Великите авантюристи: Граф Игнатиев – руският гамбит
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
През XIX в., Русия играе Голямата игра – фамозна партия шах с Великобритания. Тази игра започва през 1826 г. в Гърция и завършва през 1907 г. с окончателното формиране на Антантата. В тази игра на великани, българският народ е просто едно от джуджетата, криещи се в титаничните сенки на играчите. Играта се играе на всички нива – икономика, дипломация, политика, култура, наука. Играчите са едни от най-забележителните и образовани хора на епохата – те дружат с писатели, които днес изписваме със златни букви в аналите на класическата литература.
Те пият шампанско с певци и композитори, които карат сърцата на милиони да трепват и до днес. Те разговарят с хора, чийто ранг и потекло могат да се проследят векове назад до стари и доказали се фамилии. Често, самите играчи съчетават качества, които ги поставят на равни нога с учени, историци, поети и музиканти. Те са дръзки курсанти от топ военни академии и възпитаници на елитни колежи, чийто имена и до днес са в топ 50 на световното образование. В тази плеяда от герои изпъква един човек, останал в спомените на епохата като груб, директен и праволинеен човек, обладаващ грамадно его и чувство за превъзходство над околните – граф Николай Павлович Игнатиев.
Името на граф Игнатиев стана модерно отново в българската общественост по повод обвиненията, че бил подсигурил смъртта на Васил Левски по време на процеса от януари, 1873 г. Каква точно е ролята на Игнатиев в този процес така и не става ясно от съществуващите и публикувани към момента източници. В желанието си да се демонизира фигурата на Игнатиев, той е представян като личен враг на Апостола на Свободата – отново тази прословута българоцентричност. В действителност, Игнатиев не познава лично Левски и в най-добрия случай е информиран само най-общо за делото му на бунтовник и враг на османските власти. Най-вероятно за Игнатиев, Левски е поредната луда глава, която буни раята – едно досадно неудобство в далеч по-сериозната игра, която той играе в Истанбул. И все пак, кой е граф Николай Игнатиев?
Николай Павлович Игнатиев е роден на 29-ти януари, 1832 г. в Санкт Петербург. Бъдещият граф е син на Павел Игнатиев – руски генерал от пехотата, военен управител на Белорусия и Санкт Петербургска губерния, директор на висшето военно Пажерско училище в руската столица и де факто министър председател на Русия между 1872-1879 г. Родът Игнатиеви произхожда от болярина Фьодор Акинфеевич Бяконт, споменат за първи път в изворите през 1335 г. като служител на тогавашния московски княз Иван I Калита (1325-1340 г.). От тогава, родът Игнатиеви (името идва от Игнатий Русин, живял по времето на Иван IV Страшни – б.а.) неизменно присъства по върховете на руското дворянство, макар да не носи блясъка на великите княжески фамилии, в чийто жили тече кръвта на Рюрикови.
Знатният произход и високата им социална позиция е потвърдена през 1741 г., когато Игнатиеви се сдобиват с официален герб. Бащата на Николай – Павел, се ориентира добре във висшето общество, а бракът му с Мария Малцова е колкото политически, толкова и икономически изгоден. Малцови са също стар дворянски род – издигат се в края на XVI век. От времето на Петър I, те се изявяват като водещи индустриалци и предприемачи в империята – тенденция която се запазва и през XIX в. Дядото на Николай Игнатиев – Иван Малцов, е един от най-богатите хора в Русия. Не бива да ни изненадва тогава, че кръстник на детето е не кой да е, а престолонаследникът – великият княз Александър Николаевич (бъдещият Александър II – б.а.)
С подобен семеен контекст, животът на Игнатиев е орисан да премине в охолство, а пред него са отворени безброй възможности за кариерно развитие. Въпреки това, в грамадната империя е пълно с хора, които имат неговия, че и по-висок ранг, както и не по-малко връзки и възможности. Освен пари е необходим известен талант и Николай започва да го проявява още в ученическите си години. Той учи в кадетския Пажерски корпус, завършва с пълно отличие, а името му е поставено на почетно място, редом с останалите първенци на випуските.
Дали обаче този успех не се дължи на факта, че директор на кадетското училище по това време е баща му? Доказателство за това, че успехът не е подарен единствено заради позицията на баща му, е дадена през 1851 г. Тогава Игнатиев се дипломира с отличие от Висшата военна „Николаевска“ академия, получавайки сребърен медал – изключително рядко постижение за курсантите, представители на най-знатните руски фамилии. Същевременно, Игнатиев изкарва задължителната си военна служба в хусарския лейб-гвадейски полк, в който е зачислен през 1849 г. Следва няколко назначения в интендантските служби на руските войски в Балтика в контекста на Кримската война.
През 1856 г., Игнатиев за първи път се сблъсква с българския въпрос, като същевременно и започва своята дипломатическа кариера. Той е зачислен към руската дипломатическа мисия, която урежда условията на Парижкия мир между победената Руска империя и коалицията на Великобритания, Османската империя, Франция и Сардиния, към които се присъединява като наблюдател и Австрия. Таланта за преговори, манипулации и машинации на Игнатиев е подложен на изпитание в контекста на начертаването на границата в Бесарабия. Съюзниците са решени да отдалечат Русия максимално от делтата на р. Дунав. Австрийците са особено целеустремени в желанието си да доминират голямата река и да ограничат руските владения в Бесарабия. За българската кауза това означава голям брой български изселнически селища да преминат в състава на Румъния, откъсвайки се по този начин от цялостната бесарабска общност, която се формира през първата половина на XIX век.
Игнатиев е едва на 24 – млад и зелен по стандартите на дипломацията, да не говорим че образованието, което получава, в никакъв случай не може да се нарече „международни отношения“. Въпреки това, новоизлюпеният дипломат действа решително и успява да осуети австрийските комбинации, издействайки максимално благоприятна за Русия граница. Руската историография не пропуска да изтъкне хода като проява на благодеяние към местните българи, но е малко вероятно етническия въпрос да е бил водещ в главата на Игнатиев – винаги твърде прагматичен и хладнокръвен в своите емоции и пристрастия. За заслугата си в преговорите, Николай Игнатиев е награден с орден „Св. Станислав“, 2-ра степен – отличие, запазено най-вече за отличаване на чиновници от кариерата в Руската империя. По-голямото признание идва през май, същата 1856 г.
Игнатиев е зачислен като военно аташе в посолството на Русия във Великобритания. По този начин той де факто оглавява руското военно разузнаване на територията на най-големия опонент на неговата родина – Великобритания. По това време, Британия излиза от Кримската война като първостепенна световна сила, успяла да надхитри и надвие Русия. Позицията на Игнатиев е деликатна и изисква внимателен подход. Престоят в Лондон помага на дипломата да се запознае обстойно с възможностите и прийомите на британската армия и дипломация, а също да наблюдава отблизо и действията на другата голяма европейска сила – Франция. От донесенията, които изпраща в Петербург в края на 1856 и началото на 1857 г., личи че Игнатиев предвижда избухването на голямо въстание в Индия. Именно това се случва на 10-ти май, 1857 г. – т.нар. Индийски бунт от 1857 г. Това знаково въстание слага край на управлението на Източноиндийската търговска компания в Индия и води до окупирането на Субконтинента от британската централна администрация, която пренарежда цялостната структура на управление.
Игнатиев препоръчва да се засили руската подкрепа за Персия в контекста на въстанието и дори се спряга за посланик на Русия в Техеран, но до фактическо назначение така и не се стига. Провалът в дипломатическото израстване не отказва Николай Игнатиев и той организира обиколка на Източна и Централна Европа, чиято цел е да разшири познанията му за местното население и проблемите на балканските провинции и близкоизточните владения на Османската империя, както и населените със славяни части на Австрия. Именно в Прага той се среща с представителите на водещите славянофилски кръгове, които по това време оформят т.нар. панславистка идеология – концепцията за обединяване на всички славяни в единна култура, а по възможност и политическа общност.
В тези концепции Русия играе водеща роля и поради това панславизма е насърчаван от руското имперско правителство. Като цяло, целта на тази политика е реабилитиране на руските позиции на Балканите и в Централна Европа чрез подкопаване на османското и австрийското влияние над местните славянски общности. Реалната цел е изваждане на Русия от политическата изолация след загубата на Кримската война и създаване на лост за оказване на натиск върху враждебните на руските интереси империи. Игнатиев е напълно наясно с тази концепция и ще използва личните си познанства за извличане на максимални облаги за своята родина.
Веднага след обиколката, Игнатиев получава ново назначение – трябва да замине за Централна Азия и да издейства, по възможност, сключване на търговски договори с владетелите на Хива и Бухара. Същевременно, тайната задача на посланическата мисия е да картографира района на р. Амударя. Русия има намерение да потърси разширение в Централна Азия и самият Игнатиев е сред привържениците на по-дръзка политика, която да компенсира за загубата на престиж в Кримската война. Като водач на дипломатическата мисия, той надзирава дейността както на военните представители, така и на научния контингент, който изследва животните, растенията и географските специфики.
Руснаците са посрещнати враждебно в Хива и Игнатиев е поканен да напусне и да се завърне обратно в Русия. Непреклонен и инатлив в своите намерения, той игнорира прикритата заплаха на хиванския хан и под предлог, че следва заповедите му, в последния момент изменя маршрута на експедицията си и продължава към Бухара. По пътя, групата му е атакувана неколкократно от местни племена, но успява да достигне благополучно главната си цел. В Бухара Игнатиев успява да спечели така желаното търговско съглашение, след което да се завърне обратно в Оренбург през 1858 г, разсейвайки плъзналите из Русия слухове за смъртта му. Успехът му носи ново признание под формата на орден „Св. Ана“ 2-ра степен и назначение като пълномощен представител на Русия в Китай.
По това време, Поднебесната империя е въвлечена в т. нар. Втора опиумна война (1856-1860 г.) срещу Франция и Великобритания. Целта на Русия е да получи ратификация на сключения по-рано Айгунски договор, който коригира руско-китайската граница по р. Амур, предавайки във владение на Русия днешния Приморски край – крайбрежието на Тихия океан, което до тогава е владение на империята Цин, а днес е част от Руската федерация. Игнатиев трябва да лавира между китайското правителство, което по това време е враждебно към всички чужденци и представителите на останалите Велики сили, които съзират в руските дипломатически ходове опит за извличане на ползи на гърба на чуждестранната интервенция – както е и в действителност. В продължение на няколко напрегнати седмици, Игнатиев демонстрира виртуозните си умения.
Той води едновременно преговори и с Китай, и с европейците, лъжейки най-нагло всяка от двете страни, че работи като упълномощен посредник на другата, докато в крайна сметка това не е наистина признато официално. Игантиев рискува многократно да преминава през зоните на военни действия за да омайва лично водачите на враждуващите страни. В крайна сметка, именно в руското посолство в Пекин се подписва примирието между европейци и китайци, а Игнатиев издейства в града да не остане нито един европейски войник – той се страхува че европейските военни могат да надушат преговорите, които Русия води зад гърба на техните правителства. Всички усилия и рискове си заслужават – китайците, вярвайки че Игнатиев е изходатайствал за тях най-добрите условия, ратифицират договора и дипломатът, по това време 28 годишен, остава в историята, като човекът, осигурил Приморския край за Русия – една от най-стратегическите й придобивки в Тихоокеанския район. Дипломатическата победа му носи два нови медала – орден „Св. Станислав“ 1-ва степен и орден „Св. Владимир“ 2-ра степен, както и повишение в чин генерал-адютант.
Отново по-важно от ордените признание е следващото му назначение. През 1861 г., Игнатиев е изпратен като представител на Руската империя в Истанбул. Той пристига навреме за да поздрави султан Абдул Азиз (1861-1876 г.) за възкачването му на трона. Същата година е поставен начело на Азиатския отдел на руското Външно министерство, а през 1864 г. е официално назначен за посланик на Русия в Османската империя. Последвалия му мандат е обяснен по следния начин от руския дипломат Ю. Карцов:
„Николай Павлович Игнатиев ръководеше всички дела на нашето представителство в Константинопол в продължение на цели 12 години. Канцлерът Горчаков (тогавашния външен министър – б.а.) се интересуваше малко от турските дела, така че Игнатиев стана пълновластен господар…В Константинопол, където заемаше длъжността си, скоро той се превърна в най-важния човек. Наричаха го „вице-султана“ и в много случаи подобен прякор му прилягаше напълно – турските министри се бояха от него и постоянно търсеха благоволението му. Основна цел на игнатиевската политика беше унищожението на Турция и замяната й с християнски, по възможност славянски държави. Игнатиев не беше твърде задълбочен в своя подход – решаваше проблемите директно и безцеремонно. Неговия кръгозор бе лишен от историческа дълбочина. Веднъж, по повод на българския църковен въпрос му споменаха, че руското православие идва от Византия, а той отговорил „Съвсем не, идва от славянските първоучители Кирил и Методий“. Игнатиев се опияняваше от собственото си политическо значение и в своите очи изглеждаше като закичен с ореола на владетел на цялото славянство.“
Именно в контекста на неговото издигане в Османската империя, Игнатиев преплита съдбата си с тази на българите. Причината е финалният етап от религиозният въпрос на българския народ, който се бори за еманципация от Цариградската патриаршия. Руската позиция е лесно обяснима – Константинополският патриарх е ценен съюзник на империята, тъй като може чрез него да се оказва влияние върху цялата православна общност. От друга страна, славянофилската тенденция, към която спада и Игнатиев, диктува да се подкрепят балканските славяни за сметка на Австрия и Османската империя. Задачата е сложна – Русия трябва едновременно да остане голям брат и покровител на славяните и заедно с това да запази позициите си в Османската империя. Между 1867 и 1871 г., Игнатиев е инстанция в спора между гръцкото духовенство и българските представители.
С него се съвещават както патриарх Генадий IV, така и българския представител Гаврил Кръстевич. Игнатиев се опитва да лавира между стремежа за пълна самостоятелност на българите и желанието за оптимален контрол на гърците. Дава ясно да се разбере, че българите трябва да получат някаква автономия, но от друга страна се стреми да запази контрола на Патриаршията, който е в полза на самата Русия. На първо време усилията му дават резултат и изглежда че ферманът, изготвен по проекта на Гаврил Кръстевич и одобрен от великия везир Али паша, удовлетворява и двете страни. Патриаршията обаче е твърде неотстъпчива, особено с оглед възможността за разширяване на българската Екзархия чрез плебисцит сред вярващите. През 1872 г., Цариградската патриаршия налага схизма на Екзархията. Русия се отдръпва от спора, без да подкрепи нито една от двете страни в опит да остане чиста и в добри отношения и с българи и с гърци.
Следващият важен етап от дейността му в Османската империя идва около Априлското въстание, Босненската криза и последвалата Османо-сръбска война (1876 г.) Събитията от пролетта и лятото на 1876 г. изпреварват плановете на Русия. Империята преминава през труден етап на вътрешни реформи, армията й също се преструктурира – очаква се процесът да завърши ок. 1883-5г. В този контекст е естествена позицията на Русия, че на Балканите не бива да се случва нищо драстично, преди Северната империя да е готова да реагира. От друга страна, местните революционери по своите идеи твърде напомнят на терористите от Народна воля, поне що се касае до руските власти. В този смисъл, недоверието и дори неприязънта, които империята и българските революционери изпитват едни към други, е твърде естествена и очаквана. Империята иска да контролира напълно процесите сред местните славяни и отношението на Игнатиев е естествено продължение на това желание. За него, българските интереси имат значение само до тогава, до когато обслужват руските.
През 1877 г., веднага след неуспешната Цариградска конференция, Игнатиев изпълнява поредната си дипломатическа мисия. Целта му е да получи съгласието на останалите Велики сили да запазят неутралитет в случай на Руско-османска война. Облягайки се на преговорите в Истанбул и на подписаната в Райхщад спогодба с Австро-Унгария, Русия успява да подпише Лондонския протокол с Великобритания – твърде крехко и неясно обещание за ненамеса от британска страна. Преговорите с Великобритания обаче не са дело на Игнатиев, а на неговия отявлен политически опонент граф Пьотр Шувалов. В последствие, Игнатиев е отзован от Истанбул и включен директно в Държавния съвет – висшият съвещателен орган на Русия. Позицията е резонна в контекста на обявената война на Османската империя. За заслугите си, Николай Игнатиев е издигнат в граф на 12-ти декември, 1877 г. на специална церемония в Петербург. В същия ден графско достойнство получава и баща му Павел, де факто действащ като министър председател на Русия.
През февруари 1878 г., именно Игнатиев ръководи руската посланическа служба в Османската империя. Следвайки своите собствени идеи за преразпределение на Балканите, Игнатиев начертава границите от Санстефанския мир. Решението е скандално и хвърля в ступор руската и европейската дипломации. Игнатиев за пореден път се държи като самоволен сатрап и господар на имперската политика, а границите, които налага на Портата са в скандален разрез с всички ангажименти, поети от Петербург пред останалите Велики сили. Действията му първо са възнаградени с даване на нов, висш военен чин – генерал от пехотата, но в последствие са разтълкувани като предателство на руската политика в Петербург и той е отзован и изпратен в почетно заточение в провинциалните си имения през май, 1878 г. Неговият основен опонент граф Шувалов поема кормилото на руската дипломация в Берлин.
За последно, името на Игнатиев изпъква през 1881 г., когато заема поста министър на вътрешните работи. Тогава неговите анти-семитски идеи взимат връх над здравия разум, което води до обостряне на поредицата погроми, извършени срещу евреите в няколко губернии. На всичкото отгоре, Игнатиев обвинява самите евреи, наричайки ги експлоататори на бедния руски народ – доста скандално твърдение, имайки предвид факта, че в Русия, евреите са като цяло представители на най-бедното население заради множеството антисемитски закони, които действат в империята. След претърпяното вътрешнополитическо фиаско, Игнатиев е принуден да подаде оставка (1882 г.) и да се оттегли от активна светска служба, заемайки до края на живота си поредица почетни длъжности. Игнатиев се оттегля в значителните си семейни владения – неговата съпруга Екатерина, е наследница на княжеските родове Голицин и Толстой, и донася в семейството значителни поземлени владения.
Двамата имат общо осем деца. Единият от внуците му – Николай Игнатиев, роден през 1909 г. се сражава във френската армия и съпротива по време на Втората световна война, работи като журналист в „Монд“ и „Фигаро“, а през 1947 г. се премества да живее в България. Под давление на СССР, Игнатиев е вкаран в трудови лагери между 1956 и 1968 г., след което е реабилитиран от БКП по повод 90-годишнината от Освобождението на страната. Друг Николай Игнатиев – син на графът, бяга в България през 1920 г. в хода на Гражданската война и живее през остатъка от живота си в София, работейки в Националната библиотека. Правнук на граф Игнатиев е и Майкъл Грант Игнатиев – лидер на канадската Либерална партия и ректор на Централноевропейския университет от 2016 г.
Снимки: Wikipedia
