвизи, Константин и Методий достигат до хазарската столица и преговарят успешно с хагана. Макар в църковен план преговорите да не били особено успешни, Кирил успял да договори съюз между хазарите и източната римска империя, а хаганът, в знак на добра воля, освободил 200 души военнопленници. Константин записал дебатите, които водил с арабските и еврейски проповедници. В последствие, тези записки били систематизирани и оформени в осем книги от брат му Методий. На връщане към Константинопол, Константин отново посетил Крим и покръстил няколко клана от племената на аланите, населяващи тези територии. След успешното си завръщане в Константинопол, Константин отново е привлечен като преподавател в Магнаурската школа.
Спокойствието му не трае дълго. Още на следващата година, император Михаил III натоварва Константин и Методий с нова мисия. Пространното житие на светеца, наричан вече с прозвището Философ, посочва че той бил силно уморен от мисията при хазарите и бил „болен телом“ – т.е. страдал от някакво заболяване, хванато по време на дългия и коварен преход из черноморските земи. Въпреки това, когато императорът дава на Константин и брат му Методий възможност да покръстят моравците и да им дадат писменост, те откликват. Отваря се идеална възможност да довършат своя проект, над който са работили вече над половин десетилетие. През 863 г., след като тръгват по Виа Егантиа и хващат кораб от Драч през Адриатика, Светите братя достигат Велехрад – столицата на Великоморавия.
Между 863 и 867 г., Константин, Методий и техните ученици, които ги придружили в мисията им, развили мощна книжовна дейност във Великоморавия, но не само. Те отделили време на кръстителска и просветна дейност и в съседното Панонско княжество – славянска държава, разположена между Великоморавия и България. Там, Константин обучил 50 ученици и разпространил азбуката, която той и Методий донесли със себе си в Моравия – глаголицата.
През 867 г., Светите братя поемат обратно към Константинопол. По пътя минават през Венеция – тогава византийско владение. Тук, Кирил влиза в остър дебат с християнски духовници, привърженици на Триезичната догма – схващането че Светото писание може да се записва само на иврит, латински и гръцки. Използвайки своята колосална богословска подготовка, Константин оборва Триезичната догма и защитава правото на всеки народ да слави Бог на свой собствен език.
Няколко месеца по-късно, въпреки преврата във Константинопол, където на власт идва Василий I Македонец, а покровителят на Светите братя – Фотий, е низвергнат, те заминават за Рим на нова духовно-дипломатическа мисия. Заедно с тях са и учениците им. Посрещнати са радушно от папа Адриан II и върховното римско духовенство. Светите братя носят със себе си образци на новото, славянско слово, които са благословени от папата и получават признанието на римската църква за канонични – пореден пирон в ковчега на Триезичната догма.
По време на престоя си в Рим, Константин се разболява тежко – било от нова коварна болест или от възобновяване на проблемите, придобити в Хазарския хаганат пет години по-рано. Във всеки случай, за духовникът става ясно, че този път няма да успее да се пребори със смъртта. Петдесет дни преди да се спомине, Константин приема монашеска схима (т.е. строг обет) и името Кирил, с което ще остане в историята на християнската вяра и славянската писменост. Умира на 14-ти февруари, 868 г. и е погребан в Рим – гробът му и до днес е място за поклонение – локация с неповторима енергия и излъчване, способна да смири и най-бурния дух.
Пътешественик, учен, духовник, просветител, кръстител, Константин-Кирил Философ е без съмнение една от най-забележителните личности не само на своето време, но и в европейската история като цяло. Макар „Глаголицата“, която той и брат му Методий създават да не просъществува като жива писменост до днес, тя се използва от славяните в Панония, Хърватия и Босна чак до XV век. Същевременно, Кирил възпитава цяло едно поколение ученици – всеки от тях герой на своя собствена легенда. Именно едни от тях – Константин Преславски и Наум Охридски, ще застанат в основата на българската писменост, наречена в чест на техния учител – „Кирилица“.
Снимки: Wikipedia, GettyImages
