Драконите: (Не)естествена история

Драконите вероятно са сред най-разпознаваемите и широко разпространени фантастични зверове в историята. В целия свят – от Европа до Китай, както и в Северна и Южна Америка и Австралия – древни и напълно независими една от друга култури са изобразявали и описвали подобни същества в своите истории, изкуство, фолклор и митологии.

Като се има предвид широкото разпространение на тези емблематични същества сред общества с огромни географски и културни различия, би било лесно да се предположи, че те са вдъхновени от едно и също нещо. Но историята на драконите, откъде са дошли и как са станали толкова значим символ, е сложна и показателна за човешките наблюдения върху природния свят и склонността ни към разказване на истории.

Световен символ

Мардук и дракона

Едно от по-ранните изображения на това, което ние на Запад бихме определили като „дракон“, се появява в представянето на вавилонската Тиамат – богиня, която създава богове. В месопотамския епос за сътворението на света „Енума Елиш“ Тиамат е описана като огромно змиеподобно същество, свързано с морето. Историята разказва, че тя намира смъртта си в ръцете на бога на бурите Мардук, който разцепва тялото ѝ и използва останките, за да създаде небето и земята.

Сируш пък (което означава „червеникава змия“ или „свирепа змия“) е класически пример за съставно същество, изобразявано със задни крака на орел, предни крайници на лъв, дълъг змийски врат и опашка, рога на главата и змийски език. Това същество е било символ на Мардук и е служило и като негов слуга. Сируш е известен с това, че е изобразен на портата на Ищар в град Вавилон, в днешен Ирак.

Сируш

В Древен Египет драконоподобни същества се появяват в няколко случая. Първо, Апеп (или Апофис), гигантско змиевидно същество, родено от пъпната връв на Ра, което живее в царството на мъртвите. Апеп е в безкраен конфликт с Ра, който подпомаган в тази борба от Нехебкау, друг змиеподобен гигант.

Махес се бори с божество (Апофис)

В зороастрийската митология дракони като Ажи Дахака били символ на греха и алчността, по начин, който може да изпревари по-късните християнски изображения на този троп, както и техните версии на дракони през Средновековието.

За древните гърци δράκων – откъдето и произлиза думата „дракон“ – са били обичайни противници на митологичните герои, които е трябвало да ги убият, за да постигнат легендарните си дела (друг троп, който става важен за средновековните истории). Сред известните примери са лернейската хидра, колхидският дракон, който пази Златното руно, гигантската змия Тифон и драконът на Арес.

Лернейската хидра

Драконите от Азия, особено китайският, били далеч по-малко разрушителни и заплашителни от западните си събратя. Тези същества се свързвали с късмета и благоприятните обстоятелства. Драконите имат жива и несравнима история в китайската култура, където са били и все още са на почит.

Традиционният образ на китайските дракони се появява за първи път през династиите Шан (1766-1122 г. пр. Хр.) и Джоу (1046-256 г. пр. Хр.). В крайна сметка тези изображения се превърнали в Инлун – крилат дракон, който бил и божество на дъжда. През вековете обаче то еволюира, драконът губи крилата си и се превръща в емблематичното змиевидно същество, разпознато в китайското изкуство днес.

Тези дракони вероятно са оказали такова влияние, че са послужили за основа на много други азиатски изображения, включително в Корея и Япония. Много други митове за дракони се появяват във Филипините и Индия.

Инлун

В Северна и Южна Америка ацтеките се покланят на Кетцалкоатъл, „скъпоценната змия“, която е тяхната версия на бога на пернатите змии, който се появява в мезоамериканските митологии. Както и при азиатската версия на боговете-дракони, Кетцалкоатъл не бил разрушителна фигура, а по-скоро бог на вятъра, покровител на жреците и вероятно изобретател на книгите и календарите.

Кетцалкоатъл

По подобен начин в Южна Америка, в андските цивилизации имаме Амарока или Амару – гигантска змия, която живее дълбоко под земята. В митологията на инките Амарока живее на дъното на езера и реки.

Амару

Със сигурност това са само някои от многото форми на дракони, които съществуват в културите по целия свят. Има много други, които биха могли да бъдат добавени към тази дискусия, така че това са само няколко илюстративни примера.

Но като се има предвид това разнообразие, откъде се е появила идеята за драконите?

Повява

Въпреки че са разделени на огромни разстояния, много от историите за дракони, разгледани по-горе, имат сходни характеристики или тропи. В много случаи те са змиевидни същества с други характеристики, заимствани от различни животни (например крила като на птица, или крайницикато на лъв). Учените отдавна спорят откъде идват подобни идеи, от което се появява хипотезата, че драконът може да е творчески израз на вродения ни страх от змии. Но тя не би била толкова приложима към по-нежните примери от извън Европа.

Въпреки това тя може би все пак улавя нещо от мистиката, свързана с големите змии и други влечуги. Наблюденията на естествени змии и преувеличенията, породени от фолклора и разказите, може да са превърнали някои видове в същества с митични размери. Според Адриен Майор, професор в Станфорд, този процес може да е бил подпомогнат и от откриването на вкаменелости на динозаври от древните народи, които са живели в районите, където са се появили историите за дракони.

Пример за тази „погрешна идентичност“ е налице в историята на Чанг Ку, китайски историк от IV в. пр. н. е., който вероятно е объркал фосил с отдавна умрял дракон.

По същия начин хората в Австралия може да са били повлияни от големи влечуги като гоана – гущери със смъртоносна захапка, които могат да причинят фатални инфекции. На места като Египет и Субсахарска Африка пък соленоводните крокодили може да са вдъхновили някои от историите за жестоки чудовищни дракони (обикновено такива, които впоследствие са били убити от „героичен“ светец като Св. Георги), които по-късно са се разпространили в Европа.

Освен за влечуги, морските народи може да са смесили историите за морски змии, вдъхновени от китове и други големи водни бозайници и риби, с тези за дракони. Изхвърлените на брега кости на китове също биха могли да бъдат семената на по-чудовищни тълкувания.

Независимо от източниците на вдъхновение за различните същества, които днес считаме за „дракони“, изглежда, че всички те представляват пресечна точка, в която човешкото въображение се среща с наблюденията върху природата. Но начинът, по който разбираме това „същество“ и значението му за фолклора ни, е до голяма степен формиран от културното ни наследство.