Тежестта на короната: Мехмед II – завоевателя на Константинопол
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
Идеята за Османската империя се ражда от един сън. Един ден, на Осман – основателят на династията, се присънило как пред него израства грамадно дърво, чиято сянка поглъщала целия свят от хоризонт до хоризонт. Високо растяло дървото, докато накрая грамадната му корона не се подпряла на четири велики планини – Тарс, Атласките планини, Балкана и Кавказ. В сянката на дървото се разстлали равнини, покрити с тучни ливади и зелени гори, сред които шумолели потоци и реки. Блестящи градове и селища изпълвали всичко, огласяни от песните на хиляда видове птици и призивите на мюезините към молитви в чест на Аллах. Насред тази прелест един град изпъквал със своята прелест и сила, блестейки като най-прекрасния диамант върху пръстена на вселената. В края на своя сън, Осман сложил пръстена на ръката си и се събудил.
Сънят на Осман се превръща в нарицателно за мечтата на османците да създадат световна империя, която подобно на вълшебното дърво да хвърли сянка върху целия свят. В центъра на тази идея стоял един град – най-важният в света или както го наричали някои – „градът на човешките копнежи“ – Константинопол. Завоюването на този диамант на средиземноморската цивилизация се превръща в най-съкровената мечта на поколения владетели. Всеки един от тях посяга към великия град, но столицата на древната Византийска империя остава недосегаема. Въпреки това, с всяко следващо поколение, целта изглежда все по-постижима.
През 1444 г., войските на османския султан Мурад II сразяват последния голям кръстоносен поход в европейската история под стените на Варна. Четири години по-късно, Мурад печели втора славна победа в т. нар. Втора битка при Косово поле, след която на Балканите вече никой не предизвиква върховенството на Полумесеца. Когато издъхва през 1451 г., султанът оставя след себе си една голяма, силна и стабилна държава. Оставя и един син, който мнозина подценяват през цялото му детство. Неговото име е Мехмед.
Мехмед е роден на 30 март, 1432 г. в Одрин, тогавашната столица на Османската държава. Той е син на четвъртата съпруга на султан Мурад II – Хюма хатън (името й означава „райска птица“) и е втори син на падишаха. Според много изследователи, тя е от славянски, вероятно сръбски произход. Отвлечена в робство през 20-те или началото на 30-те години на XV в., когато Сърбия все още е самостоятелна държава. Тази теория се подкрепя и от факта, че Мехмед II е владеел свободно сръбски – на който майка му го е научила.
През 1438 г. младият принц (шахзаде) е обрязан и приема официално исляма, след което започва неговото отглеждане според строгите традиции на османския двор. Той се учи да се бие, да чете и пише, да познава и тълкува Корана и ислямското право. През 1443 г. Мехмед е изпратен заедно с майка си в град Амасия, където е назначен за санджакбей с цел да управлява областта, наставляван от двама съветници-учители (лала). Освен тях Мурад изпраща на своя син някои от най-изтъкнатите духовници и учени в тогавашния ислямски свят – сириецът Акшамсаддин и кюрдът Шамсуддин ибн Исмаил Гюрани. Двамата оказват силно влияние върху формирането на мирогледа на Мехмед и неговото мистично, но ортодоксално възприятие за исляма.
През 1444 г. дванадесетгодишният Мехмед се оказва единствен наследник на трона, след като по-големият му брат Алаеддин Челеби умира внезапно. Покрусен от мъка, Мурад II временно се оттегля от престола и оставя сина си да управлява. Кратката му почивка е прекъсната от нашествието на кръстоносните войски през есента на 1444 г. Везирите увещават стария султан че обстановката е неподходяща за толкова млад владетел и Мурад продължава да управлява до смъртта си през 1451 г. Междувременно много хора в Европа и Близкия Изток си създават твърде погрешна представа за Мехмед като за слаб и нерешителен младеж, който не успява да остане на висотата на ситуацията.
За това спомага и неговото увлечение по книгите, поезията, музиката и изучаването на езици. Смята се, че владеел свободно шест езика – родният си османотурски, сръбски, гръцки, персийски, арабски и латински. Изучавал както класиките на ислямската научна литература и богословие, така и достиженията на европейската и византийската култура и авторите от древността. Той бил запален почитател на Александър Македонски и четял в гръцки оригинал неговите биографии, надявайки се някой ден да се прослави като древния завоевател.
През 1451 г. Мехмед II застава начело на Османската империя. Сънят на Осман, предаван през поколенията, е обсебил съзнанието му – превземането на Константинопол се превръща в главна цел за владетеля. През следващите две години цялата политика която води, включително и изкуственото поддържане на образа на нерешителен младеж, имат за цел едно едничко нещо – обсадата на византийската столица. Методично и последователно Мехмед неутрализира всички възможни съюзници на Византия и изолира умиращата империя от света. Впрягайки всички ресурси на своята държава, Мехмед построява голям и силен флот, с който да блокира Босфора, а по суша организира най-голямата армия, виждана в Европа от времето на Римската империя – над 80 000 войници, следвани от инженерни части, артилерия и огромен обоз.
Обсадата на Константинопол продължава три месеца. Боевете са кървави, а бранителите – упорити. Дори грамадните оръдия, построени от унгарския инженер Орбан, не успяват да наклонят везните в полза на Полумесеца. В края на краищата, на 29 май 1453 г., Мехмед заповядва един финален щурм с всички налични сили. Около обяд отбраната на крепостните стени се пропуква и османските войски овладяват части от Теодосиевите стени.
Падането на града е неминуемо. Последният византийски император Константин XI Драгаш загива в сражение с нахлуващите вражески сили. Мехмед влиза триумфално в града. Първата му работа е да запази най-ценните сгради от разграбване. Еничарите са изпратени да окупират всички ключови локации, сред които императорският дворец и храмът „Св. София“. През следващите три дни на грабежи и плячкосване голяма част от ок. 30 000 население на Константинопол е пленено, продадено в робство или избито. Двадесет и една годишният Мехмед обявява града за своя нова столица и започва неговото обновяване и повторно заселване.
Завладяването на легендарната византийска столица носи на Мехмед II несравнима слава в света на исляма – той е първият мюсюлмански владетел, който успява да покори града, към когото воините на исляма се стремят още от времето на пророка Мухаммад. За тази си победа той е удостоен с прозвището „Фатих“ – Завоевателят. В този момент на върховен триумф, други владетели биха оставили на страна активната външна политика и биха дочакали спокойни старини, заобиколени от разкоша на своята империя. Не и Мехмед. С вземането на Константинопол, той провъзгласява себе си за „цезар на римляните“ и обявява, че застава начело на империя, която е наследник на Римската, претендирайки за всички земи, които римляните някога са владели. Мехмед няма намерение да се задоволи само с едно завоевание. Константинопол е само началото.
Още на следващата 1454 г. той повежда войските си към Сърбия. Използвайки като претекст, че деспот Георги Бранкович се опитва да води преговори с унгарците зад гърба на Портата, Мехмед решава да се разправи със своя непокорен васал. Османските войски опустошават цяла Сърбия, атакувайки и унгарската крепост Белград през 1456 г. След отчаяна съпротива, организирана от Янош Хуняди, градът е задържан. В разразилата се финална битка Мехмед II се хвърля в разгара на сражението и до последно отказва да приеме, че армията му не може да спечели, убивайки в единоборство неколцина вражески войници. Въпреки че не взема Белград, Завоевателят завладява сръбската столица Смедерево през 1459 г. и фактически унищожава Сърбия като самостоятелна държава.
След като сразява сърбите, Мехмед се заема да унищожи последните държавици, които все още могат да претендират за византийското наследство – деспотство Морея в Пелопонес и Трапезундската империя в Мала Азия. През 1460 г. османските войски прекосяват Коринтският провлак, навлизат в Пелопонес и превземат столицата на Морея – град Мистра. Година по-късно османската армия напредва по черноморското крайбрежие на Мала Азия и достига до град Трапезунд, който е превзет след кратка обсада. Великите Комнини – управляващата династия, са приобщени към спахиите, служещи в османската войска. Две години по-късно, заподозрени в заговор срещу Мехмед, Давид Комнин и тримата му синове са призовани в Константинопол и екзекутирани по заповед на султана.
Едва приключил със завоюването на Трапезунд, през 1464 г. Мехмед поема на нов поход, този път срещу Босна. Войските му разгромяват съпротивата на местните сили и въпреки тежкия терен, до края на годината османците покоряват по-голямата част от планинското кралство. Това дава възможност на Мехмед още същата година да стартира походи в Мала Азия срещу последната останала независима турска държава – емиратът Караман. След две години на походи планините Тарс са покорени и Караман се превръща в част от османските владения.
Успоредно с войните в Мала Азия, Портата се впуска в продължителен конфликт срещу Венеция и нейните съюзници – албанците. Последните са обединени в т. нар. Лига от Леже, начело с легендарният Георги Кастриоти – Скендербег. В продължение на 15 години османците неуспешно се опитват да подчинят албанските земи и да изтласкат венецианците от Егейско море. Едва през 1479 г. Полумесеца извоюва окончателна победа, подчинявайки голяма част от егейските острови и ликвидирайки Лигата от Леже след смъртта на Скендербег.
Докато войната по море и суша с венецианците тече, Мехмед мобилизира допълнителни сили, за да воюва на още три фронта. През 1475 г. войските му нахлуват в Молдова. След първоначални неуспехи, Мехмед повежда основните си сили на север от р. Дунав и през 1476 г. сломява молдовската съпротива. В битката при Валеа Алба османските войски са на прага на разгрома, когато Мехмед се хвърля в битката начело на личната си дружина. Виждайки султана си да язди в челото, еничарите се прегрупират и разгромяват молдовските войски, командвани от воеводата Стефан III Велики.
Година по-късно основните войски на Османската империя потеглят в Мала Азия, за да се изправят срещу нов, сериозен враг – емирът на Ак Коюнлу Узун Хасан, който вече владее днешните Армения, Азербайджан, Ирак и Западен Иран. През 1477 г. двете войски се срещат в битката при Олтъкбери. Въоръжените с аркебузи османски войски нанасят поражение на предимно кавалерийската армия на тюркемните. Победата циментира османското превъзходство в Мала Азия – към империята са присъединени част от земите на дн. Източна Турция. Докато султанът жъне тези успехи по бойните полета, неговият велик везир Гедик Ахмед паша начело на османския флот навлиза в Черно море и завладява владенията на Генуа на Кримския полуостров. Османските войски успяват да поставят под васална зависимост и Кримското ханство – последен наследник на татарската Златна орда – някогашен господар на черноморските степи.
Успоредно с агресивната външна политика, Мехмед инициира редица вътрешни реформи. Той завършва оформянето на османския административен апарат и бюрокрация. Всички служби и техните задължения са описани в основополагащ закон (кануннаме), издаден през 1477-78 г. Същевременно Мехмед изолира старата племенна аристокрация от водещите постове в държавата. Вместо тях се засилва ролята на служебната аристокрация – взетите с кръвен данък християнски младежи. Най-умните от тях се рекрутират за дворцова служба, заемайки министерски постове или стават началници на различните дворцови канцеларии. По този начин Мехмед се стреми да създаде държавна администрация, изцяло зависима от султана, която няма връзки с никои родове или клики в държавата.
Успоредно със законовите и административни промени, Мехмед е активен покровител на архитектурата и изкуствата. По негово време в османската столица работят няколко османски художници, най-известни сред които са Накаш Синан бей и неговият ученик Ахмед Сиблизаде. Освен тях Мехмед кани редица представители на италианските школи в своя двор, поръчвайки портрети на някои от големите имена на Ранния Ренесанс. Паралелно с изкуствата, Мехмед започва създаването на голяма дворцова библиотека, в която по негово време са събрани над 8000 ръкописа, включително оригинални гръцки версии на „Илиада“ и „Анабазис на Александър Велики“. Султанът покровителства редица мюсюлмански и християнски учени, които преписват стари издания или създават нови трактати.
През 1480 г. още педи да навърши 50, Мехмед вече се готви за ново, грандиозно завоевание. Верен на думата си, че възстановява римското наследство, той решава да нахлуе в Италия и по възможност да превземе Рим. През същата година османски войски дебаркират в Апулия и превземат град Отранто заедно с още няколко по-малки крепости. През зимата Мехмед започва да организира голяма експедиция, чиято цел е да достави подкрепления и да разшири османското предмостие в Апенините. Същевременно папа Сикст IV свиква отчаян съюз на местни владетели и краля на Арагон Фернандо II в опит да създаде армия за защита на Южна Италия. В разгара на подготовката за похода си, Мехмед внезапно умира. Съвременната историография е почти единодушна, че става въпрос за дворцов преврат.
Уморени от постоянните походи и амбиции на своя господар, част от везирите се обединяват зад престолонаследника Баязид II и организират отравянето на Завоевателя. Така, на 3 май 1481 г. умира един от най-великите завоеватели в човешката история. Новината за гибелта му предизвиква вълна от облекчение сред европейците. В Италия бият празнични камбани.
Образът, с който Мехмед остава в историята определено е противоречив. За много от съвременниците си той е кръвожаден тиранин и войнолюбец, чиято амбиция не познава граници. От друга страна, Мехмед е един от най-големите меценати на своята епоха, патрон на литературата, архитектурата и изкуствата. Само поколение по-късно, империята, чийто владения удвоява, се превръща в световна сила. След смъртта му, сънят на Осман продължава да движи напред османската амбиция, но в паметта на поколенията остава спомена за човека, поставил диамантения пръстен на пръста си – Мехмед II Завоевателя.
