Музикални хроники: Най-мразеният албум на Metallica навърши 20 години. Защо групата искаше да направи нещо, което звучи зле?
Проверете която и да е класация на албумите на Metallica и ще видите St. Anger някъде на последните места.
Мразен от толкова много слушатели, но и все още защитаван от някои заклети фенове, албумът е сред най-критикуваните и най-оспорваните в метъл историята. Той си остава и най-мразеното издание на траш метъл гигантите заедно със странната колаборация с Лу Рийд в двойния албум Lulu.
През този месец отбелязахме 20 години от излизането на St. Anger и годишнината е добър повод да си припомним какво толкова се обърка за групата по време на записите и защо крайният резултат беше така неочакван и толкова зле приет.
В периода 2002-2003 г. легендарната траш метъл банда се сблъсква с множество проблеми и вътрешни раздори, превърнали реализирането на албума в необичайно голямо изпитание. Дългогодишният басист Джейсън Нюстед вече е напуснал, когато звукозаписните сесии започват, а бъдещият му наследник Робърт Трухильо все още не е нает, така че Metallica се оказва без басист. Музикалният продуцент на албума Боб Рок се заема със задачата да свири бас китарите, а лидерите Джеймс Хетфийлд и Ларс Улрих редовно се карат помежду си. Лийд китаристът Кърк Хамет пък влиза в неблагодарната роля на медиатор.
Всъщност Хетфийлд тъкмо се е завърнал от дълга рехабилитация, мъчейки се да остави зад гърба си проблемите с алкохолизма и с други зависимости. Фронтменът е особено капризен и раздразнителен – затова групата стига дотам да наеме ексцентричен музикален терапевт, който да помага на музикантите да изразяват чувствата си един към друг и да оправят взаимоотношенията си.
Естествено, това създава една необичайна атмосфера за записване на албум и води до сурова, хаотична, неподредена музика, останала далеч от очакванията на повечето слушатели. Две десетилетия по-късно St. Anger се помни преди всичко с абсурдно звучащия соло барабан на Ларс Улрих, който е честа мишена за подигравки в музикалните среди и звучи като капак на кофа за боклук. Оказва се, че ефектът е умишлено търсен. St. Anger е запомнен и с озадачаващата липса на китарни сола – нещо толкова основно за музиката на Metallica.
Скоро след премиерата на 5 юни 2003 г., албумът получава унищожителни критики за цялостното си звучене, заради липсата на последователност, тотално неизпипаните вокали на Хетфийлд и на моменти твърде семплите лирики. Въпреки някои безмилостни рецензии, St. Anger дебютира на върха в американските класации и в крайна сметка придобива двоен платинен статут в Щатите. А оттогава всички, замесени в осъществяването на албума, неведнъж са разяснявали как се е стигнало до идеята за максимално необработено и непретенциозно звучене. Хамет пояснява, че St. Anger не е създаден, за да се хареса на широката публика и да стане любим на радиостанциите – става въпрос за един много личен за Metallica проект, от който самата банда е имала нужда с цел пречистване и продължаване напред.
И до днес всички в групата поддържат мнение, че това е бил албумът, който е трябвало да направят в конкретния период. И макар че те рядко изпълняват песни от St. Anger на концертите си, не изразяват негативни нагласи към него. Всъщност за Metallica процесът по направата на St. Anger е вълнуващ, защото той не е плод на някакви предварителни планове и идеи. Когато се събират в студиото да работят по него, те нямат концепция, посока или предварително записани рифове. Това е причината да се стигне и до някои кавги по време на работата. Но не липсват и моменти на взаимна подкрепа. Хетфийлд, който трудно приема намеси в своите композиции и текстове, този път отстъпва и сам търси помощ от останалите. „А това беше последната индикация, че той наистина се беше променил след периода на рехабилитация“, отбелязва Ларс Улрих.
St. Anger е особено смел ход и за музикалния продуцент Боб Рок, под чието ръководство са излизали множество полирани и перфектно звучащи албуми, не само на Metallica, но и на Motley Crue, Bon Jovi, Aerosmith и още много групи. Канадецът знае как да прави албуми, които звучат добре, но за St. Anger той и останалите заедно решават за разнообразие да направят нещо различно.
„Исках да създам нещо, което променя радио звученето и има различен звук от всичко останало. За мен този албум е музиката на четирима души, които просто са се събрали в гараж и са измислили няколко рок парчета“, обяснява Боб. Затова в случая той не прекарва безкрайни часове в настройване на барабаните на Улрих за звукозапис, както е правил при минали албуми на Metallica. Озвучава ги по най-простия начин, а за останалата група използва комбинация от евтини и скъпи микрофони, като после смесва записаното от тях.
Така песните в St. Anger придобиват мътен и неясен звук, който озадачава много фенове. Вокалите на Хетфийлд също не минават през изпипване и обработка, а са оставени в естествения си, суров вид. В началото от Metallica планират да прибавят китарни сола, а Кърк Хамет даже записва различни варианти, но накрая е взето решението, че те просто не пасват на останалото.
Боб Рок признава, че крайният резултат не звучи особено добре и би било глупаво да отрича този факт. Но St. Anger си остава тъкмо албумът, който Metallica иска да направи по онова време. А дали все пак представлява нещо качествено или не – това всеки фен на Metallica най-вероятно отдавна е преценил сам за себе си.
