Рут Уолямс: Първата дама на Ботсвана и нейната скандална любовна дързост
Отгледана в предградие на южен Лондон, Рут Уилямс (1923–2002) има обикновено детство, но проявява необичайна смелост от ранна възраст. Когато Луфтвафе бомбардира Лондон през 1940 г., Рут, тогава тийнейджърка, седи на пост да наблюдава за настъпващ огън. През 1942 г. тя се присъединява към Спомагателните военновъздушни сили на жените и кара линейка за Кралски военновъздушни сили в станцията им Фристън.
След войната Рут става чиновник в застрахователна компания. Една вечер през 1947 г. сестра й я кани на танци за студенти от Африка, организиран от мисионерско общество. Рут не желае, но се съгласява – решение, което промени живота й. Там тя се запознава със Сереце Хама, студент по право и наследник на царството на народа Бангвато в британския протекторат Бечуаналенд (сега Ботсвана). Рут и Сереце се влюбват – но връзката им е посрещната с враждебност от баща й, както и от чичото на Сереце, Чекеди Хама, регент на племето.
_(cropped).jpg)
Сереце Хама
Британското правителство също преценява като роднините, под натиска на управляваните от белите Южна Африка и Южна Родезия, които се противопоставят на такъв демонстративен междурасов брак на техните граници. За разочарование на Рут британските служители, подкрепени от Лондонското мисионерско общество и Английската църква, блокират църковна сватба. Бракът обаче продължава, макар и само в службата по вписванията.
Сереце и Рут се установяват в Сероу в Бечуаналенд, където Бангвато приемат Рут в сърцата си като тяхна Мохумагади – „майка“ или „кралица“. Повечето от белите жени в Африка обаче я съжаляват: „И все пак в много отношения – отбелязва журналистката Маргарет Бурк-Уайт – нейният живот е по-пълен от техния, с много по-близко ниво на общуване със съпруга си, идентифициране на себе си с неговите интереси, и интелигентно разбиране на по-широките проблеми, с които трябва да се сблъска.“ Британски служител се оплаква, че Рут е „по-твърда, отколкото се надявахме – тя никога няма да бъде върната обратно“.
През 1950 г. Сереце е доведен под с лъжа в Лондон, където му е казано, че ще бъде заточен за пет години. Рут, по това време бременна, е в Бечуаналенд, тъй като Бангуато (с основание) са подозрителни към намеренията на Великобритания. Тя ражда бебе Жаклин в болницата в Сероу.
Уинстън Чърчил осъжда отношението към Хамас като „много непочтена работа“, но все пак прави изгнанието му постоянно, след като става министър-председател през 1951 г. Въпреки че британското правителство отрича, Южна Африка – до чиито доставки на уран Великобритания се надява да получи достъп – повлияват на решението.
По това време Сереце и Рут живеят в изгнание във Великобритания, където тя ражда второто им дете Иън през 1953 г. Те са подкрепяни от енергична кампания от поддръжници, включително Тони Бен, и от други у дома в Бечуаналанд. „Все още тъжим, че майка ни е държана далеч от нас“, оплаква се женско сдружение в Сероу.
През 1956 г. изгнанието е прекратено – при условие, че Сереце не се възкачи за цар. След като се прибират, той и чичо му оставаъ настрана различията си, за да работят заедно за своите хора. Рут има още двама сина, близнаците Чекеди и Антъни, и се хвърля в доброволен труд като помага на жени и деца. „Имам да играя голяма роля като жена.“
През 1961 г. Сереце Хама стартира Демократическата партия на Бечуаналанд (ДПБ) и Рут насърчава жените да се включат. Осемнадесет месеца след като ДПБ печели първите демократични избори в страната през 1965 г., Ботсвана придоби независимост и Сереце става президент; скоро след това е обявен за рицар и Рут става лейди Хама. Без горчивина за миналото, фокусът им е бъдещето на Ботсвана, тогава една от 10-те най-бедни нации в света, която е силно пренебрегвана при колониалното управление. Като първа дама Рут става президент на Ботсванския червен кръст, който подпомага програми в региона, както и на момичешките водачи, Ботсванския съвет на жените и Фондация „Дете до дете“.
Сереце почива през 1980 г., но на Рут никога не й минава през ума да се върне във Великобритания. „Напълно съм щастлива тук“, казва тя. „Пътувам до Великобритания и Швейцария като част от моята благотворителна дейност за Червения кръст, но нямам желание да живея никъде другаде… Домът ми е тук… Когато дойдох в тази страна, станах Мотсвана.“
Лейди Кама умира през 2002 г. на 78-годишна възраст и е погребана до Сереце. Тяхното наследство се простира далеч извън границите на Ботсвана, като модел на хармония, който разкрива злините на апартейда и несправедливостите на колониалното управление.
