„Силата на перото“: Луиза Мей Олкът – писателката, която се противопоставя на нормите
„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си. Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.
Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.
„Националната зала за славата на жените“ е първата и най-старата неправителствена организация и музей в САЩ, посветена на почитането на достиженията на американските жени. Всичко започва в една смутна за американците година, когато Дж. Ф. Кенеди е убит, а по улиците на страната се организират протести срещу войната във Виетнам. По това време съществува само „Зала на славата“, която отбелязва достиженията на велики американци, оставили своя отпечатък върху историята. Една бъдеща майка – Шърли Хартли посещава мястото и вижда, че от 110 велики личности, поставени там, само 9 са жени.
Тогава в нея се заражда желанието да промени това и да създаде специално място, където великите американски жени да бъдат поставени на пиедестала, който заслужават. През 1968 г., заедно с още три дами, Хартли се събира на по чаша чай в град Сенека Фолс, което е реверанс към историята на движението на суфражетките, тъй като в далечната 1848 г. те се събират на същото място на известното си „Чаено парти на основателите“.
И така, отново на по чаени бисквити, се изгражда един музей, който цели да опази паметта на най-достойните жени в американската история. Оттогава насам, през две години, специално жури оценява списък от номинирани на база на техните достижения в социален, икономически и културен план, които може да са оказали национално или международно въздействие и са оставили траен отпечатък върху историята. Днес 302 жени вече са част от „Националната зала за славата на жените“ и дори за първи път в историята на организацията една от наградените е и изпълнителен директор на тази институция.
Наред с известни дами като Елинор Рузвелт, Джулия Чайлд, Мадам С. Дж. Уолкър, стои и името на писателка, която и до днес се смята за един от най-великите детски автори. Тя създава вечните образи на четири сестри – Мег, Джо, Бет и Ейми, които покоряват сърцата на милиони читатели по света. Нейните произведения имат множество екранизации, както на големия, така и на малкия екран, едната от които е дело на нашумелия понастоящем режисьор Грета Геруиг.
Макар да е широко известна основно с детската си проза, писателката е също така борец за правата на жените и последовател на движението на аболиционизма. Съвременниците й я описват като инатлива, свободолюбива и с остър като бръснач език. Също както и героините й и тя самата се опитва да се противопостави на статуквото и да промени заобикалящия я свят.
Луиза Мей Олкът се ражда на 29 ноември 1832 г., на рождения ден на баща си, в градчето Герматаун. Тя е втората от общо четири дъщери в семейството на Амос Бронсън Олкът и Аби Мей. Бащата е известен последовател на движението на трансцендентализма. Според това литературно-философско течение човек може да постигне идеално духовно състояние не чрез установените доктрини, а чрез вътрешното си аз, вродената си интуиция и вдъхновението, което получава от заобикалящия го свят.
Учител, философ и реформатор, Амос Олкът е човек с особен характер, който на моменти е дори ексцентричен. В някои отношения той е изпреварил времето си. Амос е привърженик на борбата срещу робството и открит агитатор за правата на жените. Също така обаче, той е и особняк в личен план, често попадащ под въздействието на различни течения. Когато Луиза е на 11 години, той дори премества цялото си семейство в комуната „Фрутландс“, в Харвард Масачузетс.
Последователите й се стремят да водят прост начин на живот с цел да постигнат възвишено мислене. В действителност се оказва, че те вярват в крайни доктрини като това да не обезпокояват земните червеи, когато събират зеленчуците, вследствие на което гладуват толкова жестоко, че накрая комуната се разпада от само себе си. В своя дневник от онова време, Луиза споделя, че и се иска „да са богати, да живеят добре и да са щастливо семейство“.
Детството на Луиза не е леко и има своите щастливи мигове и тежки моменти. Като цяло семейството живее в нищета, която често води до конфликти между Амос и съпругата му Аби Мей. Макар и двамата да произхождат от знатни американски родове и немалка част от роднините им да са заможни, семейство Олкът често едва свързват двата края. В рамките на 30 години, те се местят повече от 21 пъти в търсене на възможности за препитание.
За разлика от сестрите си – Ана, Елизабет и Абигейл, Луиза е много енергично и палаво дете. Тя обича момчешките игри и рядко се подчинява на авторитети. Всички сестри се обучават вкъщи и баща им прилага своите образователни идеи върху тях. Той се смята за един от пионерите на обучението чрез насърчаване и използването на различните форми на изкуство в класната стая. Така Луиза от ранна възраст се запознава с ученията на едни от най-великите мислители от онази епоха. Тъй като баща й е приятел с писатели като Ралф Уолдо Емерсън и Натаниъл Хоторн, тя отрано се включва в беседи на различни философски теми.
Майката на Луиза също е дейна жена. Тя работи като социален работник и отрано запознава децата с тежкото положение, в което се намират някои от емигрантите в страната. Така Луиза от една страна отраства като жена с широка обща култура, смело изразяваща своите идеи и мисли, а от друга, благодарение на майка си, като човек, който макар и да има малко винаги се опитва да помогне на другите и да задели за благотворителност.
Когато е на 13 години тя за кратко учи в училището в Конкорд, но опитът й с формалното образование се оказва кратък и не особено ползотворен. Обратно вкъщи тя има свободата да се занимава с каквото й харесва и именно тогава тя предприема и първите си литературни опити. През 1848 г. тя написва първата си история – „Художниците-съперници. История на Рим“, а само три години по-късно публикува в списание „Петерсън“ първата си поема – „Слънчева светлина“, под псевдонима Флора Феърфийлд.
Така на 19 години започва нейната кариера на писател, макар и първоначално тя да не може да се изхранва само с нея. През годините тя работи най-разнообразни професии, сред които учителка, шивачка, гувернантка. В един момент, Луиза дори има амбициите да стане актриса и пише няколко пиеси, но тази нейна мечта, така и не става реалност.
Както се оказва друга нейна страст – писането е това, което в крайна сметка й носи, както слава и печалби, така и удовлетворение. През първият период от своя творчески път, който обхваща времето от средата на 50-те години до средата на 60-те години на XIX в. литературните успехи на Луиза са спорадични. През 1854 г. тя публикува „Цветни басни“, която е вдъхновена от приказките, които писателят Хенри Дейвид Торо й разказва като дете. Книгата й носи един от първите големи чекове в размер на 300 долара.
Макар по-късно тя да печели и повече, този първи пробив остава скъп спомен за нея. По това време цялото семейство все още живее заедно и всеки един се опитва да допринесе за семейния бюджет. Също като Луиза, сестри й работят като учителки или шивачки. През 1856 г. обаче две от тях – Елизабет и Абигейл се разболяват от шарка. Макар и да се възстановяват, здравето на Елизабет остава много крехко и две години по-късно тя умира от сърдечна недостатъчност.
Някъде по-същото време най-голямата сестра – Ана се омъжва и напуска семейното гнездо. Луиза понася тежко и двете събития – едното я оставя с една сестра по-малко по независещи от тях причини, а другото – също я лишава от сестра, но този път тя доброволно напуска сплотената им сестринска общност, за да стане част от друго семейство.
За да избяга от личните проблеми, Луиза се потапя в работата. По онова време тя става все по-непримирим привърженик на борбата срещу робството. Така, когато избухва Американската гражданска война (1861 – 1865 г.), съвсем естествено тя се записва доброволец, за да може да допринесе за каузата, в която вярва. Тя работи като сестра и изпраща множество писма вкъщи. Впоследствие те са публикувани като „Скици от болницата“ (1863, 1869 г.) и получават одобрението на критиката, заради нейните наблюдения, предадени с неподправено чувство за хумор.
В тази нейна първа книга тя описва проблемите с организацията на полевите болници, безчувствието на част от персонала, в частност – на хирурзите и за всички останали проблеми, с които се сблъсква. По-късно Олкът продължава тази тема в книгата си „Настроения“ (1864). За съжаление работата й като медицинска сестра е прекъсната по здравословни причини. Докато е на фронта, тя се разболява от тиф.
По онова време лечението е чрез живак и се смята, че макар да оздравява на момента, в дългосрочен план това води до отравяне на организма й, което в бъдеще й причинява множество здравословни проблеми. Впечатлен от полевата й работа, баща й Амос възхвалява нейните качества и действи в поема, озаглавена „На Луиза Мей Олкът. От баща й“.
Когато се завръща от войната, Луиза се отдава на писателска дейност. Тя пише под най-различни псевдоними – А.М. Барнард, Леля Уиди, Оранти Блъридж, Минерва Муди. Славата й започва да се трупа покрай близо 33-те готически трилъра, които публикува на страниците на известни по онова време списания. Част от тях тя издава анонимно, а други подписва като А.М. Барнард.
Едни от най-известните й са „Страстта и наказанието на Паулина“, „Един модерен Мефистофел“ и „Дълго и фатално любовно преследване“ (публикуван посмъртно). Героините в тях са силни и интелигентни, атмосферата е готическа, но има провокативни сцени, свързани с употреба на опиум, хашиш и някои по-горещи любовни сцени.
Смята се, че Олкът пише и един от първите детективски романа в историята на американската литература. Ако писателят Едгар Алън По създава своя известен детектив Огюст Дюпин, то Луиза прави негов противоположен вариант – Антоан Дюпре. За разлика от своя известен първообраз, нейният детектив се стреми да разкрива престъпленията с голям аплауз и пред широка публика, за да се сдобие със слава.
Последното литературно направление, в което Луиза прави опити да пише е детската проза. Макар да постига успех със своите „Цветни басни“, тя избягва да пише за деца. От време на време се появяват нейни фантастични истории или поеми, но като цяло тя не иска да влага много от творческата си енергия там. Това се променя, когато издателят Томас Нийл я моли да напише роман за малки момиченца.
Реакцията на Луиза е много остра и дори тя споделя, че изобщо не разбира от малки момиченца, не ги харесва и единствените деца, които познава добре са сестрите й. Така само за три месеца на белия лист оживяват сестрите Марч, които са вдъхновени от реалния живот на Луиза. Образът на Мег е почерпен от този на Ана, Бет е нейната починала сестра Елизабет, Абигейл, от която Луиза често ревнува става Ейми, а небезизвестната Джо е самата Луиза.
Така странните игри на тези четири момичета, техните мечти, стремежи, болка и страдания остават завинаги отпечатани на страниците на „Малки жени“. Макар и вдъхновен от реалния живот, романът не е напълно автобиографичен. Например, не бащата, а самата Луиза участва в Американската гражданска война. Но като цяло персонажите и някои събития са плод на реалността.
Книгата е публикувана за първи път през 1868 г. в тираж от 2000 броя, които се разпродават само за две седмици. Това е огромен успех по онова време. След този пробив, издателството й предлага договор, който бележи втория етап от нейната писателска кариера, а именно – тетралогията посветена на сестрите Марч. След „Малки жени“, поетапно излизат „Добри съпруги“ (1869), „Малки мъже“ (1871) и „Синовете на Джоу“ (1886).
За разлика от първия роман, последващите са все по-малко биографични. Например, макар да не е съгласна с това, че жените трябва задължително да се омъжват, в крайна сметка дори Джоу се сдобива със съпруг на страниците на романите, за да се отговори на очакванията на читателите. Луиза действа далновидно и когато подписва договор с издателството тя запазва правата си над романите и така тя печели не само слава, но и богатството, за което толкова мечтае като дете.
В личен план обаче животът й не е като на Джоу. Луиза така и не се омъжва, нито има деца. В някои моменти тя дори пише в дневника си, че повече я привличат красивите и интелигентни жени, отколкото мъжете. Но също като Джоу тя има своя Лари. По време на свое пътуване из Европа, заедно с най-малката й сестра – Абигейл, двете срещат любовта. Аби се запознава с Ърнест Нирикер, с когото заживява в Париж, а впоследствие се жени за него, а Луиза се среща с поляка Лади. Тя яростно защитава правото си да е самостоятелна и да не разчита на съпруг, затова се смята, че преди да напусне Европа тя отхвърля предложението за брак, отправено й от Лади.
По трагично стечение на обстоятелствата обаче животът я дарява с дете. През 1879 г. най-малката сестра на Луиза – Абигейл ражда момиченце, което кръщава на нея – Луиза Мей, на която всички в семейството казват „Лулу“. Няколко седмици по-късно обаче Аби умира, вероятно от усложнения вследствие на раждането, съпругът й Ърнест е дълбоко покрусен и не приема да се грижи за детето, тогава малката, няколко месечна Лулу отива в ръцете на леля си Луиза.
Последното десетилетие от живота си, Луиза посвещава на борбата на жените за равни права. През 1877 г. тя става един от основателите на „Женския образователен и индустриален съюз“ в Бостън. Три години по-късно заедно с още 19 дами тя отива на общинско събрание в Конкорд и официално пуска своя глас. Така тя става една от първите жени в града, която се регистрира да гласува. Тя дори пише до своя издател и приятел Томас Нийл, че развитието на движението на суфражетките й напомня на това на аболиционистите и че се гордее, че е взела участие и в двете.
За съжаление с всяка изминала година здравето й се влошава все повече. Макар доскоро да се смята, че това се дължи на натравянето й с живак през 60-те години на XIX в. все повече се застъпва тезата, че е възможно тя да е развила автоимунно заболяване – лупус. Каквато и да е истината, организмът й отслабва все повече и на 6 март 1888 г. тя умира вследствие на инфаркт само два дни след баща си. Тленните й останки са положени в гробището Слийпи Холоу, в Конкорд, близо до тези на известните писатели и нейни приятели – Емерсън, Хоторн и Торо. Техният хълм е известен като „Хребетът на писателите“. След смъртта й грижите за нейната Лулу се поемат от родния баща на детето, който я взима при себе си в Европа.
Макар днес Луиза Мей Олкът да е главно позната като детска писателка, автор на световноизвестния роман „Малки жени“, преведен на множество езици и издаван в милиони тиражи, за съвременниците си тя е и жена, която е изпъквала в обществото и се е включвала активно по належащи социални въпроси.
Също като своята Джоу тя е целеустремена, любяща, забавна и интелигентна, не се страхува да изкаже мнението си, нито се бои да се бори за нещата, в които вярва. Нейните момичета променят възприятията на обществото и остават интересни и до днес, когато почти във всяка колекция с класически произведения може да се открие и малкото томче за четирите сестри и техния необикновен живот.
