shareit

Какво беше там: Една украинска бежанка в София

| от |

На 22-вия ден от сраженията в Украйна ще ви запознаем с Дарина. Тя е родом от Киев и днес, както много други жители на украинската столица, се намира в София. Все още не можем да кажем колко точно са жителите, които са напуснали страната и са потърсили убежище в чужбина, но със сигурност не са малко. Интересното е, че Даша, както я нарича сестра ѝ, е изключително прагматичен човек. Започнала е да работи на 8-годишна възраст с баба си, която обработва земя. Тяхната култура всеки сезон е картофи и като малко дете, Даша пътува до Одеса с кола и помага на своите баба и дядо да попълнят бюджета. Възпитанието към труд дава своя резултат, защото скоро тя ще знае, че трудът е една основа и до днес продължава да възпитава точно този модел.

У дома си държи само нещата, от които има нужда. Всичко ненужно се подарява или продава, просто защото не трябва да заема място. Като човек спокойно можем да кажем, че Даша е ерудирана личност, която, за разлика от нас, ще потърси зебрата, за да пресече булеварда, впрочем това е и една от причините да се забави с няколко минути за срещата. Ако войната не беше започнала, най-вероятно Даша и нейният съпруг щяха да правят ремонт на жилището си, което са закупили малко преди това. Със сигурност това е много лош късмет, но ако има нещо, което подозираме, че никой никога няма да си пожелае в съзнателния живот, това ще е да опакова раницата за евакуация на своето дете.

Даша ни разказа, че в деня на първата атака е подготвила най-необходимото, използвайки предписанията на правителството – вътре има топли дрехи (по два чифта от всичко). На раницата е поставена снимка на 5-годишната ѝ дъщеря, както и написан адрес с имената на родителите ѝ. Всичко това е с една цел, ако се изгубят или бъдат разделени, поне да има някакъв шанс да се съберат отново. Това, както можем да се досетим, е само началото на евакуацията и на една война, за която никой не може да каже кога ще приключи. Едно е сигурно, за Даша животът в Украйна се дели на две части, като мирното време е просто онзи предишен живот. Докато си говорим, единственото, което остава в гласа ѝ, е надеждата, че новият може да бъде по-добър. Надяваме се на същото:

Chr.bg: Къде беше на 24 февруари 2022 г.?

Даша: Бях у дома, планирах да отида на работа, да заведа детето на градина. Имах много планове, защото тази година закупихме апартамент с ипотека. Стресът беше голям, защото трябваше да намеря средства, трябваше да помисля за ремонта и честно казано имах много планове за седмицата. Обикновено не се будя през нощта, но тази сутрин беше различна. Помня този ден много ясно, събудих се към 4 часа и 30 минути сутринта, защото си спомням, че чух някакъв тътен, после разбрах, че това е първата бомба. Отидох до прозореца, за да видя какво се случва. Нямаше нищо навън, а след това се върнах в леглото. После осъзнах, че нещо се случва, върнах се обратно до прозореца, взех телефона си и проверих чатовете. Писах на една приятелка, която живее в Харков, близо до руската граница. Писах ѝ в 5 часа сутринта как е и какво се случва. Тя ми се обади на видео разговор и плачеше. Каза ми, че се опитват да открият бомбоубежище. Събудих съпруга си и вече знаехме какво наистина се случва.

Chr.bg: Имаше ли някаква подготовка за военни действия?

През последния месец по телевизията ни казваха, че трябва да бъдем готови, да знаем къде са документите ни. Повтаряше се толкова често, че дори започнахме да се шегуваме. Трябва да имаме раница за евакуация. Във всяка медия публикуваха лист какво трябва да се сложи в една такава раница. Топли дрехи, батерия, фенерче, документи, пари, чорапи, два чифта обувки.

Chr.bg: Кога започна да се прокрадва първата идея за евакуация?

Даша: След ситуацията с Беларус вече беше ясно, че трябва да бягаме. Не знаехме дали можем да използваме кола, или просто да бягаме. Взехме единствено раницата си. Имах документите и парите си, взехме раницата и не носихме нищо друго. Обадих се на майка ми и ѝ казах, че трябва да бягаме. Метрото все още работеше и се разбрахме да се съберем в апартамента на свекърва ми.

Chr.bg: Къде смятахте да отидете поне в началото?

Даша: Не знаехме колко далече трябва да бягаме, знаехме само, че не трябва да сме в града. Трябваше да имаме бензин. Отидохме до бензиностанцията и паниката там беше осезаема. Имаше голяма опашка от коли. Чакахме около 2 часа, за да заредим, а през това време говорим и с други приятели. Ситуацията в Харков беше много тежка. Това е един голям и много красив град с популация над милион души. Знаехме, че това ще е един от първите градове. Първо удариха летището там. След това продължиха да поразяват и летищата в цялата страна. Заредихме колата и след това се събрахме всички в един апартамент.

Chr.bg: Какви бяха първите планове?

Даша: В този момент трябваше да вземем едно много трудно решение. Двете баби бяха при нас, имаме дете на 5 години и разполагаме само с 20 литра бензин. Не знаем какво трябва да правим. До този момент никой нямаше отговор. През първите часове гледахме къде са най-близките бомбоубежища. Трябваше да вземем някакво решение – дали да напуснем Киев, или да останем. Не знаехме дори къде да отидем. Свекърва ми в този момент каза, че няма да напусне Киев и няма да се евакуира, тя искаше да остане у дома си. Това се случи във време, в което никой не вярва, че изобщо ще има война. В този момент разбирам защо медиите повтаряха, че трябва да бъдем готови. След толкова повтаряне имахме някакви варианти какво да правим. Докато ние разсъждавахме, свекърва ми реши да се прибере у дома, майка ми направи същото. Една от бабите ми живее близо до централната гара на Киев, после разбрахме, че същата гара е била атакувана.

Chr.bg: Коя беше последната капка, която да подскаже, че евакуацията е неизбежна?

Даша: Имам приятелка, чийто съпруг работи в армията. Те бяха разпределени във военен център близо до Киев. Чух се с нея и разбрах, че този център е бил една от основните цели за обстрел. Към 11 часа сутринта говорихме и чувах само как плаче и крещи да бягаме, нейният съпруг вече е бил мобилизиран. С това вече осъзнахме, че трябва да напуснем Киев. Съпругът ми работи за компания в чужбина, същата вече беше взела мерки за предоставяне на жилище, ако се наложи да напуснем столицата. Това вече беше правено преди и те имаха най-различни варианти за такива случаи. В този момент дори те се опитваха да спасят своите служители. Вече говорихме и с други колеги, които правеха същото. Дори тогава никой не разбираше какво се случва. Чувахме виковете, чувахме паниката, но отказвахме да повярваме. Някъде преди обяд вече беше обявено, че войната е започнала.

Chr.bg: Колко време беше необходимо да напуснете Киев?

Даша: Беше трудно, защото по улиците имаше твърде много хора, трафикът беше блокиран, никой не беше подготвен. Насочихме към Западна Украйна, за да предпазим дъщеря си. Подозирахме, че Киев ще бъде цел за нападение и най-вероятно атаката ще е неизбежна там. Имахме нужда от 16 часа да стигнем до хотела, който беше резервиран за нас. Обикновено това разстояние се взима за около 7-8 часа. Докато пътувахме, от време на време през прозореца на колата можехме да видим ракети във въздуха. Това е грозна картина, не знаехме къде ще паднат и дали няма да са върху нас самите. През този преход се сменяхме със съпруга ми и се опитвахме да не спираме. Тръгнахме около 11 часа от Киев и стигнахме в хотела около 4 часа сутринта. Пътувахме толкова, защото започнахме да губим мобилната връзка, нямахме представа дали ще ни стигне горивото. Обадихме се на един приятел, за да му кажем, че пристигаме и го помолихме да ни помогне. Много други бягаха, без да имат представа къде ще отидат.

Chr.bg: И тогава вече беше друга реалност?

Даша: Да, в хотела вече осъзнахме наистина случващото се, успяхме да приемем тази нова реалност. В следващите два дена се опитвахме да работим и да живеем нормално, но това вече беше невъзможно.

Chr.bg: Колко дни прекара от първата атака на Киев до момента, в който трябваше да преминеш границата?

Даша: Около четири дена в хотела. Това беше малък град и най-вероятно няма да бъде в интерес на когото и да било. Мислехме си, че сме в безопасност. И точно тогава започнаха да прелитат ракети. Чувахме сирените за евакуация и призоваване за търсенето на укритие. Не знаехме дали изобщо ще бъдем ударени, но трябваше да се крием. В първите няколко дни дори не се свиреше тревога, а след това същата се превърна в част от ежедневието. Западна Украйна също стана част от атаките. Оказа се, че няма много бункери, в които да се скрием всички. Нашето бомбоубежище беше банята, защото стените там са по-дебели, друго нямахме.

Chr.bg: Вместо в бомбоубежище, вие се евакуирахте в банята?

Даша: Да, обикновено атаките бяха през нощта и тогава не знаехме изобщо къде да отидем. Често взимаш детето си, то крещи и не разбира какво се случва, вече не може дори да заспите, а просто слушате и чакате тревогата да приключи. Прекарахме няколко дни така и вече знаехме, че никъде няма да бъдем защитени от въздушен удар. Много от приятелите ми не напуснаха страната, единствените, които тръгнаха да бягат, бяха тези с деца. Аз направих същото, за да спася детето си. Това беше първата и единствена причина да избягаме. Не беше лесно, не си мислете, че е лесно. В хотела бяхме стресирани, страхувахме се и обикновените проблеми също стояха на дневен ред – трябва да се открие храна, трябва да се плати хотела и още много други.

Chr.bg: Спомняш ли си разговора, който трябваше да проведеш със съпруга си в този момент?

Даша: Каза ми, че той може да живее без баня, може да се храни по веднъж на ден, ще преживее и липсата на пералня, но трябва да е сигурен, че ние сме в безопасност. Не искаше ние да преживяваме същото. Това беше едно от най-трудните решения, но имам близки в България, които ми казаха, че ще ми помогнат с всичко. От едната страна ми казваха, че трябва да бягам, а от другата ми казаха, че има кой да ми помогне. Нашето семейство разполага с една кола. Ако аз я взема, моят съпруг няма да може да я използва. Ако му се наложи да бяга бързо, нямаше да има тази възможност. Страхувах се да го оставя без превоз, но накрая нямах други опции. Проверих всички възможни методи да пътувам с влак, автобус или с други хора, но в този момент нямаше никакви алтернативи.

Chr.bg: Какъв беше твоя маршрут?

Следях новините постоянно, защото определени КПП-та бяха натоварени, докато други бяха по-бързи. Във въпросния ден знаехме, че на границата на Румъния може да се чака около 10 часа и на следващия ден може да се повече. Мнозина стояха на границата и без коли по 40 часа, при това на студа. През нощта температурите ставаха отрицателни. Не знаех дали ще ми стигне горивото, за да стигна до там. Притеснявах се, че мога да остана в нищото и се страхувах дали да тръгна изобщо. Имахме много приятели, които посочваха кои КПП-та бяха по-леки. Има едно планинско КПП на Украйна и мога да пресека границата на Молдова. През изминалата седмица минах всички КПП-тата. От Украйна, през Молдова и Румъния до България.

Молдовците бяха най-бързи. Докато стоим в трафика, граничарите минаваха покрай автомобилите, събираха документите и се стремяха да свършат работата си моментално. През целия ден плачех, защото бях оставила съпруга си и защото срещнах много добри хора. Като преминах границата на Молдова, имаше много доброволци, които бяха готови да помогнат с всичко, даваха ни вода, храна, лекарства. Имаше спешни станции и си спомням, че една жена имаше нужда от лекарска помощ и се надявам, че са успели да и помогнат. Бях един час в Молдова, а след това тръгнах към Румъния, там чаках още 2 часа. Тръгнах около 9 часа сутринта от Украйна и в 1 часа на обяд вече бях в Румъния.

Румънците също имаха много доброволци, които ни посрещнаха по същия начин. Беше много трудно, защото много хора не ни разбираха, но все пак бяха готови на всичко. Аз учех английски през последните две години и все още срещам затруднения. Ние имахме документи, но много хора нямаха и беше трудно да преминат. В различните страни имаше и още един проблем, нямахме интернет и нямахме представа какви са пътните закони. Търсех интернет, за да сваля картата за пътуване. В тази ситуация украинските мобилни оператори бяха въвели ново правило.

Всеки, който пресече границата, получаваше пакет с мегабайти, за да може да се ориентираме по-лесно. В Румъния вече бях изморена и пътуването там беше много трудно, разминавах се с камиони и бях много внимателна, особено с дете на задната седалка. През цялото време сърцето ме болеше и се притеснявах да не се влоша. На следващия ден вече пътувахме към България.

Мобилното приложение на електронното правителство и броя тревоги в Киев към съответния момент.

Chr.bg: Какви очаквания имаш за бъдещето? Какво ще правиш, когато войната свърши?

Даша: Ще се прибера у дома, много искам да се прибера там. Аз обичам страната си, целият ми живот и семейството ми са там. Посетила съм много страни, но там аз съм само посетител. За мен това е най-доброто, което може да ми се случи. Обичам природата ни и това ми стига. През последните няколко години се създадоха много нови възможности, имах и още имам планове да започна някакъв бизнес. Всички те останаха в миналия живот.

Chr.bg: Какво е усещането да изгубиш всичко това и какво би поискала сега?

Даша: Единственото, което искам в този момент, е да спре избиването на хора. Не знам какво ще се случи. Надявам се бомбите да спрат да падат. Не знам колко време ще трябва, но ако е безопасно в Украйна, ще се върна веднага.

Chr.bg: Каква е ситуацията в Киев в момента?

Даша: Притеснявам се много за баба ми, защото знам, че има храна за ограничен период от време. Ситуацията там е тежка, но знам, че има пари, за да си купи храна. Всички украинци си помагат, изпращат се пари за помощ за храна, лекарства. Всеки помага с каквото може. Изпратихме пари на зоопарка в Киев, защото в този момент е много трудно на служителите да открият храна за животните. Ще имаме нужда от време, за да построим отново всичко. За първи път обаче сме толкова обединени. Правителството продължава да плаща пенсии, дава помощи на хора, които са изгубили работата си и им помага да живеят нормално, колкото позволява ситуацията в момента.

Chr.bg: Какво би казала на всички доброволци, които посрещаха украинци на границите?

Това беше нещо красиво и много мило. Нямам толкова думи, за да го обясня. Ти плачеш, а те се опитват да помогнат, правят го от сърце и не искат нищо в замяна. В момента, в който се премине границата, те веднага идват и предлагат каквото имат. В България беше същата ситуация. Намериха се хора, които ми предоставиха своето жилище, една частна градина предложи да гледа детето ми безплатно. Онзи ден един възрастен човек, който познаваше хазяина, изпрати дрехи, играчки и боички. Оценявам всичко и им благодаря много. Имам къде да бъда с детето си. Дори децата в детската градина преживяват това и разбират какво се случва. Вчера един от родителите ни изпрати по-дебело яке, защото прогнозата за времето е дъждовна.

Chr.bg: Целият път е бил постлан с добро?

Мога да кажа, че не срещнах нито един агресивен към мен човек. Всички бяха много добри и оценявам това. Вчера един възрастен човек дойде да ме попита дали съм украинка. Разказа ми, че познава страната и Киев, разказва как е имал приятелка украинка. Искаше да разбере дали това е някаква пропаганда, или наистина имаме фашисти и нацисти. Дори той беше добронамерен.

Chr.bg: Какво би казала на хората, които започват война?

Даша: Не съм сигурна, но бих казала, че това са луди хора. Няма специални думи, които да спрат един човек. Не мога да си представя човек, който не разбира живота и смята, че е нормално да убива хора. Това е човек, който не уважава живота, но и живота на всички останали. Преди февруари се опитвахме да намерим такива думи, но сега вече не ги търсим. Не знам как мога да спра един такъв човек. Нямам отговор на този въпрос.

Chr.bg: Какво ще е първото нещо, което ще направиш, когато се прибереш в Киев?

Даша: Ще прегърна силно съпруга си, това е единственото, което искам и ще направя. Надявам се всички мои близки да са живи и здрави.

Фонд за подпомагане на армията и посочване на вражески точки, ако гражданин ги е забелязал.

Chr.bg: Как се справят те в момента?

Даша: Преди началото на войната имаше много хора, които си закупиха оръжие. Във всеки град има много млади хора, които отидоха на фронта. Не ми казват къде са, просто ги питам дали са добре и те ми отговарят, че всичко е наред. Някои отидоха в редовната армия. Имаме и организации от доброволци, които защитават кварталите на всеки град. Организирали са се сами и пазят различните сгради. Последните дни се оказа, че има много диверсанти, които се опитват да извършат различни атентати. Заловиха човек с бомба в раницата си, който точно излизал от бомбоубежището и смятал да я остави в метрото в Киев. Тези отряди познават повечето съседи и така се пазят. Тази структура се стреми да запази дома и хората, които имат нужда от защита. Единственият начин да се разпознават такива хора е чрез езика. Диверсантите не могат да казват украински думи и така ги проверяват. Наскоро чух, че Киев е бил ударен и във въпросния квартал живее една приятелка. Попитах я дали всичко е наред, а тя сподели, че това не е нейната сграда, а съседната. Всички живеят на сирена, имаме онлайн приложение на електронното правителство и получаваме информация кога трябва да бъдем в укритията. Във всяка сграда има един чат, в който всеки комуникира и се опитва да помогне на останалите. Странно е, че преди войната може никога да не сме си говорили, но сега всеки се стреми да помогне с каквото може.

Chr.bg: Тази връзка най-вероятно ще продължи и след това?

Даша: Със сигурност, когато всичко това приключи, ние ще се обединим, за да възстановим всичко. Нали знаете за мародерите? Сега няма такива. Един приятел има кафене, но в момента същото работи като кухня и готви за възрастни хора.

Chr.bg: През последните няколко седмици се появиха много шеги относно тази война, нека завършим разговора с такава история?

Даша: Има една история, която може да не сте чували. Имаме едно малко градче Конотоп. Там има легенди, че някога е имало вещица, която е властвала. В интернет беше пуснато видео на танк, който се опитва да влезе в града. Един местен излиза пред танка и ги пита:

„Какво правите хора? Не знаете ли, че тук има вещица, ако влезете в града, утре няма да ви става!“

Видях още един туит, който гласеше „Живеем в магически времена, в Москва затварят McDonalds, а в Житомир имаме Starlink.“

Преди няколко дни помолихме Даша и нейните приятели да изпратят снимки от локациите, в които са в момента. Хората в Киев не успяха да изпратят кадри, защото постоянно са в бойна тревога, затова повечето кадри са от Харков. От съображение за сигурност, медията няма да публикува нейни снимки, нито да разкрива локацията ѝ. Последното впечатление, с което приключваме това интервю е с усещането, че без значение какво ще се случи, добрите хора са повече и са тези, които правят разликата.

Не зададохме въпроса относно помощите и нямаме намерение да го правим. Даша, както и много други, работят и се стремят да не бъдат в тежест на никого. Онези, които са помогнали, дори не говорят за пари и не се интересуват. Благодарни са за всичко, което са получили. Единственото, което им остава, е просто да чакат деня, когато могат да се приберат у дома, това е най-силното им желание. Докато ние оставаме с надеждата, че това ще се случи един ден и просто се надяваме да е скоро.

 
 
Коментарите са изключени за Какво беше там: Една украинска бежанка в София

Повече информация Виж всички