Тежестта на короната: Александър II – Цар Освободител
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
В сърцето на София се издига монумент висок 12 м. Изработен е от бронз, а постамента му е от черен полиран гранит. Върху постамента има изображения на битката при Стара Загора, подписването на Санстефанския мирен договор и свикването на Учредителното събрание. Над тези ключови събития има бронзови релефи на войници, поведени в битка от богинята на победата – Нике.
Сред тях изпъкват лицата на тридесет държавници и висши военни, сред които ген. Гурко, ген. Скобелев и граф Игнатиев. Над всички тези фигури се извисява 4,5 м. висок конник, гледащ право срещу Народното събрание. Красивата скулптура е дело на флорентинския майстор Арналдо Дзоки, чиито ръце са изваяли също така статуята на Гарибалди в Болоня и тази на Колумб в Буенос Айрес. Паметникът отбелязва един повратен момент от българската история, а именно – Руско-турската война от 1877-1878 г., а конникът, извисяващ се най-отгоре, е човекът, повел войските си срещу османците и спомогнал за освобождението на България.
Той е среден на ръст, с небесносини очи и тъмноруса коса, характерни за династията Романови. Управлението му е съсредоточено основно върху вътрешната политика на Русия. В историята остава известен като „цар Освободител“, тъй като при него се премахва крепостничеството. Благодарение на неговите реформи се реорганизира правната система в страната, забранява се телесното наказание, въвежда си нова система на местно самоуправление, дава се право на всеки да се запише за военна служба и се намаляват никои привилегии на аристокрацията.
Във външнополитически план той успява да разшири границите на Русия в посока Далечния Изток, присъединявайки територията на Туркестан. За революционно настроените и анархистични групи в обществото – той е тиранин, за своите войници – е главнокомандващ, а в историята остава с името Александър II.
Роден е на 17 април 1818 г. в Москва. Баща му Николай Павлович е по-малък брат на тогавашният император Александър I и бъдещ престолонаследник, с оглед на факта, че руският владетел няма деца. Майка му – Шарлота (Александра Фьодоровна след приемане на православието), е дъщеря на пруския Крал Фридрих III. Следвайки православните традиции на Русия, малкият княз е кръстен в Чудския манастир, разположен в дворцовия комплекс Кремъл. При раждането му е наредено да се изстрелят 201 топовни изстрела в чест на първото момче, родило се в семейство Романови през новия XIX в.
Още от най-ранна възраст баща му Николай поставя сина си под строг възпитателен режим, следейки с педантично внимание образованието на своя престолонаследник. За отговорници по развитието на младия княз са назначени редица изтъкнати генерали, привърженици на строгите и консервативни идеи, на които Николай е почитател.
Въпреки това, майка му Шарлота успява да уреди сред възпитателите на Александър II да е и изтъкнатия интелектуалец Василий Жуковский – един от основоположниците на романтизма в руската литература. Именно Жуковский изиграва ключова роля за оформянето на идеите и светогледа на бъдещия император, както и на влечението му към всичко модерно.
Учебната му програма включва също така занимания по право с граф Михаил Сперански – изтъкнат юрист и държавен чиновник, който спомага за формирането на реформените идеи на бъдещия владетел. Познанията му по естествени науки са предадени от един от изтъкнатите учени на епохата – Херман Хес, а знанията му по дипломация се изграждат от барон Филип Брунов – най-дълго служилият руски посланик във Великобритания.
Успоредно с науките и свързаните с управлението познания, Александър II се научава да говори свободно френски, немски и английски език. Физическата му подготовка преминава през военно обучение, езда и фехтовка. Като цяло, Николай I се стреми да подготви сина си по възможно най-добрия начин за предстоящото му царуване.
През 1834 г. Александър II навършва шестнадесет годишна възраст и по този повод баща му започва постепенно да го въвежда във всички управленски институции на Русия. Между 1834 и 1843 г. престолонаследникът става член на всички основни държавни съвети, Сената и Светия синод. В периода 1837-1838 г. Александър II предприема пътешествие из Русия, обикаляйки по-голямата част от губерниите.
Той е и първият владетел на Русия, посетил Сибир. Именно в северната пустош Александър се среща с редица политически затворници и интелектуални дисиденти, сред които и Александър Херцен. Младият княз прави простъпки пред баща си част от тях да бъдат помилвани и върнати в Европа. Херцен пише в спомените си за срещата, че князът му е направил изключително добро впечатление и че благодарение на неговото застъпничество е върнат да живее в гр. Владимир, макар и под постоянен полицейски надзор. След успешната обиколка на Русия, бъдещият цар прекарва една година в Европа, посещавайки редица западни дворове и столици.
Една от целите на това пътуване е намирането на подходяща съпруга. Николай I дава благословията си за това начинание, стига избраницата да не е нито католичка, нито да няма достатъчно висок социален статус. Александър II пренебрегва желанията на родителите си и избира за своя съпруга 16-годишната принцеса Мари (приела по-късно името Мария Александровна), за която дори е имало съмнения дали е законна дъщеря на баща си, графа на Хесен.
От брака им се раждат шест сина, сред които и бъдещия престолонаследник – Николай, както и две дъщери. За съжаление най-големият син умира преждевременно вследствие на болест, което превръща втория – Александър, в бъдещ владетел. Двамата съименници нямат топли взаимоотношения през целия си живот и така и не успяват да преодолеят отчуждението си.
Успоредно с обучението и издигането му в администрацията, Александър II служи активно в армията. Поетапно се изкачва през различните висши офицерски рангове, а баща му го затрупва с административни задължения във водещи институции и елитни подразделения. Великият княз (б.а. титлата му е дадена официално през 1831 г.) е почетен член на десетина отделни полка и заема поста атаман на всички казашки войнства в империята.
Когато през 1853 г. избухва Кримската война (1853-1856 г.), Александър II е назначен за командир на столичните гарнизони и отговаря за защитата и сигурността на Петербург. Почестите не са незаслужени. През 1850 г., по време на посещение в Кавказ, Александър лично води атака срещу отряд чеченски разбойници. Сражението, в което престолонаследникът рискува живота си и съдбата на царството, завършва с победа и избиване или пленяване на всички противници. За проявената доблест, император Николай I награждава сина си с Георгиевски кръст за храброст IV степен.
Кримската война оставя Русия в изключително неизгодна позиция. Войските й са разбити, финансите й са в хаос, а международният й престиж е опетнен от поражението. Николай I умира през февруари 1855 г., завещавайки на сина си една обречена на загуба война, в която престолонаследникът не може да направи нищо повече, освен да подпише унизителния мир.
В първото си слово пред Сената, произнесено на 19 февруари 1855 г., Александър II заявява „В последния си час, баща ми ми каза – предавам ти своята власт, но не уредена така, както ми се искаше. Завещавам ти много трудности и много работа, която трябва да свършиш.“ Точно тринадесет месеца по-късно, на 18 март 1856 г., Александър II подписва Парижкия мирен договор, с който се слага край на Кримската война. Русия губи територии в Кавказ и Бесарабия, принудена е да изплати голяма репарация и й е забранено да поддържа боен флот в Черно море. Всички големи европейски сили освен Прусия застават срещу Петербург и Северната империя изпада в тежка политическа изолация.
Съзнавайки изключително сложната ситуация, в която се намира империята му, Александър II е решен да проведе кардинални реформи, които да променят изцяло Руската империя. През 1857 г. императорът стартира реформената си програма, останала в историята като „Великите реформи“. Първата му работа е да промени начина, по който функционира армията.
Дотогава пехотните полкове се зачислявали в определени селища, където на войниците се раздават обработваеми земи, за които да се грижат с цел прехрана. Александър II добре разбирал, че заниманията със стопански дейности понижават драстично боеспособността на армията, което става печално явно по време на Кримската война. По тази причина, през 1857 г. всички военни поселения са премахнати, а действащата армия е зачислена на военни гарнизони и постоянна служба.
Най-прочутата от реформите на царя идва през 1861 г. След като няколко години наред разхлабва медийната цензура, налагана преди това от баща му, Александър II повдига дебата за съдбата на крепостните селяни, привличайки различни административни дейци, интелектуалци и учени. В крайна сметка се стига до реформата, която премахва крепостничеството в Русия, освобождавайки селяните от персоналната им зависимост спрямо аристокрацията.
Именно този ход печели на Александър прозвището му „Царя-Освободител“, с което той остава в историята и до днес. Големият проблем на реформата е, че макар селяните да са освободени, държавата не урежда въпроса със собствеността на земята. Така бившите крепостни вече са персонално свободни, но без земя и доходи, което ги принуждава отново да се наемат на служба при аристократите, но вече като ратаи. Макар животът на известна част от селяните да се подобрява (т. нар. кулаци), повечето остават да живеят в тежка бедност, което в бъдеще създава предпоставки за революционните действия, избухнали около Първата световна война.
През 1862 г. икономистът Валериан Татаринов изготвя пространен план за развитие на руската икономика в условията на премахнатата крепостна система. Основните й цели са по-адекватно облагане с данъци и тяхното събиране, както и налагане на по-строг ред в отчета и разпределението на държавния бюджет. За целта са създадени няколко институции. Още през 1860 г., Александър II полага основите на Национална банка, чийто функции са по-ясно уредени и разширени с новата реформа. Русия се сдобива със Сметна палата, а министерство на финансите получава правото за по-строг надзор върху бюджетите на останалите държавни институции.
Няколко месеца след началото на финансовите преобразования, идва ред на висшите училища. Тази т. нар. Университетска реформа е плод на дълъг труд от страна на редица видни фигури в личния кръг на царя – княз Григорий Щербатов, проф. Константин Кавелин, барон Модест Корф и образователният министър граф Евтимий Путянин.
В резултат на тяхната работа, руските университети са организирани на база строга йерархия и ясно разделение на научните дисциплини в точно определени факултети. Наложени са образователен ценз и изпитни критерии за прием на студенти (б.а само момчета в началото). С цел да се гарантира независимостта на университетите, те са обявени за “императорски“ и са поставени под личната юрисдикция на владетеля. Реформата разширява автономията на висшите училища и позволява налагането на по-либерален подход към учебните планове.
През 1864 г. Александър II въвежда нови промени в държаната администрация. Създадени са провинциални съвети – земства, които се избират от местното население на база ценз. Тези съвети се делят на няколко категории – за губерния, за провинция и за околия. Макар да не притежават изпълнителни функции, земствата служат за контрол над губернатори, областни управители и местните полицейски началници.
Идеята на реформата е да намали своеволията на различните управители, които държат цялата изпълнителна власт в своите подопечни райони. Няколко месеца по-късно в сила влиза съдебната реформа, започната като проект още през 1861 г. Тя фактически превръща руското правосъдие в модерна система, съпоставима с европейските и слага край на хаоса и произвола, наследени от предишните векове.
За първи път се появяват ясни дефиниции на позиции като адвокат, прокурор и нотариус. Въведена е тристепенна система от съдилища – мирови, апелационни и Касационна камара към Сената. За първи път е уреден и въпроса със съдебното производство, въведено е предварително разследване, а съдебното разследване е отделено от полицейското. По силата на реформата съдът се отделя изцяло от изпълнителната власт, макар да остава под върховенството на царя.
Последният етап от реформите на Александър се реализира между 1870 и 1874 г. Тогава се засилва нивото на самоуправление на градовете посредством градските съвети. Въпреки тази либерализация, основните административни функции остават в ръцете на правителството, а местните органи имат по-скоро съвещателен характер.
Година по-късно под надзора на министъра на образованието, княз Дмитрий Толстой, е проведена реформа в средните училища, с която се увеличава хорариума по точни науки, с оглед индустриализацията на страната. Последната от т. нар. Велики реформи е военната от 1874 г. Нейната цел е да се модернизира армията и като въоръжение, и като структура и командване. Макар и незавършена към 1877 г., военната реформа спомага за победата на Русия във войната с Османската империя (1877-1878 г.)
Отвъд своята пространна реформена програма, която цели да промени облика на Русия, Александър II е непрекъснато ангажиран с външната политика на страната. След Кримската война, Русия се стреми да възстанови позагубения си международен престиж. Това кара Северната империя да промени позициите си по редица политически и културни въпроси в Европа и Азия. Русия успява да се възползва от обединението на Влашко и Молдова в единна Румъния (1859 – 1866 г.), за да засили позициите си в Букурещ и да заздрави приятелството си с Прусия.
През 1861 г. Русия успешно се намесва в конфликта между Китай и Великобритания. Използвайки позицията си на медиатор, Северната империя успява да си издейства териториални придобивки по поречието на р. Амур, както и благоприятни търговски привилегии в редица китайски пристанища. През 60-те години на XIX в. Русия насочва вниманието си към Централна Азия, където са завладени ханствата Хива и Бухара, с което руските земи достигат на юг до пределите на Афганистан и Ирак.
След края на Гражданската война в САЩ, Петербург разглежда Вашингтон като естествен съюзник срещу засилващото се влияние на Великобритания и Франция в Тихия океан. С цел сближаване на двете страни, през 1867 г. Александър II се съгласява да продаде Аляска на САЩ. В замяна на тази покупка, САЩ застават на страната на Русия в ограничаване на британското и френско присъствие в Китай.
След Австро-пруската (1866 г.) и Френско-пруската (1870-1871 г.) война, Русия засилва тесните си връзки с Германия. През 1873 г. Русия, Германия и Австро-Унгария формират т. нар. Съюз на тримата императори, чиято цел е да направлява политиката в Централна и Източна Европа. Опирайки се на този съюз, през 1876 г. Русия активизира балканската си политика и се подготвя да нанесе решителен удар на Османската империя с цел възстановяване на позициите, изгубени след Кримската война.
Използвайки като претекст въстанията в Босна и България, както и избухналата война между Портата и Сърбия, през есента на 1876 г. Северната империя мобилизира войските си за действие. След провала на Цариградската конференция Русия получава възможност да обяви война на Портата през април 1877 г. Последвалата война, наричана от българите Освободителна, завършва с подписването на Санстефанския мир (3 март 1878 г.) и неговата ревизия в Берлин през юли същата година. Русия излиза краен победител, възстановявайки правата си в Черно море и разширявайки се отново в Бесарабия и Кавказ. Османската империя е сломена, а на интересите на Великобритания на Балканите е нанесен тежък удар.
Тази поредица от външно политически победи се съчетава с постоянно засилващо се напрежение вътре в страната. Още през 1863 г. поляците вдигат голямо въстание, което е кърваво потушено от руските войски. През 1866 г. започват поредица от атентати срещу царя и негови министри, организирани от анархистичната терористична организация Народна воля. Анархистите, подпомагани от сериозното социално напрежение, появило се след премахване на крепостничеството и намаляването на цензурата, смятат реформите на царя за половинчати и недостатъчни.
Това ги провокира да създадат терористична мрежа, чиято дейност е насочена към ликвидиране на действащото самодържавие. Борбата с терористите повлиява сериозно на царя и ограничава неговите либерални възгледи след 1870 г. Засилени са правата и привилегиите на тайната полиция, подновява се цензурата, изпращат се хора в изгнания или при строг тъмничен режим. Това от своя страна провокира руските интелектуалци, живеещи в Европа, да засилят критиките си към царския режим.
Спиралата от насилие достига своя логичен апотеоз през 1881 г. с убийството на Александър II. На 1 март 1881 г., докато пътува с карета и охрана за военни маневри в Петербург, кортежът на царя е атакуван от членове на Народна воля. Хвърлени са две бомби – една, с която е спряна бронираната царска карета и още една, която е хвърлена в краката на Александър II, когато той слиза от каретата. Царят умира ок. 3:30 ч. следобед същия ден.
Смъртта му предизвиква шок в Европа и траур в Русия. Убийството му радикализира руските служби за сигурност, които безмилостно преследват Народна воля. Престолонаследникът Александър III е категоричен, че твърде голямата либералност на баща му го е погубила. Връщането към консервативните практики на Николай I само задълбочава кризата в Русия и служи като прелюдия към бъдещите революции.
Александър II остава в историята като най-либералния от всички руски царе. Неговата широка реформена програма има за цел да модернизира Русия и да я постави наравно с останалите Велики сили по отношение на икономика, армия и финанси. Много от решенията, които взима предопределят хода на руската история. Голямата мечта на Александър II – да създаде действаща и ефективна конституция, е единственият проект, останал нереализиран. Според легендата, царят обявил, че ще разпише проекта в средата на март – ок. две седмици след атентата срещу него.
