Какво става след освобождаването на Аушвиц
През януари 1945 г. в Аушвиц-Биркенау горят огньове. Не в крематориумите, където в разгара на операциите на нацисткия концентрационен лагер всеки ден средно 6 000 евреи са били изгаряни – тези са по команда на офицери от SS, които подготвят евакуацията на лагерa. Нацистите запалват откраднатите вещи на затворниците и пожарите бушуват с дни.
Пристигането на Червената армия означава освобождение и край на лагерите. Но какво става след като масовите убийства най-накрая спират?
В последните дни на лагера командващите офицери от SS „евакуират“ 56 000 затворници, повечето от които евреи. Напускането на Аушвиц обаче не означава край на изпитанията им. SS ги извежда в колона навън сред зимата, където са наблюдавани от служители, които застрелват всеки, който изостава или се опитва да избяга. Притеснени и недостатъчно облечени, затворниците са подложени и на случайни разстрели. Оцелелите са изпратени обратно към Германия, натоварени на открити вагони. Около 15 000 от бившите жители на лагера загиват.
Нацистите искат да продължават да ползват десетките хиляди затворници за принудителен труд. Тези затворници са разпръснати по всички останали лагери. В Аушвиц, където по някои преценки остават 9 000 души, само няколко охранители запазват позиции на постовете си. Повечето от затворниците са твърде болни, за да се местят – разбира се, няма храна, вода, медицински грижи, персонал. Тези хора просто са оставени да умрат.
Сред последните актове на SS e подпалването на огромни купчини документи от лагера – финално усилие за укриване на доказателствата. Те разбират тежестта на извършените от тях престъпления.
Сюрреалистична тишина падна върху Аушвиц в края на януари – период, изпълнен с неяснота и страдание. След това съветските разузнавачи влизат в лагера. Освободителите всъщност не са имали намерение да отидат натам; въпреки че Йосиф Сталин знае за съществуването му от разузнавателни комуникации и разговори с други съюзнически лидери, командирите на Червената армия нямат представа, че съществува. „Лагерът нямаше военна или икономическа стойност от военна гледна точка“, казва пенсионираният съветски генерал Василий Петренко, който през 1945 г. е полковник и помага за освобождаването на зданието.
През юли 1944 г. руснаците освобождават Майданек. Там те откриват функциониращ лагер, който е частично разрушен по време на бързата му евакуация. Това е първото освободително концлагерно съюзническо обединение и през следващите месеци съюзниците ще се сблъскат с още много лагери.
Когато съветските разузнавачи и след тях и войските пристигат в Аушвиц, затворниците ги посрещат със сълзи и прегръдки. Анна Полщикова, руска пленница, по-късно си спомня колко объркани са първите войници. „И какво правите тук?“, питат те доста неприятелски. Бяхме объркани и не знаехме какво да кажем. Изглеждахме нещастни и жалки, така че те отстъпиха и попитаха отново, с по-доброжелателен тон. „Какво е това там?“, попитаха, сочвайки на север. „Също концентрационен лагер.“ „А отвъд него?“, „Още лагер.“ „А отвъд лагера?“ „Там, в гората, са крематориумите, а след тях не знаем.“
Първите пристигнали съветски войски се насочват към други цели, но Червената армия скоро превзема лагерите, като на място са създадени полеви болници. Полските работници от Червения кръст – лекари-доброволци, медицински сестри и фелдшери, които само месеци по-рано са участвали във Варшавското въстание – помагат и на затворниците в лагера. „Ситуацията беше отчайваща“, припомни си Йозеф Белет, лекарят, който организира групата. „Едва успяхме да окажем медицинска помощ на най-спешните случаи.“
Те намират части от тела в специални кремационни ями, а човешки екскременти и пепел има навсякъде. Оцелелите страдаха от недохранване, пролези, измръзване, гангрена, тиф, туберкулоза и други заболявания. И макар че SS се опитва да унищожи всички доказателства за масовите убийства, те оставят масивни складове, пълни с обувки, съдове, куфари и човешка коса.
Веднъж щом се установяват, служителите на Червения кръст и местните доброволци реагират възможно най-добре на нуждите на оцелелите, използвайки който каквито езици знае. Те поставят диагнози на пациентите, дават им документи за самоличност и облекло и изпращат над 7000 писма, за да им помогнат да намерят семейството и приятелите си по целия свят. „Някои от болните не осъзнаваха, че сега са свободни хора“, спомня си Тадеуш Кусински от Червения кръст. Поне 500 от 4500 пациенти са починали, много от синдрома на захранването или липса на санитарни помещения.
Онези, които можеха да напуснат, тръгват сами или на малки групи. „Имаше опасения, че германците ще се завърнат, което за нас означава само смърт“, казва Ото Клайн, еврейски юноша, който преживява медицински експерименти от скандалния нацистки лекар Йозеф Менгеле заедно със своя брат близнак Ференц. С група от 36 души, повечето от които близнаци, двете момчета се насочват пеша към Краков с идеята след това да излязат от Полша. Не всеки обаче си тръгва – някои остават, за да помогнат на жертвите на лагера, включително около 90 бивши затворници, които оказват жизненоважна помощ в болниците.
Аушвиц може и да е освободен, но войната продължава да го използва. Лагерът все още действа като затвор, но този път за хиляди германски военнопленници, които съветските власти принуждават да полагат труд, който силно напомня този на първоначалните затворници евреи. Заедно с някои поляци, които се обявяват за етнически германци по време на войната, германските военнопленници поддържаха мястото, събарят бараки и демонтират близкия завод за синтетичен каучук IG Farben, където десетки хиляди затворници преди тях са принудени да работят като роби. Някои от бараките просто са демонтирани от местно население, което се нуждае от дърва.
През месеците след освобождението на лагерите, много бивши затворници се впускат в търсене на семейството и приятелите си. Някои обаче остават, за да управляват лагера, който вследствие, разбира се, става мемориал. „Не знаехме дали въобще ще оцелеем, но си говорихме, че лагерът трябва да стане мемориален обект“, пише Казимир Смолен, оцелял от Аушвиц, който по-късно става директор на мемориала.
Смолен се завръща в Аушвиц след войната, привлечен обратно в лагера от желанието си да разкаже на света за ужасите, извършени там. По-късно той описва завръщането си и своето 35-годишно управление като директор на Държавния музей Аушвиц-Биркенау като „някакъв вид жертва; задължение от това, че оцелях“.
За Смолен и други, които решават да опазят Аушвиц, мястото е и огромно масово гробище, и съществено доказателство за нацистките военни престъпления. Но за други това е място, където да продължат разграбването. Въпреки охраната, която включва и бивши затворници, грабители влизат, за да крадат артефакти и да претърсват пепелта в ямите на крематориумите за златни зъбни и други ценности.
Служителите на музея живеят в бившите офиси на SS и правят всичко – от икономическите дела до обикновената работа по събирането, съхранението и излагането на различни предмети. Те отблъскват крадците, действат като екскурзоводи на стотиците хиляди посетители, които се стичат към лагера, и се опитват да запазят всичко, което е останало от него.
Въпреки липсата на съвременни технологии за съхранение бившите затворници успяват да се справят с проблема. Така най-известното от над 40 000 места за систематични нацистки зверства е предаден на бъдещите поколения.
