Наташа Кампуш живя 8 години в похищение и превърна историята си в богатство
От време на време ще трябва да си повтаряме, че всичко може да бъде много по-зле, отколкото е. Дори и да не вярваме, дори и да си мислим, че сме обречени, ситуацията често се влошава, напомняйки ни, че трябва да бъдем благодарни за всичко, което се случва. Наташа Кампуш е точно такъв пример. На 10-годишна възраст ѝ е позволено да ходи сама до училище. Разрешението е нещо като наказание – все пак родителите ѝ се развеждат, тя самата не се чувства особено добре и дори мислила да скочи пред някой автомобил. Както се досещаме, децата винаги плащат най-скъпата възможна цена за всичко това.
И докато един ден момичето се разхожда по улицата, един човек спира до нея. Така започва един от най-впечатляващите прецеденти в историята – отвличането на Наташа Кампуш. Това е един от най-зловещите случаи в историята на Австрия, макар да има и още много примери за безумия, но както бихме могли да забележим, страните нямат нищо общо със случващото се, даже напротив. Наташа изчезва за приблизително 3000 дена от живота на своите близки, от статистиката, сякаш никога не е съществувала, сякаш никога не се е раждала. Похитителят носи името Волфганг Приклопил.
След като полицията никога не намира тяло и накрая не може да разбере какво наистина се е случило, решава да остави инцидента в секцията с неразрешени дела, просто нищо друго не може да помогне. Какво бихте направили вие? Как се оцелява с очевидно луд човек, който си мисли, че притежава тялото ви, душата ви и личността. Човек, който може да контролира дори сънищата ви, поведението и мислите? Оцелявате по всички възможни методи и никога не се обръщате назад. Наташа прави точно това и най-накрая успява да спечели доверието на своя нов настойник. В продължение на 8 години живее с него, ако това изобщо може да се нарича живот.
Наташа Мария Кампуш се ражда на 17 февруари 1988 г. във Виена, Австрия. Расте в малка кооперация в покрайнините на града, нейните съседи често не могат да се впишат в приказката за красив живот, след като голяма част от тях са алкохолици, жители на разведени семейства и още много други. Наташа мечтае да се махне от това място, мечтае да има работа и свой собствен живот, който няма да започва със скандалите на семейството, нито с проблемите на другите. Независимостта е нещо много сладко и красиво и може да се смята за доста впечатляващо, докато не идва датата – 2 март 1998 г.
Тогава за първи път може да отиде сама до училище. Това решение ще остави белег в нейния живот, както и в живота на всички, които я познават. Пътят от училището до дома не отнема повече от 5 минути, но това по никакъв начин не пречи на Волфганг да се възползва от времето и да успее да направи отвличането. Въпросният похитител работи като техник по телекомуникации. При залавянето си, малката Наташа започва да задава някои от най-интересните възможни въпроси. Първо се интересува от размера обувки на своя похитител, носи ли колан или не, всички странни, но и безобидни въпроси.
Преди няколко седмици е гледала телевизионно предаване, в което експерти обяснили, че всеки човек трябва да събере колкото е възможно повече информация за противника. Дори и да ни се струва странно, точно тази информация може да помогне на полицията в по-късен етап при опит за залавянето. Наташа дори не подозирала колко време ще има, за да опознае престъпника, поне не е очаквала, че ще има нужда от около 8 години. Момичето е закарано в малко и тихо градче на име Страсхоф – приблизително на 25 километра северно от Виена. Волфганг има планове за нея, които нямат нищо общо с откуп, някаква идеология или демонстрация на сила. Оказва се, че човекът е прекарал много време в планиране, изпълнение и създаване на локацията, която да позволи задържането ѝ. Под гаража си е изкупал малка стая, в която да я прибере, липсват прозорци, липсва възможност за изход – всичко се състои от една врата за вход и от една за изход. Поставени са дори звукоизолиращи панели, които не позволяват на никой да разбере, че има човек.
Достъпът до това помещение отнема около един час в разходка между малките тунели. Междувременно полицията започва агресивно претърсване. Самият Волфганг също влиза в евентуалните заподозрени, защото някои хора се сетили, че той има бял микробус точно като този, който отвлича Наташа. Никой от разследващите не повярвал, че 35-годишният спокоен и учтив техник е чудовище. Никога не забравяйте това, докато гледате човек в очите – демоните могат да се крият много дълбоко, но са там. И така започва историята на едно от най-дългите възможни отвличания. Наташа използва регресивна психология, за да оцелее. Впрочем едва ли е знаела термина на всичко това, но пък е намерила начин да противодейства на своя похитител. На първо място ще забележим, че е искала от него да я завие, след това да я целуне за лека нощ, да ѝ чете приказки, а от време на време Волфганг носил подаръци и дори вкусотии.
Много често получавала вода за уста и евентуално тиксо, но момичето не спирало да изразява своята благодарност. Тя много добре знаела, че каквото и да е отношението, няма никакъв избор, освен да намери решение на проблема. За да запази своето съзнание и да не се побърка, Наташа често си представяла, че е на почивка, а нейният похитител е джентълмен, който се отнася възможно най-мило. Скоро и Волфганг се омайва от идеята и започва да разказва, че е дори египетски бог, очевидно работещ в телекомуникационна фирма, но това е друга тема. Наташа била принудена да го нарича „господар“. Колкото повече растяла, толкова по-често започвала да се бунтува срещу него. По нейните думи е бита около 200 пъти на седмица, отказвала да се храни, след това била насилвана да чисти цялата къща полу-гола, но в тъмното.
Изведнъж станала робиня, нямала никакви права. Описва го като човек, който има две страни – една тъмна и една брутална. Отказва да говори за изнасилванията, макар и това да не пречи на медиите да започнат да разказват безумни истории за оргии и каквото още се сетим. В един от случаите, Наташа била завързана за леглото и си мислила, че най-вероятно този човек иска да се погушкат, но грешала много сериозно. Единственото, което оставало, е да продължава да мечтае за своята свобода и независимост. Един ден дори си представила как се среща със себе си от бъдещето. Често тази фантазия идвала с мечтата, че ще бъде свободна и ще излезе от малката кутийка, в която живее. Обещавала, че когато стане на 18 години ще може да надвие изрода и да бъде свободна.
Годините минават, но свободата е още далече. Волфганг ставал все по-доволен и по-доволен с плячката си. Започнал да я слуша малко повече, накарал я да изруси косата си и да чисти дома, споделя своите идеи и конспиративни теории, дори един ден я води на ски. Тя обаче не спирала да търси възможност да избяга. Рядко имала шансовете да излезе сред други хора, наближавала 18-годишна възраст, но страхът също е толкова силен. Обещанието на нейното бъдещо аз наближава да бъде изпълнено. Осъзнава и още една подробност – само един от тях двамата ще оцелее, другият няма да има този късмет.
Един ден му споделя, че рано или късно ще се махне, а самият той не реагира агресивно, не я убива, сякаш разбира, че е права. Няколко седмици по-късно, на 23 август 2006 г. Кампуш чисти автомобила на Волфганг. Телефонът звъни и тя осъзнава, че е сама и този път може да избяга. Обикновено похитителят никога не я оставя без внимание, а сега прави грешката. Наташа хвърля прахосмукачката и бяга колкото може по-далече, колкото я държат краката ѝ. Не може да се говори за умора, всяка следваща глътка въздух ѝ дава повече и повече енергия. Всичко това се придружава с огромен страх, особено след като знае, че побеснелият човек ще тръгне след нея, ще изскочи на следващата пресечка и дори може да я убие. Волфганг разбира грешката си малко по-късно и решава, че е време да приключи своя собствен живот, точно както Наташа му е казала – един от двамата.
Малко по-късно ляга на железопътните линии и чака преминаващият влак да изпълни смъртната присъда. Прави само едно телефонно обаждане, за да сподели на своя приятел, че е изнасилвач и похитител, нищо повече. Историята е повече от странна, но Наташа използва всичко преживяно, всяка секунда от 8-те години, за да напише три успешни книги, нейната независимост е факт, макар и да се плаща толкова сурово и толкова безмилостно. Първата е разказ за нейния похитител, втората е за нейното възстановяване, а третата се продава онлайн, след като медиите започват да я търсят отново.
Продава правата, за да направи и филм, а както се досещаме, приходите ѝ позволяват да се махне много далече от бедния квартал. В последните години самата тя се опитва да забрави и да изчезне от интернет пространството, особено след като повече хора я търсят и искат да се докоснат до толкова мистичната жена. Нещо много странно е, че в последствие получава дори къщата на Волфганг – наследство. Отказва да я продаде и дори я поддържа, защото не искала същата да се превърне в увеселителен парк или да привлича туристи. Не е ясно дали успява да срещне духа на своя похитител там. С времето спира да се представя като жертва и изобщо не се разпознава като такава, даже напротив – дистанцира се от всички любопитни хора, живее спокойно и не е обект на ново похищение, поне на този етап.
