На едно блато в устието на река Сан Хуан се вее знаме на Коста Рика. През октомври 2010 г. никарагуански войници го свалят, забиват своето и вдигат лагер върху три квадратни километра тръстика, кал и мангрови дървета.
От другата страна на границата няма как да отговорят с войска: Коста Рика се е разделила с армията си още в средата на миналия век. Поредният куриоз във военната история минава без нито един убит и завършва в съдебна зала отвъд океана.
Начело на операцията е Еден Пастора - "Команданте Серо" (Командир Нула), който през 1978 г. превзема Националния дворец в Манагуа, после воюва срещу собствените си другари сандинисти, а на преклонна възраст получава от президента Даниел Ортега отговорността за басейна на река Сан Хуан.
Задачата звучи безобидно: изгребване на наносите и тинята от речното дъно, за да се задълбочи коритото и реката отново да стане плавателна. Багерите обаче прокопават и къс изкуствен ръкав - "кано" - през северния край на остров Портийос.
Договорът Каняс-Херес от 1858 г. оставя самата река на Никарагуа, прокарва границата по десния ѝ бряг и гарантира на Коста Рика вечно право на търговско корабоплаване. Потече ли водата по новия ръкав, описаната в договора линия ще се окаже другаде, а блатото - никарагуанско.
В началото на ноември Пастора обяснява пред костариканския вестник La Nación, че според граничната линия в Google Maps спорният бряг принадлежи на неговата страна. Оттук нататък историята излиза извън територията на Централна Америка и се разпространява по световните новинарски агенции.
На 5 ноември 2010 г. Чарли Хейл, който отговаря за картографската политика на компанията, признава в служебния блог, че при обработката на изходните данни има отклонение до два километра и седемстотин метра и че Държавният департамент на САЩ - доставчикът за този участък - вече е предал поправена версия.
Външният министър на Никарагуа Самуел Сантос пък официално настоява линията да не се променя. Даниел Хелфт, старши мениджър по обществените политики на Google за Латинска Америка, отвръща, че картите "по никакъв начин" не бива да служат за основа на воени действия между две държави.
Разказът за войната, започнала заради приложение в телефона, допада на редакциите по света дотолкова, че почти никой не сверява хронологията на събитията.
Жалбата на Коста Рика до Хага сочи, че първото навлизане на никарагуански части в костариканска територия е около 18 октомври 2010 г. - две седмици преди Пастора изобщо да спомене цифровата карта.
Още на 22 октомври той защитава друга теза: че реката е сменила коритото си след арбитражното решение от 1888 г. Тогава двете страни избират за арбитър американския президент Гроувър Кливланд и той потвърждава, че договорът от 1858 г. е валиден, като уточнява и докъде се простират костариканските права върху реката.
Стефан Хеенс, който поддържа специализирания блог Ogle Earth, пръв подрежда датите и заключава, че грешката в данните е последващо оправдание, а не причина.
Самият Пастора се отмята веднага щом компанията обявява поправката: "не картите ми казват къде е границата, а договорите".
През есента на 2010 г. срещу петдесетината никарагуански военни стоят седемдесет полицаи, разквартирувани в Бара дел Колорадо.
Отговорът на въпроса защо срещу войниците застават полицаи се крие в една декемврийска сутрин от 1948 г.
На 1 декември, след кратката и жестока гражданска война в Коста Рика, председателят на управляващата хунта Хосе Фигерес Ферер се качва на кулата на казармата "Белависта" в Сан Хосе и разбива стената ѝ с ковашки чук.
Сградата е предадена на Националния музей, а член 12 от приетата година по-късно конституция забранява армията като постоянна институция и оставя само гражданска полиция за защита на страната.
Решението не е пацифистки жест: Фигерес го взема, след като сам печели войната с оръжие, и премахва институция, месила се във властта поне до преврата от 1917 г.
Парите, спестени от отбраната, отиват за образование и здравеопазване - удобен избор до момента, в който държавата от другата страна на реката не изпраща редовни части.
Арсеналът на държава без войска е друг и Сан Хосе го демонстрира стъпка по стъпка. Първо нота до властите в Манагуа. Президентът Лаура Чинчиля обявява, че е готова да отнесе спора до Съвета за сигурност на ООН.
После идва Организацията на американските държави, чийто Постоянен съвет на 12 ноември 2010 г. приема резолюция за изтегляне на въоръжените части от района: двайсет и два гласа "за", два "против" - на Никарагуа и Венецуела - и три въздържали се.
Ортега обявява гласуването за нагласено и не се съобразява с него.
На 18 ноември Коста Рика завежда дело в Международния съд в Хага, а временните мерки от 8 март 2011 г. поставят нападнатата страна в странно положение: силите и на двете държави напускат блатото, а на място остават само костарикански природозащитници.
През 2013 г. никарагуанските багери прокопават още два ръкава в същия район.
Развръзката отнема години. На 16 декември 2015 г. съдиите постановяват, че северният край на остров Портийос принадлежи на Коста Рика и че военното присъствие там нарушава суверенитета ѝ.
На 2 февруари 2018 г. съдът определя и обезщетението: 378 890 долара и 59 цента, от които 120 000 за увреждането или загубата на екологични стоки и услуги - за онова, което блатото върши даром: задържа въглерод, пречиства водата и е дом на различни животински и растителни видове.
Това е първото решение в историята на съда, което остойностява екологична вреда - целият апарат на международното право, задвижен заради едно тресавище.
Десет дни след като Фигерес разбива стената на казармата, Коста Рика прави първото позоваване на Междуамериканския договор за взаимопомощ в неговата история - и то срещу Никарагуа. Държавата без армия защитава границите си бавно, в съдебни зали и с чужди гласове; отказът от войска се плаща с търпение.
