Човешката история помни много епидемии и бедствия, отнели живота на хиляди души. В средата на XIX век Ирландия също пада жертва. Събитието остава в историята като големият картофен глад, едно от най-лошите събития, спохождали Европа в този период.
В периода 1845-49 г. глад и студ сковават Ирландия. В продължение на няколко години реколтата от картофи е много слаба.
Тя е причинена от късна мана, болест, която унищожава както листата, така и ядливите корени или грудки на картофеното растение. Причинителят на късната мана е водната плесен Phytophthora infestans. Идеалните условия за нейното развитие са топло и влажно време с дъжд.
В началото на 40-те години на 19-и век вероятно ветровете разпръскват спорите на гъбата и след две години маната засяга и източните части на Съединените щати и Канада.
Пратка семена от картофи за белгийски фермери най-вероятно е източникът, пренесъл болестта през Атлантическия океан. През 1845 г. всички страни в Европа, в които се отглеждат картофи, имат поразени растения.
Маната напада картофите в Белгия, Нидерландия, Северна Испания, южните части на Скандинавия и Северна Италия. Болестта достига западните брегове на Ирландия в средата на октомври 1845 г.
В началото на 19-и век, ирландските фермери-арендатори, особено в западната част на Ирландия, се борят както да се издържат, така и да снабдяват британския пазар със зърнени култури.
Много фермери дълго време съществуват почти на нивото на препитание, предвид малкия размер на парцелите им и различните трудности, които земята представлявала за земеделието в някои региони. Картофите, които се превърнали в основна култура в Ирландия до 18-и век, били привлекателни с това, че са издръжливи, питателни и калорични, и сравнително лесни за отглеждане в ирландската почва.
Към началото на 40-те години на 19-и век почти половината от ирландското население започва да зависи изключително от картофите за прехраната си.
Ирландските фермери-арендатори често позволявали на безземни работници, известни като "котиери", да живеят и работят в техните ферми, както и да поддържат свои собствени парцели с картофи.
Типично семейство "котиери" консумирало около осем паунда картофи на човек на ден, количество, което осигурявало около 80 процента или повече от всички консумирани калории.
Останалата част от населението също консумирала големи количества картофи. Силната зависимост само от един или два високодобивни вида картофи значително намалила генетичното разнообразие, което обикновено предотвратява унищожаването на цяла реколта от болести, и по този начин ирландците станаха уязвими от глад.
През 1845 г. щам на водната плесен Phytophthora infestans, която причинява късна мана по картофите (както и по доматените растения), пристига в Ирландия случайно от Северна Америка.
Когато растенията се заразят с нея, по листата, дръжките и стъблата се появяват лезии. Картофените клубени развиват гниене на дълбочина до 15 мм. Вторични гъбички и бактерии често нахлуват в картофените клубени и причиняват гниене, което води до големи загуби по време на съхранение, транспорт и търговия.
Горещото и сухо време спира разпространението на Phytophthora, но през 1845 г. в Ирландия времето е необичайно хладно и влажно, което позволява на болестта да процъфтява. Голяма част от картофената реколта за тази година изгнива по полето.
Този частичен провал на реколтата е последван от по-опустошителни провали през 1846-49 г., тъй като всяка година картофената реколта е почти напълно унищожена от болестта.
Усилията на британското правителство за облекчаване на глада се оказват недостатъчни. Въпреки че министър-председателят сър Робърт Пийл разрешава износа на зърно от Ирландия за Великобритания да продължи, той прави всичко възможно, за да осигури помощ през 1845 г. и началото на 1846 г.
Той разрешава вноса на царевица от Съединените щати, което помага за предотвратяване на част от гладуването. Либералният кабинет на лорд Джон Ръсел, който поема властта през юни 1846 г., поддържа политиката на Пийл относно износа на зърно от Ирландия, но възприема подход на ненамеса към тежкото положение на ирландците и измества акцента на усилията за помощ към разчитане на ирландските ресурси.
Голяма част от финансовата тежест за осигуряване на гладуващото ирландско селячество е хвърлена върху самите ирландски и британските земевладелци, живеещи в чужбина.
Тъй като селяните не са в състояние да плащат наемите си, земевладелците скоро остават без средства, с които да ги издържат, и резултатът е, че стотици хиляди ирландски арендатори и работници биват изгонени през годините на кризата.
До август 1847 г. цели три милиона души получават дажби в кухните за бедни. Британското правителство е похарчило около 8 милиона лири за помощи.
Обеднелите ирландски селяни, лишени от пари да закупят храните, произвеждани от фермите им, продължават по време на глада да изнасят зърно, месо и други висококачествени храни за Великобритания.
Неохотните и неефективни мерки на правителството за облекчаване на бедствията от глада засилват негодуванието срещу британското управление сред ирландския народ.
Гладът съвпадна с период на подновени прояви на национализъм в Ирландия в средата на 19-и век. Националистическото движение "Млада Ирландия" се обединява около вестник "Нацията", който започва да излиза през 1842 г. и осигурява на нарастващото движение за отмяна на Акта за обединението жизненоважен културен и политически отдушник.
Движението "Млада Ирландия" е едновременно енергизирано и разделено от глада през 40-те години на 19-и век.
Гладът се оказва вододел в демографската история на Ирландия. Като пряка последица от него, населението на Ирландия от почти 8,4 милиона през 1844 г. спадна до 6,6 милиона до 1851 г. Броят на земеделските работници и дребните земеделски производители в западните и югозападните графства претърпява драстичен спад.
Допълнителен ефект от глада е изгонването на много дребни земеделски производители от земята и концентрацията на земевладелството в по-малко ръце. Близо 1 млн. души умират от тиф и други болести, свързани с глада.
Броят на ирландците, емигрирали по време на глада е около два милиона.
Населението на Ирландия продължава да намалява през следващите десетилетия поради емиграцията в чужбина и по-ниската раждаемост. По времето, когато Ирландия постига независимост през 1921 г., населението ѝ е едва наполовина по-малко от това в началото на 40-те години на 19-и век.
Големият картофен глад в Ирландия има различни последствия. Едно от тях е повишаването на средната възраст при мъжете и жените при сключване на брак.
Освен това се увеличава броят на осиротелите деца. Редица жени пък са принудени да се обърнат към проституцията, за да се издържат. Картофената мана се завръща отново в Ирландия през 1879 г.
През 1997 г. е открит националният паметник на глада в парка "Милениум мир Мъриск". Той се намира в село Мъриск в подножието на планината Кроаг Патрик.
