През 1931 г. генерал Тодор Марков гостува на шведската армия в Стокхолм, за да се запознае отблизо с нейната подготовка. Той пита домакина си - инспектора на кавалерията - какви новости са въвели шведите в обучението на конницата си.
По-късно Марков ще разкаже, че отговорът е категоричен: променено е всичко, а за отправна точка е взет бойният опит на българските ескадрони в Добруджа.
Тринайсет години по-късно тези сражения ще станат забранена тема у нас, а името на най-прославилия се командир ще изчезне от учебниците и историческата памет за десетилетия.
Насред Първата световна война съдбата на кавалерията изглежда предрешена. Картечницата, телените заграждения и непрекъснатият фронт превръщат конната атака в самоубийство, а на 15 септември 1916 г. при Сома британците вкарват в боя първите танкове.
Осем дни преди това, на другия край на континента, изходът на цяло сражение се решава от кавалерийска дивизия.
Начело стои човек, който гледа на конницата не като на реликва от миналия век, а като на действащ род войска.
Иван Колев е роден през 1863 г. в бесарабското село Бановка в Руската империя и учи военно дело в Италия. Още щом поема Първа конна дивизия през 1916 г., той я преустройва из основи: към полковете се придават картечни взводове и колоездачни роти, увеличава се броят на оръдията, добавя се помощна пехота.
Резултатът не е кавалерия в стария смисъл, а подвижно съединение, което бързо достига всяка точка на фронта и се бие пеша.
Такова съединение има смисъл само при подходящ терен - а Южна Добруджа го предлага. Равнината е открита и слабо укрепена; войските се движат свободно по нея и решаващи са посоката и бързината на маневрите.
На 1 септември 1916 г. България обявява война на Румъния и на разсъмване на 2 септември Трета армия на генерал Стефан Тошев навлиза в Южна Добруджа през границата от 1913 г.
На конницата първоначално е отредена спомагателна роля: да прикрива фланговете на настъпващите колони и да поддържа връзката между тях.
Историкът Радослав Симеонов датира решаващия епизод на 3 септември, когато Колев пресреща частите на румънската 19-а дивизия, тръгнали към обсадения Тутракан, между селата Кочмар и Карапелит и ги разбива за около час.
Стреснати от този набег, румънците напускат Добрич без бой и на 4 септември в града под камбанен звън влизат т.нар. варненски войски на генерал Тодор Кантарджиев - 8-и пехотен приморски полк, дружина от 48-и пехотен полк, 4-и маршеви полк и 15-а погранична дружина.
Кантарджиев оставя ликуването на гражданите и още същата вечер извежда хората си на позиции северно от града.
Насреща вече се движи 47-и руски корпус на генерал Андрей Зайончковски, пратен в подкрепа на Румъния, със сръбска доброволческа дивизия в състава си, набрана от пленени австро-унгарски войници от славянски произход.
За първи път българската армия участва в преки бойни действия с руски войски - същите, които близо четири десетилетия по-рано влизат в България като освободители. Според Симеонов легендата, че това няма как да се случи, рухва още на 5 септември.
Преди сблъсъка Колев заявява пред войниците си, че е благодарен на Русия за Освобождението, но задава и въпроса "какво търсят сега казаците в нашата Добруджа". Днес тези думи стоят изписани върху паметника му в Добрич.
Решителното изпитание идва на 7 септември. Тутракан пада ден по-рано и на противника остава един-единствен шанс - пробив при Добрич.
Зайончковски мести посоката на удара: вместо срещу вече изпитаните части на Кантарджиев го насочва към отслабените Врачански и Козлодуйски полкове, а във фланга на козлодуйци се врязва сръбската дивизия, за чието придвижване българското командване няма сведения.
За няколко часа 36-и полк губи над 400 души, а командирът полковник Константин Гладичев е ранен. Колев е на 35 - 40 километра северозападно от Добрич. Тръгва без заповед, на своя отговорност, като оставя само слаби заслони срещу руската кавалерия от север.
След шестчасов преход дивизията, подсилена с две дружини ловчанска пехота, помита с флангов удар сърбите и се обръща срещу руснаците. Отстъплението преминава в паническо бягство.
В тези три дни на позициите излизат и цивилни граждани на Добрич - мъже, жени, деца, старци. Йордан Йовков, военен кореспондент на фронта, описва една от жените в разказа "Българка": неговата Шина в действителност се казва Минка Сарийска и носи с кобилици вода за прегряващите картечници.
Загиналите в Добричката епопея са 1013 - цифра, установена от Симеонов при поименно проучване в Държавния военноисторически архив във Велико Търново; ранените надхвърлят 3500. "Добруджа нему наполовин дължи свободата си", ще напише по-късно за Колев генерал Тошев.
След Добрич войната в Добруджа сменя характера си - настъплението опира в укрепена позиция: 72 километра по линията Расово - Кубадин - Тузла, от Дунав до Черно море, зад които в края на септември стоят около 105 000 души.
Пред такава линия конната дивизия губи смисъл и войниците се сражават като пехота: първият щурм на 18 септември се проваля, а между 19 и 21 октомври 1916 г. пада самото село Кубадин и пътят към Кюстенджа е отворен.
На 3 януари 1917 г. спешените ескадрони минават през телените заграждения и вземат на нож Мачинската позиция, на 5 януари влизат в Тулча и Добруджа е свободна до делтата на Дунав.
Равносметката за четири месеца военни действия е близо 1000 изминати километра при 189 убити и 965 ранени конници.
Кампанията съсипва здравето на генерал Колев: твърди се, че той спи по два-три часа на денонощие, храни се с войниците си и не слиза от седлото, а за трийсет години служба е ползвал едва седем месеца отпуск.
На 17 май 1917 г. заминава на лечение във Виена; на 28 юли е произведен генерал-лейтенант и награден с орден "За храброст", а на следващия ден умира.
През септември 1917 г. конницата учредява фонд на името на Колев: с доброволни дарения трябва да бъде издигнат паметник на генерала в центъра на София. Проект изготвя и Арнолдо Дзоки, авторът на Паметника на Цар Освободител.
Средствата се събират бавно: в края на 1943 г. в София и Добрич са налице 2 192 000 лева при нужни два-три милиона. Замисълът обаче остава неосъществен - място не е избрано, а във военно време бронзът е оскъден.
Фондът е ликвидиран на 1 декември 1944 г. Новият вътрешен министър Антон Югов постановява имуществото на Съюза на запасните офицери, обявен за фашизирана организация, да премине към държавата.
По думите на Иво Антонов, експерт по военните паметници в отбранителното министерство, събраните пари са пренасочени към паметници на Червената армия и на партизаните.
Паметта за боевете живее в имената на селищата около Добрич. През 1942 г., две години след връщането на Южна Добруджа, десетки от тях са преименувани в чест на сраженията: Врачанци, Бдинци, Козлодуйци, Ловчанци и Приморци напомнят за полковете, Генерал Колево, Генерал Тошево и Генерал Кантарджиево - за командирите, а старите си названия запазват Кочмар и Карапелит, точно там където конницата влиза в първия си бой.
След Девети септември книгите и статиите за Колев изчезват от печат, подвигът му отпада от учебните програми, а самият Добрич повече от четирийсет години носи името на съветския маршал Фьодор Толбухин.
Симеонов посочва без заобиколки причината градът да бъде преименуван: "Добрич остава като синоним на българска победа над руснаците".
Паметник на генерал Колев е издигнат едва през септември 2016 г., за стогодишнината на епопеята: дело на скулптора Александър Хайтов, той е отлят от три и половина тона гилзи, предоставени от Министерството на отбраната.
Година по-късно към композицията са добавени мраморните плочи с имената на загиналите.
Цензурата не спира дотук. Десетилетия наред в официалния исторически разказ се поддържа представата, че на Добруджанския фронт българските и руските войници не са искали да се бият едни срещу други и са се побратимявали през окопите; Симеонов определя тази картина като мит, поддържан по политически подбуди.
Творчеството на Вазов също не е пощадено: на 11 ноември 1916 г., под впечатление от станалото в Добруджа, поетът публикува "На руските войни", където пита руснаците какво търсят по балканските полета. Понеже самият Вазов не може да бъде забранен, стихотворението е укрито.
Дългата ръка на тоталитарните репресии застига и други герои от Добруджа. Капитан Георги Радков, приел на 13 декември 1916 г. с батареята "Света Троица" боя срещу руска ескадра пред Балчик, е осъден на смърт от Народния съд и разстрелян във Враца на 25 март 1945 г., а за сражението не се пише до края на комунистическото управление.
