Великите авантюристи: Коста Паница
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Възрожденската ни история е дала много и ярки фигури, които чрез своите дела и подвизи са изковали съдбините на българския народ. Някои от тях са книжовници, други, учители, а трети хора на перото и поезията. Ала някак над всички тях, най-тачена от съвременните българи остава онази категория хора, които с оръжие в ръка жертват живота си в името на българската свобода и независимост. Много от тези хора са противоречиви личности, чието място в историята и до сега не е твърдо установено.
Дали са герои? Дали са предатели? Какви са реалните им подбуди? Това са все въпроси, които упорито съпътстват обществените дебати около ролята на този и онзи деец на национално-освободителната ни борба. Една от тези спорни и нееднозначни личности в нашата история без съмнение е Коста Паница.
Снимки: By Димитър Кавра – "Bulgarien vom Beginn seines staatlichen Bestandes bis auf unsere Tage", 1917, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3034279
Коста Паница е роден на 12-ти март, 1857 г. в старопрестолния град Търново. Родът му е стар, произхожда поне от края на XVII век. Корените им са от с. Дебелец. Това е едно от заможните села в Търновско от периода на османското владичество. Жителите му били дервентджии и имали задача да поддържат моста над р. Белица, както и да охраняват важния път, който минавал през реката. В замяна, те имали право да носят оръжие и плащали значително по-малко данъци в сравнение с обикновената рая. Традиционно, в подобни селища свободолюбивия дух и непреклонна гордост на българите избуявали най-силно.
Не е изненадващо, че именно от там водят корените си рода Паница. Името идва от стар семеен обичай. По време на сватба, сядали около голяма трапеза и си подавали един на друг паница пълна с вино, от която всеки един отпивал за да засвидетелства единството на фамилията. Един от тях обаче – Георги Димитров (пра-прадядо на Коста – б.а.) бил твърде гнуслив и не обичал да пие от чужди чаши и съдове и за това си носел своя собствена паница за вино. От там тръгнал прякора му – Паницата, който се прехвърлил на потомството му.
Старият Паница бил прочут търговец, който пътувал из цялата Османска империя, продавайки коприна и копринени буби. Оставил занаята си в наследство на своите наследници. Неговият внук, бащата на Коста Паница, е Атанас Николов Хаджигеоргиев (1802-1872 г.) – заможен търновски търговец, който отказал да приеме родовото име Паница, което част от потомците му избрали да носят. Атанас имал две жени. Първата – Мариола, умряла млада, след като му родила 4 деца – Никола, Мариола, Стат и Тодорица. Оженил се повторно за своята комшийка Венета, от която имал още 3 деца – Димитър, Коста и Васил.
Коста завършва класното училище в Търново, а след смъртта на баща си през 1872 г., семейството се мести във Варна при по-големите братя на бъдещия герой от Сръбско-българската война. През 1875 г., непокорният младеж, едва навършил 18, заминава за Одеса, където постъпва във Висшето военно училище и учи една година. Междувременно се свързва с БРЦК и започва да подпомага организирането на Априлското въстание.
Става близък съратник на Иларион Драгостинов и Стефан Стамболов. Използвайки търговските връзки на семейството си, успява да купи оръжие и да го прехвърли нелегално от Румъния през Русе в помощ на Търновския революционен окръг. В навечерието на въстанието, Коста обикаля селата в родния си търновски край за да съживява местните комитети от времето на Васил Левски.
Снимка: By Иван Карастоянов – scanned photo, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19988524
Априлското въстание така и не избухва в Търновския окръг, задушено от поредица предателства. Коста Паница, заедно с други свои съратници се включва е четата на Филип Тотю, която заминава за Сърбия. Там през лятото на 1876 г., българите се включва в доброволческия руско-български корпус на Черняев, който подкрепя сръбската армия по време на кратката Сръбско-османска война (1876-77 г.).
Макар и да се бият самоотвержено и храбро, българите са принудени да се изтеглят към Белград, след като сръбските войски са бити от османците по целия фронт. Коста паница, вече натрупал солиден боен опит за своите 19 години, се изтегля заедно с руските доброволци и се включва в императорската армия. Именно тук, през пролетта на 1877 г. го заварва призива от формиращото се българско Опълчение.
Коста Паница се включва в състава на 6-та дружина на III-та Опълченска бригада. В нейните редици, той се сражава в кървавите боеве при Стара Загора, а след това и по време на Шипченската епопея, където редом с останалите български левове, оставя името си завинаги изписано със златни букви в страниците на нашата история. За проявената храброст и воинско умение, през февруари, 1878 г. е повишен в чин прапоршик и награден с кръст за храброст. Няколко месеца по-късно се включва в отряда, изпратен в помощ на капитан Петко Воевода в борбата му със сенклеристите в Родопите. За заслугите си там е повишен в офицерски чин подпоручик.
След подписването на Берлинския мир, Временното руско управление привежда в действие плана за създаване на Българска земска войска, в която се включва и 21-годишния Коста Паница. Успоредно с войнишката кариера, той участва в създаването на комитетите „Единство“, чиято задача е да подпомогнат съединението на разпокъсаните български земи – както Княжеството и Румелия, така и откъснатите от родината територии в Македония и Тракия. По време на Кресненско-разложкото въстание, Коста Паница служи като агент на комитетите „Единство“ и се стреми да набира средства и оръжие за въстаниците.
Снимка: By Георги Данчов – [1], Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=19572933
След кървавия край на бунта, младият офицер се прехвърля в Източна Румелия, където се включва в местната Източнорумелийска милиция. Възползвайки се от позицията си там, успява да си издейства командироване в Русия, където довършва висшето си образование. Завършва Второ константиновско военно училище и Петербургската Военно-юридическа академия. През май 1884 г. се завръща в Княжество България, където получава назначение за военен прокурор в Русе и е произведен в звание капитан. Той е и един от първите ни следосвобожденски дейци (ако не и първият) с две висши образования – военно и юридическо.
Завръща се в Източна Румелия през 1884 г. и веднага се включва в БТЦРК, чиято цел е да приведе в действие Съединението. Коста Паница играе ключова роля по време на събитията от 5-6 септември, 1885 г. Близък приятел и съратник на Батенберг, Коста Паница е въодушевен от действията на княза и вижда в негово лице правилния владетел за младата държава.
След внезапната война, обявена от Сърбия, Коста Паница е сред първите, които заемат позиции за геройския отпор при Сливница. Коста Паница е определен за командир на т.нар. Смолчански отряд. Корпусът е формиран под първоначалното командване на поручик Атила Зафиров и наброява ок. 1000 души, повечето ветерани-опълченци и доброволци от софийско. В последствие, към тях се присъединяват няколко стотин доброволци от Македония.
Отстъплението от Цариброд на съседните български части на 2 ноември кара Зафиров да се изтегли, за да не попадне в обкръжение. В сръбски ръце попадат Комщица, Изатовци, Смолча и някои други погранични села. Сръбските войски наближават пътя за Берковица – една от важните връзки на София със Северна България. За защитата ключовия маршрут, главното командване изпраща на 4-ти ноември капитан Коста Паница, който да поеме командването на Зафировия отряд с подкрепление от рота редовна войска и 45 македонски четници. Смолчанският отряд получава задачата да настъпи на север от главния път Пирот — Драгоман — София и заедно с действащия от юг Радомирски отряд да попречи на съсредоточаването на сръбската Нишавска армия срещу Сливнишката позиция, където все още се концентрират войските от българо-турската граница.
В изпълнение на своята оперативна задача, на 6 ноември рано сутринта части от отряда под командването на поручик Зафиров нападат последователно селата Ропот и Комщица и разбиват разположените там сръбски роти. Главното сръбско командване е заблудено за истинския размер и намерения на българския отряд. В следствие на получените донесения, сърбите пренасочват значителна част от силите си за защита на Калотинските теснини, по които се извършват съобщенията с тила на Нишавската армия в Цариброд и Пирот.
Вместо да настъпи към Калотина, през нощта на 7-ми срещу 8-ми ноември, Паница атакува и разбива батальона, осигуряващ фланговото прикритие на сърбите при Изатовци и Ржана, на четири часа път от щаб-квартирата на крал Милан в Пирот. След това поражение и неуспеха при Сливница, сръбското командване решава да изтегли Нишавската армия от българска територия. Поради недостиг на продоволствие и медикаменти за ранените, отрядът на Паница преминава към отбрана за няколко дни, но още при следващото нападение на противника контраатакува и разгромява сръбския Ржански отряд на 11-12-ти ноември в боевете при Славиня и Ржана.
На 14-ти ноември Смолчанският отряд се включва в общото настъпление на Западния корпус на сръбска територия и ден по-късно, усилен с Македонския батальон, съдейства за завладяването на Пирот, превземайки сръбските позиции северно от града. За заслугите си във войната е произведен в чин капитан, а по-късно и в майор.
Снимка: By Неизвестен – Собственоръчно сканирано, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8660275
След победния край на Сръбско-българската война, Коста Паница става един от най-ревностните поддръжници на княз Александър Батенберг. Полага всички усилия да задържи княза на престола и заема твърда анти-руска позиция в хода на кризата около абдикацията на Батенберг. По време на конституционната и политическа криза от 1886-1887 г., Паница подкрепя своя стар приятел и съратник Стефан Стамболов.
Междувременно застава начело на Българомакедонския централен революционен комитет „Искра“. Паница е непримирим радетел за освобождаването на Македония от османска власт и заема остра позиция срещу всякакви тези за компромис по македонския въпрос. Именно тази му непримиримост постепенно го отчуждава от Стамболов, който като премиер се опитва да води политика на помирение с Османската империя. Допълнителна вреда в отношенията им внася позицията на Коста Паница спрямо новият княз на България – Фердинанд. Паница вярва, че единствено връщането на Батенберг може да гарантира доброто бъдеще на България.
През 1890 г., непримиримостта на Паница към княза и премиера достига своя връх и той организира заговор в столичния гарнизон за тяхното отстраняване. В случая „заговор“ е твърде силно определение за случилото се. Събитието прилича повече на наговаряне след бурна почерпка в столичните локали. Така го третира и коменданта на София – полковник Стефан Кисов. Когато пишман заговорниците отиват при него, той ги отпраща с думите „Елате при мен като изтрезнеете“.
Снимка: By No machine-readable author provided. Biso assumed (based on copyright claims). – No machine-readable source provided. Own work assumed (based on copyright claims)., CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1192355
Стефан Стамболов обаче приема цялата случка твърде присърце. Организиран е специален военен съд, в който участват бъдещите герои от балканските войни Рачо Петров и Васил Кутинчев. Останалите заговорници са осъдени на различни срокове затвор, но за Коста Паница е отредена смъртна присъда. Стефан Стамболов е особено настоятелен в желанието си да я осъществи, а Фердинанд тактично я разписва и напуска страната, прехвърляйки цялата публична отговорност върху премиера. Екзекуцията на майор Паница е извършена на 16-ти юни 1890 г., ок. 10 ч. На разстрела в Пешия лагер край дн. квартал Красно село присъства целия офицерски елит на страната. В последствие Стамболов ще използва опита за сваляне на Фердинанд като политически инструмент в опит да издейства признаването на княза от Великите сили и Османската империя.
В историята, Коста Паница остава със своята храброст и екстравагантност. Майор Паница сякаш побира цялата палитра на българския дух в себе си – майтапчия, но същевременно докачлив до ярост по болезнени за него теми като политика и съдбата на Македония; бохем, но същевременно склонен на аскетизъм и лишения във време на трудности и борба; Човек който държи на образа и репутацията си, но който същевременно е готов да прекоси всички граници и да разтрогне всички приятелства в името на това да защити идеалите, в които той вярва. Непостоянен, чудат, човек на крайностите, на риска и веселието, такъв трябва да бъде запомнен българският герой Коста Паница.
