Стефан Панаретов: „Америка не трябва да воюва с България“
„Бих искал да преследвам темата от българска страна, т.е. назначаването на първия български пратеник в САЩ и събития, в които изигра роля. Размяната на дипломати между двете страни, една малка нация, която излезе от изостаналостта и един гигант на съвременността, който пресича цял континент, не се случи спонтанно. Българските правителства бяха изразили три пъти през 1890-те години тяхното желание на формални отношения със САЩ. Последната увертюра най-накрая даде плодове и американски дипломат беше акредитиран през 1901 г., България не успя да отвърне.“
Това са думите на Стефан Панаретов, първият български пълномощен министър в САЩ. Неговият успех е записан през 1915 г. и е създадена българска легация. Впрочем, това е само малка част от успехите му. Едно десетилетие след катастрофата на Втората Балканска война, можем да забележим, че липсва интерес, който да насочи правителството към политически отношения към САЩ. Изборът на консул в лицето на този българин е ясна заявявайки, че страната ще се постарае да създаде възможно най-добрите връзки.
Все пак не трябва да забравяме, че Панаретов се запознава с американската култура на 14-годишна възраст, когато започва да учи в Робърт Колеж в Константинопол. В това учебно заведение е заведен лично от баща си архимадрит Панарет, който служи в Сливен – тогавашният квартал Фенер. Стефан учи първите 7 години в църковно училище, но след това е изпратен в Константинопол, за да влезе в по-престижна среда, която да даде по-сериозни шансове за израстване. До завършването си е един от фаворитите на Сайръс Хамлин.
Сливенският възпитаник демонстрира талант и още тогава мнозина заявяват, че от него се очакват сериозни дела. През 1875 г. българинът получава титлата професор и започва да работи върху създаването на граматичен и английско-български речник – само граматичното издание успява да се издаде през 1881 г. В това време превежда българска литература на английски език и преподава в рамките на близо 43 години. Назначението му във Вашингтон се оказва ключово и възможно най-правилно. Българският посланик превежда с лекота своите събеседници в сложността на родния си език и често отваря вратите за българските позиции и идеи.
Преподавайки дълго време в Константинопол, професорът не успява да зърне САЩ и да разбере нещо повече за нея, знанията за новия свят идват с помощта на неговите студенти и разказите, които носят със себе си. По това време професорът записва всичко и се стреми да дава тези познания на останалите. Неговите приятели с бивши възпитаници като племенника на Иван Гешов и синът на Петко Рачев Славейков – Иван Славейков, са сред хората, които практически поддържат една изкуствена връзка, която професорът още дори не е виждал.
Междувременно не трябва да забравяме, че Панаретов е един от хората, които смело дават гласност за зверствата, които се случват по време на Априлското въстание през 1876 г. Именно неговата работа успява да даде искра от трибуната на колежа. Открива симпатизанти в лицето на Албърт Лонг, който дълго време служи на мисия в Търново и остава без думи, когато избиването на мирно население започва да запълва страниците на западните издания. Неговите думи по тази тема са:
„Всички документи и информация, които бяха получени от България, засягаха кланетата и зверствата. По желание бяха направени публично достояние и преминаха през моите ръце и тези на Иван П. Славейков. Преведохме ги на английски, докато д-р Уошбърн и д-р Лонг ги предадоха на Британското консулство и на г-н Едуин Пърс – кореспондент на Daily News. Повечето бяха изпратени на техни приятели в Лондон.“
Снимка: By Неизвестен – scanned, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=27700215
Лично Стефан Панаретов участва в среща, която трябва да накара Шуйер да се заеме с този риск и да разкаже за случващото се. Неговата задача е да докаже на света, че в Османската империя нищо не е толкова цивилизовано и дипломатично, колкото се представя на хартия. Нещо повече, историята се оказва твърде нереално и излага американския дипломат на риск, но въпреки това, отвъд океана става ясно, че една нация, която през последните V века се превива от варварството на една безумна империя, отбелязва връх в потъпкването на човешките права.
Стефан Панаретов заминава за Англия през 1876 г., за да разкаже на водещите либерали и пресата за събитията и тежкото положение на българския народ. Уашбърн пише достатъчно писма, които да отворят вратите на професора и да му позволят достъп до трибуна, пред която да разказва истината. Там пише и няколко статии с псевдонима „Константинополитан“, а междувременно успява да се срещне и с членове на британския парламент. Следващата мисия е в Източна Румелия за обсъждане на потенциалните варианти за обединение на двете страни в една.
Бившият министър председател Уилям Гладстоун, помнейки много добре скорошното клане, подкрепя многократно тази идея и смята, че това е най-правилният ход. След опознаването на отношенията между двете страни, Стефан заминава за втори път в Англия, този път, за да усети мнението на британското правителство по темата за обединението. Именно на острова разбира, че Австрия е готова да се намеси с военна сила, за да спре обединението и дори да окупира Източна Румелия.
Либералите на короната са много по-благосклонни. По отношение на Македония, английското правителство, както и руското, предпочитат да запазят тихи отношения. Интересен факт е, че и двете страни – Англия и Русия – правят пълно признание и заявяват, че това е българска земя и не спират да се надяват, че тази територия скоро ще бъде върната. Едва след Балканската война професорът отново ще бъде потърсен с нова мисия. Потърсен е от Фердинанд I и веднага отговаря „Няма да се проваля, убеден съм твърдо да напредна в търговските индустриални отношения между двете страни.“. Цели десет години обаче няма дори опит за стопляне на отношенията. През 1893 г. се прави един скромен опит за присъствие на Чикагското Световно изложение и откриване на възможностите за търговия.
Прави се предложение за износ на американска техника за земеделие, а в замяна да се разплаща с розово масло, тютюн и други продукти. На следващото изложение в Сейнт Луис през 1904 г. България внимателно организира своите търговски договори пред специална комисия. През следващите десет години точно този договор помага за доставката на селскостопански машини и инструменти, което дава необходимата скорост за работа и модернизиране.
След катастрофалното въстание през 1903 г. в Македония, огромен брой българи емигрират в САЩ. Нито една страна на балканите не прави статистика за броя бежанци, смята се, че преди 1914 г. популацията варира между 40 000 до 80 000, които включват и мигранти в Канада. В последствие нараства и нуждата от дипломатически канали, които да уреждат въпроси като наследство, вадене на гражданство и още много други.
Българската Православна църква реагира първа на нуждите и през 1908 г. изпраща свещеници заедно с мигрантите. Повечето се заселват в град Гранит Сити, Илинойс, там се създава и първата българска църква. До 1913 г. отново няма реакция от България. Едва тогава е поискано съдействие от руското правителство да следи българските интереси в САЩ.
Един от най-изявените адвокати и защитници по това време е д-р Иван Димитров-Строгов от министерството на вътрешните работи. Още през 1906 г. той споделя, че по това време България е спечелила много от икономическа гледна точка, радва се на симпатията на американски мисионери. Малко по-късно ще настоява от България да счупи своето упорство и да започне да мисли за нови посоки във външната политика. Българските протестанти също изиграват особена роля в развитието и скъсяването на дестинацията, а важна роля изиграва и кралица Елеонора, която с интерес следи развитието и затоплянето на отношенията.
Снимка: By Неизвестен – https://www.pinterest.fr/pin/359162139017777393/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=71205929
Именно тя създава организацията на добрите самаряни в София и се занимава с обучаването на медицински персонал. По нейните вярвания, чрез Американския червен кръст да успее да привлече експерти, които да помогнат за по-нататъшното развитие. Малко след края на Балканската война, можем да видим, че именно Гърция изиграва огромна роля в разрушаването на всичко постигнато до този момент.
Макар и българските войски да се борят не само с въоръжена армия, но и с цивилни, джентълменството на южната съседка не приключва до тук. Пред западната трибуна, Гърция не спира да разпространява лъжи и да обвинява България за извършването на неизразими жестокости. Страната дори обвинява българската армия за убийството на архиепископ и още двама епископи. Джордж Уошбърн предлага да се създаде безпристрастна международна комисия, която да разследва думите на гърците.
След като Македония остава забранена територия, именно американските мисионери застават зад каузата на България. Те първи ще заявяват, че в този регион, тяхната работа е била предимно българска и навсякъде, където са приети мисионери, опознават културата на българи, а не на други. За тях, Македония е неделима част от българската нация. За запазването на религиозната и образователна култура, същите настояват да се прекратят враждебните мерки, които едновременно се прилагат от гърци и сърби.
Молбата на мисионерите е последвана с реакция на Американското посолство в Букурещ, но на практика е идентично с българската позиция. Окончателното решение игнорира искането на българското и американското правителство. На 6 декември 1914 г. Панаретов най-накрая стига до Ню Йорк. Първата му задача е да обърне внимание на селскостопанската индустрия и да успее да подпише договори, с които да изпраща млади българи, които да изучават земеделие в страната. В навечерието на Първата Световна война, Панаретов заявява, че се надява страната му най-накрая да запази неутралитет, ако е възможно.
Снимка: By B.J. Falk (1853-1925) – This image is available from the United States Library of Congress's Prints and Photographs divisionunder the digital ID cph.3b14493.This tag does not indicate the copyright status of the attached work. A normal copyright tag is still required. See Commons:Licensing for more information., Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=3256635
В рамките на следващите седмици, професорът успява да се срещне с държавния секретар Уилям Дженингс Брайън и четири дена по-късно с президента Уилсън, за да представи акредитивните си писма. Репутацията на българина се оказва изключително висока. Приятелствата от Робърт Колеж изиграват положителна роля. Американският президент разбира, че пред него застава първият дипломиран българин от Константинопол и любимец на д-р Уобшърн, чието влияние е подчертано. Присъствието на Стефан Панаретов носи позитиви за страната и мнего често той споделя думите на бившия републикански президент Теодор Рузвелт, който все още помни ясно успехите на българската армия срещу Османската империя по време на Първата Балканска война. Самият Рузвелт пише по-късно по темата следното:
„Никоя друга нация не е пътувала толкова далеч и толкова бързо, колкото България е пътувала през последната третата от века. Американците могат да се чувстват горди от своя Робърт Колеж, който даде сериозен старт на много от водещите български граждани. Можем спокойно да заявим, че въпросното учебно заведение е изиграло особена роля в създаването на българската нация. Не възходът на Япония може да се смята за неочакван и поразителен, а възходът на България. Каквото и да е решението на европейските сили относно мира, трябва да подчертаем съчувствието и симпатията на народите в Европа и Америка. Не трябва да забравяме хората на Балканите в тяхната героична борба за свобода.“
Преди обаче Панаретов да стигне до САЩ, две специални книги излизат в тираж. Първата е докладът на Комисията на Карнеги, в която до голяма степен се установява, че някои от гръцките обвинения за български зверства са:
„Грубо преувеличени, архиепископът и двамата епископи са живи и здрави, но безпроблемното заключение доказва, че докато гърците са по-лоши нарушители от българите, всички воюващи в една или друга степен оставят своята следа и носят вина за действията си.“
По отношение на Македония, докладът доказва, че българите имат най-високо прави да настояват за тази територия, измествайки еднакво гърци и сърби от претенциите им по „Букурещкия договор“. Освен това докладът доказва още нещо, че сърби и гърци са предприели активно потискане и прогонване на българите от територията на Македония, което води до огромна маса от бежанци в България.
Многократно са отправяни покани за взаимна толерантност и ефективна гаранция за всяка религия и образователна автономия, но точно тази подробност е пропусната. Изданието е подписано и одобрено от професор Фердинанд Шевил от университета в Чикаго. Същият по-късно ще сподели, че никъде другаде не е виждал активна военна агресия, която се стреми да промени корените на българските жители, карайки ги да приемат гръцка или сръбска националност.
Втората книга носи името „България и нейните хора“, написана от академик п-р Уил С. Монро – образователен психолог, който е учил в Станфордския университет, Франция, Германия. Монро посещава България през 1900 г. и превежда някои от материалите за Балканската война. Именно тези издания започват да повдигат много въпроси по темата и практически гарантират гостоприемството на САЩ.
Стефан Панаретов започва веднага да подписва договори, с които да позволи на българските студенти да учат в САЩ, предлага да се изпратят експерти, които да разработят параходна линия между България и САЩ. Тези преговори продължават дори и след като Сърбия и Турция вече официално влизат в Първата Световна война. Новият консул предлага приемането на шест морски кадета, които да се запишат в Американската флота за обучение, но Рузвелт отказва от съображения за сигурност. По същото време българинът продължава да пита кога САЩ ще изпрати американски дипломат в София. През 1915 г. всички погледи са насочени към България, като единствената територия, която може да помогне за отварянето на Дарданелите и евентуалното партньорство за смачкването на Турция, междувременно Централните сили имат нужда от България за ликвидирането на сръбския фронт и отварянето на сухопътен път до Турция.
На 14 октомври България влиза на страната на Антантата, а през това време Панаретов трябва да намери безопасен вариант, с който да продължи своята работа. Опасността от двойна игра постоянно мотивира САЩ да използва всички сили за наблюдения на Българското консулство. Най-накрая е помолен да даде кода на легацията, ако иска да използва директна комуникация със София.
С напредването на войната, българският консул остава изолиран във Вашингтон. В последствие са изпратени делегати, които да защитават британския интерес и да преговарят за британските военнопленници. Луис Айнщайн е изпратен като дипломат, който вече водил същите преговори с Турция. Известен с липсата на всякаква култура и уважение, той не спира да изявява своето презрение към всяка една страна, в която се намира. Пред българското правителство, Айнщайн представя „обвинение“ и създава легация в Хотел България.
Впрочем, същият многократно изразява мнението си, че трябва да бъде изпратен в Букурещ, вместо в София. След като обвиненията от Луис Айнщайн не спират, а към това се добавят и лъжи, които практически не отговарят на истината, относно третирането на английски военнопленници, България изисква кодовете на посланика и след това го изпраща обратно в Лондон, той самият заявява, че съпругата му е болна и трябва да бъде отзован.
Снимка: By Неизвестен – Неизвестно, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=49477874
На 6 февруари 1917 г. Стефан Панаретов получава писмо, с което разбира, че докато САЩ прекъсва своите отношения с Германия и се налага да влезе във война, отношенията с България ще продължат да бъдат добри. За кратко време са изпратени телеграми, които да потвърдят точно това. Германия наистина очаква проява на солидарност и прекъсване на дипломатически отношения с военните противници. Австрия и Турция изпълняват, но България отказва.
Договорът за участие във войната гласи, че България трябва да се отзове, ако друга съседна държава нападне германски войник. Прекратяването на дипломация никога не е присъствало на масата. Дори министър Радославов знае, че Германия започва да губи войната и единственият разумен ход е да запази Америка като партньор и съюзник при преговорите. Докато изпращането на американски посланик в България се оказва невъзможна мисия, Стефан Панаретов започва да пише различни статии, с които да подчертае политиката на страната и да обясни големите и все по-сериозни проблеми на България. Те ще последват през следващите месеци на преговори и при подписването на примирие. Не пропуска да напомни, че гръцките и сръбските претенции са изкуствени и нямат никакво място, когато се говори за Македония.
За пореден път от България тръгват най-различни мисионери, които да се борят с пропагандата на съседите. Едуард Б. Хаскел и Рувим Х. Маркъм получават финанси, с които да заминат и да започнат да смекчават обстоятелствата и агресивното поведение спрямо България. Тяхната мисия е да обикалят Европа и да променят намеренията за жестоко териториално разграбване. Мисионерите в САЩ нямат нужда от агитация или финансова подкрепа, д-р Джеймс Бартън осъзнава ясно проблемите и бърза да помогне, нека не забравяме, че той също е един от възпитаниците на Робърт колеж.
За съжаление не всичко върви по план. Рузвелт вече е забравил топлите думи, които използва по адрес на България, този път пише следното:
„Що се отнася до България, преди бях убеден, че е страна-шампион, ако се върне на себе си. Сега обаче служи на дявол, трябва да се срамуваме, ако не се отнесем към нея по съответния начин. Никой не се съмнява, че Българската легация е агенция за немски шпиони в тази страна. Не трябва да забравяме, че съюзниците на Германия са нейни инструменти, а немският народ никога не се въздържа от скрупули при извършването на всяка възможна предателска интрига.“
Тук отново мисионерите настояват да не се води такава война и напомнят, че въпреки опитите да се изпълни политиката на Германия, българският народ никога не е прекъснал добрия тон. Всеки един от тях заявява, че в тази страна е бил приет радушно и никога не е бедствал, за да може сега да бъде разглеждана като един от най-големите врагове на фронта. Когато идва време за обявяването на война, под натиска на същите, конгресът обявява война на Австрия но не и на Турция и България, които са само инструменти на Германия и на този етап не стоят директно на пътя на САЩ.
Изпратените мисионери Пийт и Хаскел продължават да твърдят, че България не е противник, а междувременно и Лансинг отговаря, че е много странно да се изисква обявяване на война, особено след като именно Робърт Колеж се смята за люлката на българската свобода, записите показват, че дипломацията между двете страни е била повече от приятелска. Напомня се, че българският интерес не е насочен към спечелване на световна война, а към решаване на лични интереси, които нямат нищо общо с немските планове.
Подчертава се ясно, че български войници не присъстват на западния фронт, а след като липсват български подводници, няма нужда от изпращането на американски войници на Балканския полуостров. Последната точка, която се разглежда в конгреса е обвинението към Стефан Панаретов, който се смята за немски шпионин.
Извадена е цялата комуникация до собственото му правителство, както и с правителствата на страните, които са все още в неутралитет. Службата му като шпионин е невъзможна, особено след като представя своя шифър, а през последните месеци е в изолация и не комуникира с никого. Точно по тази тема е извадена и изрезка от интервю с Панаретов, представена от Хенри Д. Флуд от Вирджиния. Същото е поместено във Washington Times:
„Известно е, че е оказан голям натиск върху съюзниците на Германия за прекъсване на отношенията със Съединените щати. България сама успя да устои на това и да последва своите интереси. Не очаквам българи да се бият извън това, което е считано за българска територия. Нашите мъже никога не са воювали на западния фронт и никога няма. Дори затворници от Тевтон, заловени от италианци, заявяват, че няма българи, които участват в нападението срещу Италия.“
Що се отнася до обвинението, не трябва да забравяме, че Панаретов дори предоставя всяко изпратено съобщение на Държавния департамент на САЩ, преди да замине за България. На 7 декември САЩ обявява война само на Австрия. Издание Ню Йорк Таймс официално взима интервю на Панаретов, който спокойно споделя, че българският народ се бори за своите лични интереси, а срещата между американски и български войници практически е невъзможна в Европа. Попитан е многократно дали има шансове България да се оттегли от войната, което води до следния отговор:
„Подобна маневра е невъзможна, тъй като ще посрещнем руски и немски армии, които ще преминат през границата и ще смажат всякаква съпротива. Нито една страна не би издържала между Турция и Германия.“
Посланикът споделя, че войната, която се води от България е същата, която се води от Италия и Румъния. Стефан Панаретов ще трябва да дава обяснения и да се опитва да спре желанията на американците да обявяват война на България. Отбива многократно перото на Рузвелт, което не спира да сипе обиди – една след друга. Няколко пъти гладните и изплашени американци го обявяват за немски шпионин и няколко пъти отново доказва правотата си.
Нуждата от запазване на добрите отношения е ясна, САЩ ще изиграе положителна роля в края на войната, българските дипломати ще се опитат да намалят щетите от загубата на глобалния конфликт. Не трябва да забравяме, че личности като Теодор К. Шипков ще участват в неофициалните дискусии с американски дипломати. Шипков също така отделя сериозни средства за мисионерите, които да работят в полза на България.
Снимка: By originally uploaded by Nk – transfer from the bulgarian wikipedia, originallyhttp://www.mfa.government.bg, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=17532740
Александър Малинов продължава тази мисия и след като приема Мърфи като посланик, успява да затопли отношенията колкото се може повече. Малинов гарантира, че докато той управлява, никога няма да има една обида по адрес на САЩ. Въпреки всички усилия, именно Мърфи ще замине като част от българската делегация в Париж. Неговата надежда е да успее да осигури справедливост за „бедните българи“. Опитите му се оказват без резултат. До края на живота си, същият човек ще заяви, че това е било най-тежкото разочарование в живота му и точно от него не е успял да се възстанови никога.
Провалът в преговорите или поне опитите за смекчаване на зловещите мерки, официално вдигат ветото върху Стефан Панаретов. Същият човек се оказва отново на линия за осигуряването на превози на храни от САЩ за България, които трябва да елиминират шансовете на глад през 1919 г. След завръщането си Стефан Панаретов разбира каква би била съдбата на България, без неговата роля, както и тази на всички съмишленици.
Плановете на голямата четворка (Англия, Франция, Италия и Япония), която не храни топли чувства към България, трябвало да приключи с нейното заличаване на световната карта. Малко след края на войната Стефан Панаретов получава телеграма от Александър Стамболийски, в която разбира, че е освободен по финансови съображения. Бившият професор връща въпрос: дали да чака следващия предшественик или веднага да освободи поста?
Едва тогава осъзнава, че България не може да издържа американски посланик в страната. По-късно става ясно, че постът бил желан от Александър Тенев Димитров. Стефан Панаретов се пенсионира през 1925 г. и остава във Вашингтон. Умира на 19 октомври 1931 г. В завещанието си оставя сумата от 2 523 450 лева като завещание за БАН. Средствата се използват за създаването на библиотека и читалня. Същата носи неговото име.
