Безумната история на първият пилот на хеликоптер с медал за храброст

За американците може да изглежда странно, но първият пилот на хеликоптер, който получава престижния Медал за Храброст на САЩ, е роден и частично израснал в Лондон.

Джон Калвин Коелш обаче е американски гражданин по линия на родителите си. Той учи Английски език в Принстън, а връстниците му го определят като „харесван мъж и лидер“. Той впечатлява с физиката си – той се отличава в леката атлетика, а освен това има сведения, че притежава поразителен интелект и силно остроумие. Заради второто първоначалният план на Коелш е да стане адвокат, но в крайна сметка решава да се присъедини към военните по време на Втората световна война и на 14 септември 1942 г. се записва във военноморския флот на САЩ като кадет на авиацията. Бързо се издига в редиците и се отличава като плашещо ефективен пилот на бомбардировач.

След Втората световна война, Коелш продължава да служи във ВМС, макар и не преди да се върне в Принстън, за да завърши образованието си. В началото на Корейската война той се преквалифицира като пилот на хеликоптер и в крайна сметка служи на борда кораб с донякъде ироничното име USS Princeton.

USS Princeton

Специализирайки в спасяването с хеликоптер, след службата си с USS Princeton, Коелш отказва предложение да се върне в САЩ с останалата част от ескадрилата като просто каза на началниците си, че иска да остане докато работата не е свършена. Искането му е удовлетворено и с останалата част от ескадрилата се връща обратно в Съединените щати, а Коелш е прехвърлен във Втора хеликоптерната ескадрила, като е поставена на чело на един от отрядите.

Коелш също се занимава много и със собствения си хеликоптер като го тунингова, за да се справя по-добре с корейското време, както и за да лети по-добре на изключително ниска надморска височина по време на спасителните мисии. Той също така измисля редица устройства, с които се улеснява спасяването на хора при специфични обстоятелства.

Това ни довежда до 3 юли 1951 г. Корабът, в който служи Коелш, получава сигнал за бедствие от сваления морски капитан Джеймс Уилкинс. Според сведения, самолета на Уилкинс е съборен по време на рутинна разузнавателна мисия, а самият той е тежко ранен – с усукано коляно и силни изгаряния по долната половина на тялото.

Sikorsky HO3S-1

Коелш веднага доброволства да спаси Уилкинс. Началниците му обаче отбелязват, наред с други неща, и че една спасителна операция би била почти невъзможна, защото той е дълбоко в територията на врага, а нощта наближава и се очаква гъстата мъгла. Въпреки това, Коелш зарежда своя Sikorsky HO3S-1 и потегля заедно със своя копилот, Джордж Нийл, поне за да се опитат.

Описан дипломатично като „бавно движещ се“, хеликоптерът на Коелш едновременно е невъоръжен и пътува към Уилкинс без ескорт от изтребители поради гореспоменатата тежка мъгла. Дори и без вражески огън, тази комбинация от мъгла, настъпващата нощ и планински терен също прави операцията изключително опасна.

Независимо от това, хеликоптерът лети само на 15 метра над земята в някои моменти, за да може по-лесно да забележат сваления самолет през мъглата. Звукът на хеликоптера във въздуха привличат вниманието на Уилкинс (който се крие в гората от севернокорейците), което го подтиква да се върне при парашута като разсъждава, че така ще бъде най-лесното да го спасят.

Коелш обаче привлича вниманието и на близките вражески сили, които почти веднага започват да стрелят по него, когато се приближи до района, където Уилкинс е свален. Вместо да излезе извън обсега или да направи каквото и да било, за да защити собствения си живот, когато Коелш намира Уилкинс, той кръжи над него сред градушката от куршуми и му дава знак да се хване за подемника, който е спуснат от Нийл. Както Уилкинс по-късно ще отбележи: „Това беше най-яркия акт на смелост, който някога съм виждал.“

За съжаление,оказва се, че хеликоптерите не летят много добре, когато двигателят им е надупчен от куршуми, и докато Нийл дърпа Уилкинс нагоре, се случва точно това, в следствие на което хеликоптерът пада. Коелш обаче успява да направи нещо като контролирана катастрофа в планинския склон, като той и Нийл нямат значителни наранявания, а Уилкинс не претърпява по-нататъшни травми, когато хеликоптерът се разбива в земята.

След катастрофата, тримата тръгват да бягат от вражеските сили. Коелш и неговите приятели успяват да избегнат улавянето 9 дни, като в крайна сметка си проправят път до малко корейско рибарско селище. Тук обаче късметът на групата свършва и тримата мъже са намерени от севернокорейските сили да се крият в колиба.

Докато пътуват към лагер за военнопленни, Коелш има дързостта да иска от врага да предостави незабавна медицинска помощ на Уилкинс. След известно време гневни викове от негова страна, севернокорейските войници в крайна сметка оказват помощ и по-късно Уилкинс ще отдаде спасяването на живота си на безобразните караници на Коелш към севернокорейците.

Когато групата стига до лагера за пленници, Коелш, въпреки че е недохранен от 9-те дни криене, споделя своите дажби с ранените и болните, като казва, че те се нуждаят от храната повече, отколкото той. Той продължава да прави това, докато периодично е измъчван от врага заради отказа си да сътрудничи по какъвто и да е начин с тях. Когато не го измъчват, непрекъснато спори с тях за малтретирането на неговите другари, позовавайки се на Женевските конвенции. Отказът му да млъкне, му донася редица допълнителни побоища.

За съжаление всичко това се оказва твърде много за Коелш и той умира през октомври 1951 г., около три месеца след залавянето му.

Що се отнася до неговите спътници – Нийл и Уилкинс оцеляват войната.

През 1955 г., когато стават известни габаритите на действията и примерното поведение на Коелш, докато е затворник, се взима решение посмъртно да му бъде връчен Медал за Храброст: „Освен безкористния героизъм, проявен в опита за спасяване, Коелш непоколебимо отказал да помага на похитителите си по какъвто и да е начин и служил за вдъхновение на своите колеги затворници с неговата сила и внимание към другите. Неговата голяма лична доблест и героичен дух в саможертвата поддържат и подобряват най-добрите традиции на военноморската служба на Съединените щати.“

Останките на Коелш са върнати в Съединените щати през 1955 г. от корейците и са положени на гробището Арлингтън – чест, запазена за всички наградени с Медал за Храброст.