„Тежестта на короната“: Махмуд II – Султанът-реформатор
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
В утрото на 15 юни 1826 г. османската столица е обхваната от страх, паника и несигурност. През изминалите два дни еничарите – най-елитната част от армията, които отдавна са се превърнали в необуздана сила, се бунтуват срещу намерението на султана да въведе повсеместни реформи в армията. Ситуацията изглежда тежка – много домове на богати сановници са разграбени, а населението се крие по къщите си. Въпреки това падишахът не е казал последната си дума. Всъщност бунтът е именно онова към което се стреми. Опълчвайки се на своя владетел, еничарите развързват ръцете му веднъж завинаги да се разправи с тях.
Султанът е заповядал в столицата да се прехвърлят верни на Портата бойци от провинциите, а също така е въоръжил доброволци сред градското население. Обявените реформи и рестрикции са стръвта, която примамва капъкулъ да се разбунтуват. След като им е отправено последно предложение да сложат оръжие и те отказват, султанът заповядва столичната артилерия да открие огън по казармите им. След внезапните залпове на оръдията, верните на султана сили се хвърлят в атака и избиват останалите живи еничари.
Различните свидетели на тези кървави събития, наричани от османските власти „Щастливия инцидент“, посочват противоречащи си по размер числа относно броя на убитите. Според съвременните оценки става дума за между 4000 и 10 000 убити. Сред кръв, сеч и експлозии, Османската държава ликвидира еничарския корпус, който е служел на султаните близо 400 години, но вече се е превърнал във вреден за империята анахронизъм. Гибелта на еничарите е един от най-известните епизоди от новата епоха в развитието на Османската империя – време на промени, преобразования и обновление. Тази епоха остава в историята с името „Танзимат“, а неин архитект е султан Махмуд II.
Махмуд II се ражда на 20 юли 1785 г. в двореца Топкапъ в Истанбул. Майка му Накшъдил Султан е седмата по ред съпруга на султан Абдулхамид I (1774-1789 г.), а Махмуд в второто от трите им деца. От гледна точка на претенцията за наследяване на трона, младежът стои доста назад в списъка с потенциални кандидати, което му отрежда детство, отдалечено от основните политически процеси в империята и вероятно му помага да оцелее през сложните години от края на XVIII и началото на XIX в.
Когато Махмуд се ражда, Османската империя навлиза в един от най-мрачните периоди от своята история – Кърджалийските времена. Империята е разкъсвана от бунтове, разбойничество и разпад на местната администрация. Повече от половината от териториите й постепенно преминават в ръцете на могъщи местни богаташи и велможи, наричани аяни. През 1787 г., две години след раждането на Махмуд, Портата е въвлечена в тежка и пагубна за нея война с Русия, която завършва през 1792 г.
Поражението само влошава тежкото положение в страната – разгромените армии се превръщат в разбойнически банди, а загубата на политически престиж от страна на владетеля и правителството, подсилват влиянието на местните първенци, които един по един започват да не зачитат волята на централната администрация. Управлението на султан Селим III (1789-1807 г.) е свързано с неуспешните опити за реформи в армията, централизиране на администрацията и отнемане на властта от аяните.
По време на управлението на Селим III, положението на Махмуд в дворцовия живот постепенно се променя. След като става ясно че Селим III е стерилен и не може да има наследници, султанът започва да обучава своите братовчеди Махмуд и по-големият му брат Мустафа в изкуството на политиката. Махмуд започва да учи калиграфия и завършва традиционните учебни курсове в дворцовото училище към палата Топкапъ.
Впоследствие развива трайна любов към музиката и се научава да свири на флейта и барабани. Под надзора на Селим III, който също се занимава с музика и поезия, Махмуд се издига като културен и добре образован младеж, който пише стихове и композира мелодии. Успоредно с изкуствата, Махмуд развива увлечение и към военното изкуство. Особено внимание отделя на артилерията – най-модерното по онова време военно изкуство, свързано с големите достижения в областта на алгебрата и геометрията, постигнати от европейците през епохата на Просвещението.
През 1807 г., след поредица от поражения, понесени от османските войски в хода на поредната война с Русия (1806-1812 г.), Селим III е детрониран от еничарите и духовенството. Успоредно с възхода на аяните в провинциите, централната администрация попада трайно в ръцете на дворцовите войски – капъкулъ и на мюсюлманското духовенство (улема).
Твърдо решени да бранят множеството си привилегии, двете прослойки се противопоставят на всякакви промени в империята, особено такива, свързани с копиране на практики от европейските държави. Селим е обвинен, че се превръща в почитател на неверниците, а действията му противоречат на божествения закон (шариат) и на божията воля. Останал без поддръжници, султанът е свален и затворен в специалното отделение на дворцовия харем, предназначено за отделените от властта членове на Османовата династия – т. нар. Кафез. Заедно със Селим, под домашен арест е поставен и Махмуд II. На трона се възкачва по-големият му брат Мустафа IV, който търси начин да се отърве от роднините си.
Докато в двореца властта преминава от едни ръце в други, войната с Русия върви все по-зле. За щастие на османците, през 1807 г. Наполеон разгромява руснаците в битката при Фридланд и ги принуждава да започнат преговори за мир, което слага край на настъплението на Северната империя на Балканите. Това дава възможност на османския аянин и пълководец Мустафа Алемдар паша да поведе провинциалните войски към столицата и да потърси възстановяване на Селим на престола. На 28 юли 1808 г. войските на аянина, подкрепени и от други местни лидери на Балканите, превземат Истанбул.
Отчаяният Мустафа IV заповядва Селим III и Махмуд II да бъдат убити, за да остане той единствен жив от законните претенденти за трона. В последния момент, докато Селим издъхва в ръцете на изпратените убийци, Махмуд II е спасен от майка си, която успява да го скрие. Това дава време на Алемдар и войските му да завземат двореца. Откривайки мъртвия Селим, аянинът нарежда да му доведат Махмуд и го поставя на трона. През следващия месец столицата е окупирана от огромна армия от наемници, доброволци и поборници, събрана от балканските аяни. В замяна на помощта им, Мустафа Алемдар урежда султана да ги признае за паши в съответните територии, а сам той получава поста велик везир. Това е и връхната точка на влиянието на провинциалните лидери над държавата.
Скоро след успеха на аяните, Махмуд поема нещата в свои ръце. Той търпеливо изчаква разпускането на провинциалните войски, последвано от отдавна зреещи конфликти между местните деребеи. Алемдар остава изолиран в столицата с една няколко хиляди последователи. През ноември 1808 г. избухва бунт на еничарите в столицата, в хода на който Алемдар е убит, а Махмуд поема властта в страната, назначавайки отново консервативната клика на улемата и капъкулу начело на империята.
След като печели известно политическо пространство в което да действа, Махмуд трябва да се справи с първия голям проблем на управлението си – войната с Русия. Опитът за организиране на ефективни полеви войски през 1810 г. пропада – руснаците разгромяват османците и окупират всички земи между р. Дунав и Стара планина. На следващата година нов опит за османско настъпление завършва с пълен разгром на Полумесеца в битката при Русе.
Онова, което спасява Портата от пълен провал е обявяването на война на Русия от страна на Наполеон. Решени да се фокусират върху френската империя, руснаците бързат да подпишат Букурещкия мир, с който се изтеглят от Балканите, връщат Влашко и Молдова като османски васали, но запазват властта си над Бесарабия. На фона на първоначалните руски искания за всички земи до р. Дунав, отстъпката на Бесарабия е скромна цена, която Полумесеца плаща за пълната военна катастрофа, която претърпява.
Краят на войната с Русия дава възможност на Махмуд II да насочи вниманието си към Белградския санджак. Там още през 1805 г. е започнало голямо въстание, водено от местния водач Караджордже Петрович. Русия помага на сърбите до 1812 г., но след мира и началото на войната с Наполеон, помощта е прекратена. Османците концентрират войски от Мала Азия на Балканите и успяват да потушат въстанието, разправяйки се кърваво с непокорното сръбско население. Налагането на мир в Европа през 1815 г. дава известно спокойствие на Османската империя, която е призната по време на Виенския конгрес за една от „Старите монархии“ и нейната териториална цялост е гарантирана от Великите сили.
Спокойствието обаче не трае дълго. Още от края на XVIII в. новото поколение гръцки интелектуалци оформя идеята за освободителна борба и отхвърляне на османската власт. Сръбското въстание служи като допълнителен стимул, а през 1817 г., след нови бунтове в Белград, Махмуд II е принуден да даде известна автономия на местното население. На фона на тази продължаваща слабост на Портата, през 1821 г. революционната организация „Филики етерия“ организира масово въстание в гръцките земи. До 1824 г. османската армия се оказва напълно неспособна да се справи с бунта, а еничарите притеснени от слуховете за нови военни реформи, отказват да вземат активно участие във военните действия и да оставят столицата в ръцете на падишаха.
Махмуд решава да използва ситуацията в своя полза. През 1825 г. той извиква на помощ египетския управител Мохамед Али паша, който изпраща на Балканите реформираните по европейски образец войски, които започват да разгромяват гърците. Междувременно, в Истанбул султанът успява да настрои местното население срещу еничарите и да ги подмами да организират вече споменатия метеж. Подготовката за ликвидирането на капъкулу е извършена в продължение на няколко седмици, в дълбока потайност. В крайна сметка голяма част от разбунтувалите се войници са ликвидирани, а останалите са принудени да сложат оръжие и да се откажат от привилегиите си. Докато египетските войски омиротворяват Гърция с огън и меч, Махмуд започва военна реформа, създавайки от нулата нова османска армия.
Моментът обаче се оказва доста неподходящ. Издевателствата над гърците привличат вниманието на Европейските сили и през 1827 г. Великобритания, Франция и Русия изпращат флот в Гърция, който унищожава османо-египетската флотилия в битката при Наварино. Няколко месеца по-късно, Русия обявява война на Портата. Светкавична кампания на Балканите води до разгром на Полумесеца, който реално няма армия, на която да разчита. През 1829 г. в Одрин е подписан мир, който слага край на пълния османски контрол над Влашко и Молдова. Две години по-късно Портата е принудена да признае пълна независимост на Гърция и автономия за Сърбия, губейки нови територии на Балканите.
Военните поражения костват територии и престиж на империята, но развързват ръцете на Махмуд за така необходимите реформи. Протестите на улемата за отхвърляне на традициите са смълчани от очевидната неефективност на империята. Същевременно ликвидирането на еничарите и създаването на редовна армия, дават възможност на султана да ликвидира последните останали аяни в провинциите и да си върне контрола над всички имперски територии. Последната такава експедиция е извършена през 1835 г. срещу пашите от династията Караманли, които управляват Киренайка и Триполитания още от 1711 г. Единственото по-сериозно предизвикателство се оказва войната срещу Египет, завършила с поражение за османската армия през 1834 г. За да омилостиви Мохамед Али паша, Махмуд е принуден да му отстъпи управлението на Сирия и Палестина, които са добавени към юрисдикцията на египетския хедив.
По отношение на функционирането на империята, Махмуд II въвежда няколко реформи, които нормализират функционирането на държавата спрямо предходните десетилетия. Правата на местните управители да налагат наказания над населението без санкция от съдиите (кадии) е отменено. Същевременно йерархията на местната администрация е опростена, а множество позиции, които са били синекурни и са се ползвали само с възнаграждение, без реално да вършат работа, са премахнати. Прочистени са и дворцовата администрация, както и остатъците от старата военна система.
Падишахът реформира и данъчната администрация. Премахнати са редица извънредни данъци, променя се и принципа на събиране на данъци в провинциите, като размера на сумите се регулира от местната администрация и управителя, а не се основава на статичните до тогава суми, предавани от откупвачите на данъци. Премахнати са и редица извънредни такси, които се събират при преминаване от провинция в провинция, което значително улеснява вътрешната търговия в империята.
В резултат от всичко това, империята започва да функционира значително по-добре, животът в провинциите се подобрява чувствително, а с увеличаване на търговския оборот и сигурността по пътищата след края на Кърджалийските времена, всички прослойки на османското общество се замогват постепенно. Това от своя страна дава възможност на данъкоплатците (рая) да живеят по-добре и да се фокусират върху развитието на местния културен живот. Типичен пример за подобен процес е развитието на учебното дело сред българите, които в периода след 1835 г. започват да създават широка мрежа от местни училища, финансирани от замогващите се прослойки на занаятчии, търговци и едри земевладелци.
Махмуд II умира на 1 юли 1839 г., скоро след като е започнал поредната си голяма реформа – трансформирането на дворцовия Диван в министерски съвет, оформен по европейски образец. Реформеното му дело е продължено от сина му Абдулхамид I (1839-1861 г.), който четири месеца по-късно издава първия голям реформен документ в османската история – Гюлханският хат-и-шариф. Реформите, които започват през следващите четири десетилетия обаче са вдъхновени именно от делото на Махмуд II и неговия стремеж да спаси и модернизира Османската империя.
Благодарение на находчивата си и гъвкава политика и съчетанието от решителни действия и тежки отстъпки, Махмуд II успява да издърпа Османската империя от ръба на пропастта, на който тя е застанала в началото на XIX в. Неговите реформи и нововъведения осигуряват на Полумесеца още век на съществуване и полагат основите за оформяне на едно про-западно течение в османския елит, от което в крайна сметка ще се издигне и създателят на съвременна Турция – Мустафа Кемал Ататюрк.
