Великите авантюристи: Капитан Георги Мамарчев
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Втората половина на XVIII век е бурен период от историята на българските земи. Османската империя преживява период на повсеместна криза, причинен като от пораженията, понесени от Русия в войните от 1768-74 и 1787-92 г., така и заради сериозните вътрешни проблеми. Те са свързани с прекомерната политическа и административна децентрализация на страната и засилването на местните първенци – аяните, които се превръщат в полунезависими господари на съответните части на империята. В тази ситуация повсеместно процъфтява разбойничеството. Българските земи се превръщат в сцена на събития, които спокойно съперничат на легендарните сюжети от уестърни като „Тумбстоун“ и „Добрият, Лошият и Злият“. Шайки главорези обикалят навсякъде, местните селища са оставени на тяхната милост, а жителите им често са принудени сами да се бранят и да спасяват живота и имуществото си.
Едно от най-опасните за разбойниците населени места по нашите земи е Котел. Процъфтяващият балкански градец е обитаван от корави, непримирими и непоколебими хора, които нямат намерение да делят честно спечелените си пари и имоти с шайките кърджалии, които хвърлят алчни погледи към града. Около Котел дори бива изградена крепостна стена, частично запазена и до днес, а от същия период произлиза и девиза на града – „Котел го огън не гори, Котел го сабя не сече, в Котел се лесно не влиза“. В това време на герои, битки и страдание, в същия този Котел се ражда Георги Стойков Мамарчев.
Снимка: By www.vacacionesbulgaria.com – Собствена творба, CC BY-SA 4.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=8012033
Баща му, Стойко Мамарчев (п. 1809 г.) е скотовъдец от Котел, а съпругата му, Мария поп Герасимова произхожда от духовнически род в Жеравна – друг от центровете на българското Възраждане. Семейството има още четири деца – Руса, Мария, Ради и Стоян. Руса Мамарчева се жени за богатия търговец и шивач Стойко Събев Попович, от който брак се ражда един от най-легендарните ни революционери – Георги Раковски. Но съдбата на племенника нямаше да е така величава, ако преди него, по пътя на борбата за национално освобождение не бе минал чичо му.
Вероятно в самото начало на XIX век, едва навършил 16 години, Георги Мамарчев заминава във Влашко, където се наема като ратай в местен чифлик. Именно там го застига поредната Руско-турска война, избухнала през 1806 г. До 1810 г., руските сили постигат известни успехи срещу османците в Мизия, но Северната империя се бои да задели прекомерни средства за война на юг, с оглед растящата опасност от конфронтация с Наполеонова Франция. През зимата на 1810/11 г., руският щаб взема решение да създаде доброволчески корпус, изцяло съставен от българи, който да подсили тила на руските войски и да им помогне за омиротворяването на Мизия.
Призивът е насочен преди всичко към множеството българи, вероятно над 100 000, живеещи по това време в Дунавските княжества. Един от тях е и Георги Мамарчев. В крайна сметка, руснаците сформират контингент от ок. 3000 души, който получава названието Българска земска войска (същото название е използвано за българската армия след Освобождението – б.а.). Решението идва, след като през предходната година, четири големи български отряда, сформирани с посредничеството на Софроний Врачански, подпомагат руските сили и се отличават в борбата с османски нередовни части и защита на руския тил. Същевременно, в Стара Планина започва сформиране на няколко хайдушки отряда, които дори успяват да спрат един османски корпус в Шипченския проход (1810 г.)
Снимка: By R.M. Volkov (1776-1831) – http://www.picture.art-catalog.ru/artist_1000.php?artist=r_volkov&id_artist=226, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1821086
През 1811 г., българите участват в разгрома на османските сили край Русе и превземането на редица крепости по Дунава. Доверието на командващия Дунавския фронт – Михаил Иларионович Котузов е толкова голямо, че той оставя чисто български гарнизон от 400 бойци да охранява и управлява Силистра. Сред проявилите се в сраженията около Силистра българи е и Георги Мамарчев, който получава кръст за храброст и е повишен в чин поручик. На върха на успеха на юг, Русия се въвлича в нова конфронтация с Наполеон и войната с портата е набързо приключена, въпреки опитите на Франция да задържи Османската империя в конфликта.
Българската земска войска е разформирована, но един отряд от 400 бойци е оставен в състава на руските войски и е изтеглен за борба срещу „Великата армия“ на Наполеон. Сред тези бойци е и Георги Мамарчев. Българите се представят храбро по време на боевете от 1812 г., но както и в други сходни ситуации, руската историография и извори мълчат за българското участие в подкрепа на руската кауза. Знае се, че през 1814 г., формированието е окончателно разпуснато след края на войната с Франция.
След края на войните, Мамарчев се завръща във Влашко, макар да не са останали сигурни сведения за точното му пребиваване. Около 1820 г., Мамарчев се свързва с гръцката революционна организация „Филики Етериа“ във Влашко и взема участие в подготвяния през 1821 г. бунт, редом с други български ветерани от предходната руско-турска война. Макар бунтът да не успява, Мамарчев, заедно с други българи успява да се спаси от преследване и през 1828 г. се включва в българските доброволчески отряди, влезли в състава на руската армия по време на войната от 1828-29 г. Тук се появяват и първите по-съществени търкания между българи и руснаци.
За да контролира по-изкъсо дейността на българските доброволци, Русия сформира самостоятелен български корпус в състав ок. 2000 души. Много български доброволци обаче отказват да се включат в него и продължават да действат самостоятелно. Мамарчев е сред хората, които вярват в сътрудничеството с Русия и смятат, че могат да насочат имперските интереси посредством героизъм и саможертва. Именно поради това, той се записва доброволец в корпуса и се издига до един от командирите на неговите подразделения. Георги Мамарчев е повишен в чин капитан и начело на около 100-120 бойци взема дейно участие в руското настъпление през Мизия и Балкана в Тракия.
Непосредствено след края на войната и подписването на Одринския мир, реалностите на руската имперска политика попарват надеждите на българите. Въпреки това, капитан Мамарчев не стои със скръстени ръце и решава да организира въстани в района на Сливен и Котел, което да принуди Русия да вземе под внимание стремежите на българите. Северната империя няма намерение да застрашава изгодния мир, който е постигнат с Портата и всъщност опитът за въстание е осуетен не от османските, а от руските войски, които все още са разположени по българските земи. Отряд казаци е изпратен да арестува Мамарчев и съзаклятниците му и да не допуска развитие на каквото и да е брожение сред българите. Когато мирът е установен и руските сили се изтеглят, Мамарчев е освободен. Жени се и заедно със съпругата си Радка се заселва в Силистра, където се заема с търговия. В дунавския град се заселват и мнозина други ветерани от войните на Русия с Портата и сформират квартал Волната, за чийто пръв кмет е избран Мамарчев.
През 1834 г., Георги Мамарчев се заема с организацията на ново въстание. За негов център е избран град Търново, а в организацията влизат още Велчо Атанасов, Димитър Софиялията, хаджи Йордан Брадата и Никола Гайтанджията. В историята, подготвяното въстание остава като „Велчова завера“, но е повече от ясно, че Георги Мамарчев е основният двигател що се отнася до чисто военните въпроси, свързани с бунта. Както и много други въстания, Велчовата завера е осуетена от предателството на българин от Елена – чорбаджията хаджи Йордан Кисьов. В последствие хаджията е съден от османските власти за злоупотреби с пари, а личното му имане е заграбено от роднини.
Това обаче е малка утеха за зверски изтезаваните водачи на Заверата, които са екзекутирани, без обаче да издадат съзаклятниците си. Единствен Георги Мамарчев се спасява. Според масовата представа, това става благодарение на руското му поданство. По-малко коментирана версия е тази за намесата на друг котленец – Стефан Богориди (внук на Софроний Врачански и княз на Самос 1836-49 г.). Смъртната му присъда е заменена със заточение – първо в град Коня (1836-41 г.), а след това и на остров Самос под опеката на Богориди (1842-1846 г.). За животът му през тези години на изгнание говори кореспонденцията му с неговото семейство, останало в българските земи. Умира през 1846 г. на о. Самос.
Заради пререканията му с Русия, Георги Мамарчев дълго време остава в сянката на българската социалистическа историография. Въпреки това, неговото дело е без всякакво съмнение ключово за развитието на Георги Раковски и от там и за формирането на цялостната концепция за борба за национално освобождение на българите. Паметта на Мамарчев заслужава тепърва да бъде по-обстойно проучен неговият живот и неговият принос към развитието на българската национална идея да получи своето достойно място.
Заглавна снимка: By TraceurEmil – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17836713
