Стивън Кинг: Злото е вътре в нас

Офисът на Стивън Кинг се намира в края на една много скучна затворена улица в покрайнините на Бангор, щата Мейн, непосредствено до един магазин за амуниции и оръжие и до едно старо гробище (о, изненада!). Сградата много прилича на безлична постройка за нуждите на „Дъндър Мифлин“ от блокбастъра „Офисът“ – място, в което Кинг спокойно може да скрие сигурно своя екип. „Не можем да бъдем на някоя главна улица, защото така хората ще ни открият. И проблемът не е точно в това, но понякога наистина странни хора ни търсят“, признава един от асистентите на Кинг пред екипа на популярното списание „Ролинг Стоун“. Интервюто е публикувано в Lira.bg.

Но веднъж допуснат вътре, посетителят няма как да не се потопи във вселената на Стивън Кинг. Сградата е декорирана с артикули и изображения на героите на писателя, изпращани от феновете. Можете да намерите от стилизирана фигурка на писателя като член на семейство Симпсънс до стресираща кукла с клатеща се глава от „То“. И разбира се – тонове книги навсякъде. Само на няколко километра от офиса се намира и една от къщите на един от най-богатите писатели на нашето време – стара готическа къща, която е атракция за туристите. През по-голяма част от времето Кинг и семейството му живеят на половин час от офиса в градчето Ловел, Мейн, а през останалото – в Сарасота, Флорида.

Самият Кинг посещава офиса веднъж месечно. Както винаги, и сега той работи по няколко проекта едновременно. Вече е завършено продължението на „Mr. Mercedes“ – „Finders Keepers“, разказ за сериен убиец. Едновременно с това пише сценарии за филма на Джоан Алън и Антъни Палия, както и текста за мюзикъла „Ghost Brothers of Darkland County“, който прави с Джон Меленкамп.
Излиза, че и през тази година той ще излезе на пазара с две книги. 67-годишният писател се е изтегнал в стола си, хапвайки донът и засипвайки ризата си с пудра захар. Изглежда доста въодушевен от скорошната поява на романа „Revival“, модернистична история, повлияна от Франкенщайн, за свещеник, който е обсебен от методи за лечение с електричество и има 50-годишна връзка с рок китарист – наркоман. Романът, изглежда, е абсолютно сигурен бъдещ № 1 в класацията на „Ню Йорк Таймс“ за бестселъри.

От 1974 г., когато в книжарниците се появява „Кери“, досега Кинг е продал над 350 млн. екземпляра от книгите си и самият той вече струва милиони долари. Напоследък повече се продават Джон Гришам и авторката на „Петдесет нюанса сиво“ Е. Л. Джеймс, но за него това не е проблем. „Кинг не се състезава. Единственият, за когото го е било грижа някога, е Том Кланси. Преди време беше наречен някъде „втората ръка на издателя си след Кланси“ и това не му хареса. В момента обаче е напълно уверен за мястото си“, твърди агентът му Чък Верил.
В последните 15 години Стивън Кинг се пази от големи интервюта. Знаменитостта на списание „Ролинг Стоун“ обаче е достатъчна, за да убеди автора да седне пред микрофона и да говори пространно за живота и кариерата си.

Ето какво каза Кинг:

Голяма част от книгите ви се спират върху страха, ужаса или свръхестественото. Какво Ви насочи към тези теми?
– Този интерес е в мен. Първият филм, който гледах, беше филм на ужасите. Беше „Бамби“. Когато тази малка сърничка попадна в горски пожар, бях ужасен. Но се почувствах и развълнуван. Не мога да го опиша. Например – жена ми и децата ми пият кафе. Но не и аз. Аз обичам чай. Жена ми и децата ми не биха докоснали пица с аншоа. Но на мен ми хареса. Нещата, към които съм се стремял, са основни за мен, част от това, което съм.

Срамувал ли сте се от това някога?
– Не. Мислех си, че е голяма забава да плашиш хората. Освен това, знам, че обществото го приема, защото има много страшни филми. Аз също съм тракал със зъби от страх на комикси като „The Crypt of Terror“.

Пишейки хорър романи, Вие сте навлязъл в един от най-малко уважаваните жанрове в литературата.

– Да. Това е жанр, който е встрани от литературната общественост, но какво да направя? Там се озовах. Обичам Д. Х. Лорънс, поезията на Джеймс Дики, Емил Зола, Стайнбек… Не толкова много – Фитцджералд. Хемингуей пък въобще. Той направо не струва. Ужасно е, че хората го харесват. Но ако започна да пиша като тези хора, ще е призрачно и безжизнено. Защото няма да съм аз. И мога да кажа това: До някаква степен аз издигнах жанра на хоръра.

Надали някой ще оспори това.

– Сега този жанр е далеч по-уважаван. През целия си живот съм говорил и съм бил против това да се омаловажават някои зони в литературата, като се нарекат „жанр“. Не се опитвам да манипулирам някого или да метафоризирам нещо. Реймънд Чандлър например издигна детективския жанр. Хората, които вършат перфектно работата си, просто заличават границите.

В началото много критици бяха направо брутални към Вас.

– В началото на кариерата ми в. „The Village Voice“ ми направи карикатура и дори сега, като помисля за нея, ме боли. Беше мой портрет как ям пари. Имах едно такова голямо, изкривено лице. Заключението беше, че е лошо, ако от някаква проза се продават много бройки. Ако нещо се харесва на множеството, то е тъпо, защото множеството е тъпо. Това е елитарно. Не съм съгласен.

Но тази нагласа съществува и до днес. Литературният критик Харолд Блум публично Ви разкъса, когато преди 10 години спечелихте Националната награда за литература на САЩ.

– Блум не ме е ядосал, защото винаги е имало критици, а той е един от тях, които носят пренебрежението си кум популярната култура като значка на интелектуална смелост. Той може да е способен да каже, че Марк Твен е велик писател, но за него е невъзможно да види, че има връзка между, да кажем Натаниел Хоторн и Джим Томпсън, защото той просто не чете автори като Томпсън. Той просто си мисли: „Никога не съм го чел, но знам, че е ужасен“. Мичико Какутани, която пише ревюта в „Ню Йорк Таймс“, е същата. Тя ще напише ревю за „The Bone Clocks“ на Дейвид Мичел, която е една от най-добрите книги, излезли през годината. Всъщност книгата е толкова добра, колкото е „Щиглецът“ на Дона Тарт, има същата дълбочина. Но Какутани няма да поиска да разбере книгата на Мичъл, защото има елементи на фентъзи и научна фантастика. Блум и Какутани са онези сиви петна в литературната критика, които приличат на децата, казващи: „Не мога да ям това, защото различните продукти се докосват в чинията“.

Странно е защото на едната страница във вестника филмовите критици възхваляват до небесата филм като „Челюсти“, а на следващата страница литературните критици Ви заклеймяват за „Сиянието“.

– Заради природата им се предполага, че филмите трябва да са достъпна медия за всички. Но да видим, ако покажеш на един ш***н илитерат „Челюсти“ и той го разбере, какво става? Не знам кой е еквивалентът на Харолд Блум във филмовата критика, но надали на някого ще му хареса някой да сравнява „Челюсти“ с „400 Blows“ на Франсоа Трюфо с твърдението: „Добре, „Челюсти“ е някакво боклучиво популярно забавление, а „400 Blows“ е кино“. Става дум за същия елитаризъм.

Да сменим темата. Новата Ви книга „Revival“ засяга в голяма степен религията. По-конкретно, единият от двамата главни герои е религиозно лице, което се обръща към Господ, когато губи семейството си, но също така съдържа и проповед затова, колко религията е пълна измама. До коя от тези две теории е близка собствената Ви вяра?

– Моето виждане е, че организираната религия е много опасно оръжие, което много хора използват, причинявайки вреди. Израснал съм в Методистка църква. Ходехме на служба всяка неделя и на лятно религиозно училище. Нямахме избор. Но като дете имах съмнения. Когато стигнах до Методисткото младежко братство, ни учеха, че всички католици отиват в ада заради идолопоклонничество. Точно тогава си казах: „Католиците отиват в ада, но леля ми Моли се омъжи за католик, спазваше правилата, роди 11 деца и всички те са прекрасни, а един от тях ми е добър приятел. И всички те ли ще отидат в ада? Това са глупости.“ И ако това бяха глупости, тогава колко от останалото също беше?

Споделихте ли тези съмнения с майка си?

– Исусе, не. Обичах я. Никога нямаше да направя нещо такова. След като завърших гимназия приключих с това. Когато видиш Джими Суогарт (американски пастор – б.ред.), за когото се предполага, че е проповедник, докоснат от Господ, а той плаща на курви, за да види какво има под бельото им, е… това е просто лицемерие.

Но въпреки това, след всички тези години, все още вярвате в Бог.

– Да. Избрах да вярвам в Бог, защото това подобрява нещата за мен. Имаш опорна точка, източник на сила. Не си задавам въпроса „Е, съществува ли Бог или не?“. Избрах да вярвам, че Бог съществува, и тогава мога да кажа: „Господи, не мога да направя това сам. Помогни ми да не пия днес. Помогни ми да не взема доза наркотик днес“. И това действа за мен.

Вярвате ли в живота след смъртта?

– Не знам. Агностик съм по отношение на този въпрос. Но предпочитам да вярвам, че има някаква версия на живот след смъртта. Вярвам, че всички ние сме в процес на умиране и че всички тези цикли на мозъка ще приключат. Но не базирам това си вярване на някакви емпирично доказани факти. Мисля, че е много възможно, когато умираш, тези цикли се отварят, което обяснява целия феномен на бялата светлина – нали хората като изпаднат в клинична смърт виждат своите близки и казват: „Хубаво е, че те виждам“.

Надявате ли се да отидете в рая?

– Не искам да попадна в онзи рай, за който учех като дете. Изглежда ми отегчително. Идеята да се размотаваш на някакъв бял облак по цял ден и да слушаш някакви ангелчета да свирят на арфа? Не искам да слушам арфи. Искам да слушам Джери Лий Луис.

Не Ви ли се иска да имахте някаква по-силна вяра? Която ще ви даде удобство и повече сигурност?

– Не. Мисля, че несигурността е полезна. Сигурността подхранва задоволството, а това означава просто да си седите в хубавата си малка, удобна къща в предградията в Мичиган, да зяпате CNN и да си казвате: „О, горкичките емигрантчета, които пресичат границата. Но ние просто нямаме място за тях тук. Това не е каквото Бог желае. Защо не ги изпрати обратно в наркокартелите?!“. Това е задоволство.

А злото? Вярвате ли, че съществува?

– Вярвам в злото, но през целия си живот съм се чудил дали има някакво външно зло или не, дали няма някаква извънземна сила, която наистина иска да ни унищожи отвътре навън, индивидуално и колективно. Или всичко идва от самите нас и е някаква част от генетиката и средата. Ако вземем например Тед Бънди (американски сериен убиец – бел.ред.), който измъчвал и убил всички онези жени и след това ги насилвал сексуално, макар да са били мъртви, не си мисля само: „О, това е само, защото мама му е слагала безопасна игла на онази работа, когато е бил на 4.“ Това поведение е много по-дълбоко. Злото е вътре в нас. Колкото повече остарявах, толкова по-малко мислех, че има някакво дяволско влияние. То е в самите хора. И докато не осъзнаем това, рано или късно, просто ще продължим да се убиваме.

Какво имате предвид?

– Преди месец четох нещо в сайта Huffington Post, което остана дълбоко в мен и ме разтревожи. Беше научнопопулярна статия. В нея се казваше, че от 50 години слушаме звездите и дебнем да открием някакви признаци на живот. Но нямало нищо, освен тишина. Като гледам какво става по света в днешни дни, всичките тези конфликти, а технологиите вече надхвърлиха способността ни да управляваме собствените си емоции, всичко това с екстремистката организация „Ислямска държава“ … Какво е решението? Единственото решение на проблема с „Ислямска държава“ е да бомбардираме тези копелета, за да не могат да обикалят по света. И това е страшният момент, свързан с науката. Може би всички интелигентни раси са стигнали до това ниво на насилие и технологичният прогрес просто не може да бъде върнат назад. И накрая: Буум! Удряш се в стената и си дотук.

Значи мислите, че човечеството в един момент ще свърши от само себе си?
– Не мога да гледам в бъдещето, но това е една възможност. Например изчерпването на ресурсите. Да, живеем в хазартна икономическа ситуация. Харесвам републиканците, но когато става дума за пари, например за националния дълг, те само крещят: „А какво ще стане с внуците ни?“. А когато става дума за околната среда, за ресурсите, те само вдигат рамене: „Е, ще сме добре в следващите 40 години.“

Да поговорим за писането. Как протича един Ваш ден, когато пишете книга?

– Събуждам се, закусвам, разхождам се около 5-6 километра, прибирам се, отивам в малкия си офис, където е ръкописът ми с последната написана страница отгоре. Прочитам я и усещането е като да си хванал такси. Достатъчно ми е да продължа, да се настроя, да вляза пак в този свят, какъвто и да е той. Не прекарвам цял ден в писане. Може би пиша нещо ново за около два часа. След това се връщам назад и редактирам. Принтирам и подреждам.

Всеки ден ли правите това?

– Да, всеки ден. Дори през уикендите. Бях свикнал да пиша повече и по-бързо. Но с възрастта този процес се забави.

Пристрастен ли сте към писането?

– Да, със сигурност. Обичам това. Но е едно от малкото неща, които вече правя все по-малко и получавам все повече от него. С наркотиците и медикаментите е обратно – колкото повече взимаш, толкова по-малко получаваш от тях. Писането все още ми носи удоволствие, но е пристрастяващо, обсесно компулсивно поведение. Така че пиша всеки ден в продължение на шест месеца. След това се принуждавам сам да спра изцяло за 10-12 дни, преди да започна пак. В тези почивки подлудявам жена си. Тогава тя непрекъснато ми повтаря: „Махни се от пътя ми, махни се от къщата, отиди прави нещо. Боядисвай къщички за птици или каквото и да е.“. Затова гледам телевизия, свиря на китара. И като си легна през нощта, ме сполитат едни странни кошмари, много неприятни. Причината е, че докато пиша, ги изкарвам на листа, а когато почивам, мозъкът ми продължава да ги произвежда и не иска да спре. И те трябва да отидат някъде… Затова идват в съня ми. Винаги са някакви сънища, които боравят с чувства като срам и несигурност.

Като например?

– Например като онзи, в който трябва да играя някаква роля в театъра, но когато отивам там, само аз не мога да си намеря костюма, а освен това се оказва, че не съм си научил репликите.

Как тълкувате този сън?

– Това е просто несигурност. Страх от провал, от несправяне.

Все още ли се страхувате от провал, след толкова много години на върха?

– Разбира се, че се страхувам от тези неща. Страхувам се от провала на всяка книга, която пиша, или дори от това, че няма да успея да допиша, че няма да ми хрумне краят.

Мислите ли, че въображението Ви е по-активно от това на повечето хора?

– Не знам, човече. Със сигурност е по-тренирано. Понякога да си въобразяваш някакви неща е болезнено. Може да ти докара главоболие. А е възможно да не е физическа болка, а само душевна. Но колкото повече си способен да го правиш, толкова повече нараства и способността ти да спреш да го правиш. Всеки си има капацитет, но не мисля, че всеки го развива.

Ако трябва да сме честни, не всеки може да го прави като Вас.

– Спомням си как пишех като студент разни разкази и романи. Някои от тях бяха публикувани, други – не. Но тогава главата ми щеше да се пръсне. Беше пълна с толкова много неща, които исках да напиша наведнъж. Имах толкова много идеи, които бяха ме задръстили. Сякаш само чакаха разрешение да излязат на бял свят. Все едно имах някакъв резервоар с идеи и само трябваше да пусна тръбата, за да изскочат. И сега ги има, но вече не са толкова много.

Откъде дойде идеята за „Revival“?

– О, тя е в мен от детството ми. В гимназията прочетох един разказ: „The Great God Pan“ с двама герои, които чакаха да видят дали една жена ще се върне след смъртта да им разкаже какво има там. Откачих по тази история. И колкото повече мислех затова, толкова повече се изграждаше този приличащ на „Франкенщайн“ на Мери Шели сюжет.

Колко време Ви отне да го напишете?

– Започнах го в Мейн и го завърших във Флорида. Фактически за една книга ми трябва година. Първият вариант е груб, трябва да го изгладиш, да орежеш лошите части. Някой беше питал Елмор Ленард: „Как се пише книга, която някой да поиска да прочете?“. Отговорът му беше: „Като се освободиш от досадните простотии.“.

Има ли нещо от вас в героя Джейми?

– Разбира се. Джейми е момче, което се пристрастява към наркотиците след катастрофа с мотоциклет. Аз също винаги съм имал проблеми с дрогата. Може би от колежа.

Имал сте и проблем с алкохола. Кога се случи това?

– Започнах да пия на 18. Разбрах, че това се е превърнало в проблем, когато Мейн стана първият щат, приел закона за връщането на бутилки от алкохол. Защото вече не можеш да хвърлиш на боклука шишето, а го връщаш в център за рециклиране. У нас никой друг не пиеше, най-много жена ми да обърне някоя чаша вино. И една нощ отидох в гаража и видях, че кофата за боклук е пълна с празни кенчета от бира. Догоре. А само преди седмица беше празна. Явно пиех по каса бира на вечер. Тогава си помислих: „Аз съм алкохолик“. Мисля, че беше през 1978 или 1979 г. Казах си: „Наистина трябва да внимаваш, защото ако някой ти каже, че пиеш много и трябва да се откажеш, няма да си способен да го направиш.“.

Бяхте ли замаян сутрините, когато пишехте?

– Не, аз не пиех през деня. Е, понякога, когато работех и на друго място, работех върху книгите си нощем. Но никога не съм създавал оригинални материали през нощта. Само съм редактирал.

Кога на сцената се появиха твърдите наркотици?

– Може би през 1978 г. По времето, когато нещата с алкохола излязоха от релси. Е, аз си мислех, че всичко е под контрол, но не беше.

Кокаин ли?

– Да, кока. Бях пристрастен от 1978 г. до 1986 г. Нещо такова.

Пишехте ли на кока?

– Е, да, налагаше се. Но кокаинът е нещо различно от, да кажем, пиянството. Можех да спра да се напивам, но взимах кокаин през цялото време.

Тогава вече сте имали три деца. Сигурно е било много стресиращо да пазите тази тайна и да балансирате с всичките си отговорности?

– Не помня.

Наистина ли?

– Да. Цялото това време ми е малко мъгливо. Просто не го правех пред хора. И не бях социален пияч. Обичах да казвам, че не харесвам баровете, защото са пълни със задници като мен.

Опитвам се да разбера как сте живели през цялото това време с тайния си живот, отдаден на наркотици и пиене цели осем години, и пак сте задържали семейството и сте пишели бестселъри.

– Е, сега и аз не го разбирам много това. Най вероятно просто правиш каквото трябва. Ако си пристрастен към нещо, просто трябва да си взимаш дозите. И даваш най-доброто от себе си, за да балансираш. Но малко по малко пукнатините в семейството се проявяват. Бях дяволски добър в това. Бях способен да стана сутрин, да направя закуска на децата и да ги заведа на училище. И бях много силен. Имах много енергия. Иначе сигурно щях да се убия. Книгите го показваха. „Мизъри“ е книга за кокаина. Ани Уилкс е кокаин. Тя ми беше най-големият фен.

Падна ли качеството на това, което пишехте тогава?

– Да. „Томичукалата“ е ужасна книга. Това е последната, която написах, преди да се изчистя. После мислих много и си казах: „Да, наистина отдолу се крие хубава книга, но голяма част от енергията й е взета от кокаина. Трябва да се върна назад. Тя е около 700 страници и вероятно 350 от тях са добри.“.

„Томичукалата“ ли е най-прецаканата Ви книга?

– Ами, не харесвам много и „Капан за сънища“. Написах я след катастрофата (през 1999 г. Кинг е ударен от камион и получава много контузии – бел.ред.). Взимах „Оксикотин“ за болката. Не можех да работя на компютър, защото много ме болеше в седнало положение. Затова я писах на ръка. И през повечето време бях вцепенен заради лекарството. Това е другата ми книга, която показва как медикаментите влияят на работата ми.

А според Вас коя е най-добрата Ви книга?

– „Романът на Лизи“. За мен тя е много важна книга, защото се отнася за брака, а аз никога не съм писал за това. Исках да говоря за две неща – тайния свят, който хората изграждат в брака си, и за това, че дори в интимния ни свят остават неща, които не знаем за най-близките си.

Кога ще приключите със серията си „Тъмната кула?

– Никога. Проблемът с тези книги е, че никога не са били редактирани. Гледам на тях като чернови. Чак когато написах петата или шестата си помислих: „Е, това май е една книга.“. Подлудяват ме. Трябва да намеря време да ги пренапиша. Има нещо в тях, което липсва – голямата битка на хълма Джерико. Мислил съм много за това, но все още не мога да се справя.

Натрупахте богатство през годините. Повечето хора биха започнали да харчат – ще купуват къщи на Хаваите, в Южна Франция, ще ги пълнят с картини на Пикасо. Но очевидно Вие не правите така. Какво са парите за Вас?

– Харесва ми да имам пари, да си купувам книги, да ходя на кино, да си купувам музика и разни неща. За мен най-хубавото нещо на света е да си свалям сериали на iTunes, защото няма реклами. Но ако бях обикновен работник, нямаше да мога да си го позволя. Дори не мисля за парите. За мен важното е, че съм здрав и нямам дългове. Парите за мен са важни дотолкова, доколкото мога да помагам на семейството си и да продължа да правя това, което обичам. Не са много хората, които могат да признаят точно това. Нито пък писателите. Не си падам по дрехите, по лодките. Е, имаме къща във Флорида, но по дяволите, ние живеем в Мейн. Не е някакво модно място. Имаме, каквото ни е необходимо. На жена ми й харесва. Аз не съм фен на разни джаджи. Падам си по колите, но това е защото съм израснал в провинцията и по тези места колата е важна. Така че имаме повече коли, отколкото са ни нужни. Това е нашата екстравагантност.

Но като погледнете към момчетата от хедж фондовете, които живеят като крале…

– Абсолютно са ми безразлични. Гледах „Вълка от Уолстрийт“. Героят ми изглеждаше все едно се опитва да се умори с този си живот. Парите сами по себе си и за харчене не ме интересуват. Има много и постоянно ги пръскаме.

Чел съм, че правите щедри дарения, но никога не става ясно на кого и за какво.

– Научени сме, че ако даваш пари си голяма работа и всички го виждат. Това е надменност. Правиш го за себе си и не би трябвало да обръщаш голямо внимание на това. Да, даряваме, но идеята ми е: „Това е примерът, който се опитваме да дадем, така че бихме искали да ни последвате“. И така дарихме $1 млн. за болницата в Мейн, защото се надявахме, че още някой ще го направи. Не се считам за знаменитост. Сега например ще направя рекламен клип за кандидата на Демократите Шена Белоус, която се състезава за Сената със Сюзън Колинс. И не знам колко добра воля има в щата, но мисля, че е честно и че тя ще помогне.

Не се ли страхувате, че политическата позиция може да отблъсне някои от читателите Ви?

– Постоянно се случва. След стрелбата и убийствата на децата в Нютаун, Кънектикът (през декември 2012 г. 20-годишен мъж застреля 27 души, 20 от които деца на възраст от 5 до 10 години – бел.ред.) написах една е-книга, след която бях засипан с писма. „Задник, никога няма да прочета друга твоя книга“, ми пишеха. И какво от това? Ако не можеш да разграничиш една книга от политиката, тогава какъв си? Исус? Така например никога не съм харесвал Том Кланси. Но това не беше заради това, че подкрепяше републиканците, а защото смятах, че не можеше да пише. Има още един писател, който е искрен десняк – Стивън Хънтър. Но обичам книгите му. Не мисля обаче, че той харесва моите.

Баща Ви напуска семейството, когато сте бил на 2 години. Доколко липсата му Ви е оформила?

– Не знам. Не живея някакъв прекрасен живот. Но пък си спомням 1971 г., когато се оженихме с Таби. Спомням си как си лежахме в леглото и аз се обърнах към нея с думите: „Трябва да се оженим“. Тя ми отвърна: „Нека преспим и да помисля до сутринта.“. Като се събудихме, ми каза: „Да, трябва да се оженим.“. Нямахме нищо. Аз работех на бензиностанция, помпах газ. Когато завърших гимназия, тя все още беше в училище. После получих работа в една обществена пералня, защото не можех да си намеря работа като учител. Нямахме никакви пари. Тя работеше в „Dunkin’ Donuts“, когато най-накрая ме взеха за учител. Нямахме телефон, а имахме две бебета у дома. Не ме питайте защо сме го направили. Нямам представа какво сме си мислели тогава.

Бихте ли го направили пак?

– Били сме явно много луди. Но обичам тези деца и съм доволен, че сме го направили. И работата й… беше сладка в тази малка розова униформа. Господи, беше толкова красива. И имаше нещо секси в розовия найлон. Носеше ми празни кофи от пълнежа на донатите и ги използвахме, за да изхвърляме пелените. Гледах децата след училище, докато тя се прибере, а после си лягахме. Тогава си мислех: „Никога няма да напусна този брак. Каквото и да става.“.

Баща Ви е починал през 1980 г. Все пак не бяхте ли изкушен да се срещнете и да чуете неговия вариант за живота му?

– Не. Бях любопитен, когато бях дете. Мислех си: „Искам да го намеря и да разбия ш***ната му глава“. След това пораснах и наистина ми се искаше да чуя неговата версия и чак тогава да му разбия главата. Защото няма извинение затова, което е направи. Той не само си е тръгнал от нас, но и прибрал всички пари, които майка ми е изработила.

Какво Ви спря?

– Бях твърде зает. Опитвах се правя кариера като писател. И преподавах в училище. Ходех на работа, а след това вкъщи се опитвах да си открадна някой час за писане. Но честно да ви кажа, никога не съм мислил твърде много за това.

Гледахте ли документалния филм „Стая 237“ за пристрастените фенове на филма на Стенли Кубрик по „Сиянието“?

– Да. Всъщност, гледах половината от филма, но станах нетърпелив и го изключих.

Защо?

– Тези пичове бяха изнервящи. Никога не съм имал особено търпение за такива академични глупости. То е като в онази реплика на Дилън: „Даваш на хората много ножове и вилици и те трябва да отрежат нещо“. Това ставаше в този филм.

Всъщност винаги сте били критичен към филмите на Кубрик. Възможно ли е да се направи голям филм, който да е ужасяваща адаптация на ваш роман?

– Не съм казвал такова нещо. Не гледам на филмите по този начин. За мен киното никога не е било от значение. Филмите са си филми. Просто ги правят. И ако са добри – страхотно. А ако не са – ми добре, не са. Но гледам на тях като по-слаб медиатор в сравнение с книгите, с литературата. Някак са ми ефимерни.

Но не сте ли изненадан от култа, който се създаде около „Сиянието“ на Кубрик?

– Не го разбирам. Но има много неща, които не разбирам. Очевидно хората го обичат и не разбират защо на мен не ми харесва. Книгата е яка, но филмът е някак студен. Книгата завършва в пожар, а филмът – в лед. В книгата това момче, Джак Торънс, се опитва да бъде добър човек и малко по- малко се движи в тази насока, като успоредно с това полудява. Във филма обаче той е луд още при появата си в първата сцена. Трябваше да си мълча през цялото време. Все пак това е филм, а и Никълсън е там през цялото време. Но си казвах: „О, познавам го, гледал съм го в пет филма за мотоциклетисти, и Джак Никълсън играеше същата роля.“. И всичко беше толкова пълно с омраза към жените.

Кой е най-добрият филм, правен по Ваша книга?

– Най-вероятно „Stand by Me“ (по новелата „Тялото“ (1986 г.), реж. Роб Райнър, в ролите: Ривър Финикс, Уил Уийтън и др. – бел.ред.). Мисля, че беше по книгата, а и носеше емоционалния заряд от разказа. Беше вълнуващ. Май изплаших до смърт Роб Райнър. Показа ми готовия филм в залата в хотел „Бевърли Хилс“. Намирах се там по друга работа и той каза: „Може ли да дойда и да ти покажа филма?“. Имайте предвид, че бюджетът беше ограничен и нямаше надежди за него. Щяха да го пуснат в 5-6 киносалона и след това да изчезне. А вместо това беше триумф. След края на прожекцията го прегърнах, бях трогнат до сълзи. Беше толкова автобиографичен. Но и „Изкуплението Шоушенк“ и „Зелената миля“ са велики филми. „Мизъри“ е великолепен. „Куджо“ е страхотен.

Какво е мнението Ви за тази мания да се продават книги за тийнейджъри. Има цяла школа критици, които осъждат четенето им от възрастни?

– Луда работа. Прочетох всички книги за Хари Потър и наистина ми харесаха. Не разделям книгите, които чета, на жанрове. Не казвам: „Това е за тийнейджъри. Този е любовен. Този е научна фантастика“. Чета ги, защото вие ги четете. Някой наскоро ме попита: „Мислили ли сте да напишете книга за тийнейджъри?“. И аз отговорих: „Всичките ми са такива!“. Просто не ги разделям.

Мислите ли, че имате по-малко млади читатели сега, отколкото например през първите няколко десетилетия на кариерата Ви?

– Вероятно. Хората ме виждат като писател за възрастни, защото аз самият съм възрастен. Някои ме харесват, някои – не. Но аз идвам от времената, когато бях късметлия – автор на бестселъри с мека корица, преди да се появят твърдите корици. Беше така, защото книгите с меки корици бяха евтини. Затова моите книги ги купуваха повече млади хора. Те можеха да си позволят това. Сега въпросът е друг: „Дали всички млади хора вече са роби на четците за електронни книги?“. Е, някои са, други – не са.

Това безпокои ли Ви?

– Е, аз имам желание да преуспея. Имам желание да доставям удоволствие на хората. На колкото се може повече хора. И това може да спре, когато си кажеш: „Няма да продавам и да пиша точно този вид книги“. Имах много голям спор със себе си за „Mr. Mercedes“, която си е чист съспенс роман. Седнах и си казах: „Какво искаш да направиш? Това, което сърцето ти казва, или това, което очакват хората? Защото, ако правиш, това, което хората очакват, защо, по дяволите, е всичко това? Защо не пишеш това, което ти се пише?“.

Страхувате ли се, че печатната книга ще изчезне?

– Мислех, че книгите ще останат. Но всичко, което се случва, е някаква лудост. В издателската индустрия се притесняват, че книжарниците ще изчезнат. Създаването на четците „Nook“ от „Barnes & Noble“ беше като войната във Виетнам за тях; трябваше да оставят „Амазон“ сами в това, те бяха първи с „Kindle“. Смъртта на музикалния бизнес беше нещо лудо, но все пак той съществува от може би 120 години. А книгите са тук от колко – 9 века? Те са по-голям навик от музиката.

Споменахте Хари Потър. Сприятелихте се с Дж. К. Роулинг?

– Да. Засякохме се на някаква благотворителна вечер в „Рейдио Сити Мюзик Хол“ преди няколко години. Тя още работеше по последната си книга за Хари Потър. Нейните издател и редактор я извикаха в един момент и й говориха нещо около 10 минути. После тя се върна при мен и беше бясна. Каза ми: „Те не разбират и грам от това, което ние правим, нали?“. Отговорих й: „Да, не разбират нищо. Никой от тях не разбира.“. Та така протича животът ми напоследък.

Какво искате да кажете?

– Когато някой ме попита върху какво работя и аз му кажа: „Имам страхотна история за две семейства, които живеят от двете страни на едно езеро и си правят състезания с фойерверки.“, но вместо това аз трябва да организирам събитие, или да се снимам в политическа реклама или да правя някаква друга глупост. Тогава трябва да можеш да кажеш: „Вижте, няма да участвам в това, защото искам да пиша.“ И никой не разбира какво толкова се палиш и какъв е проблемът. Те искат книгите ти, но по никакъв начин не приемат, че това което правиш е сериозен труд.

Казвате, че напоследък гледате много телевизия. Кой е най-добрият сериал в последно време?

– „Breaking Bad“. Знаех, че ще е добър още като видях героя, облечен в тези жокейски панталонки. Помислих си, че е много смело да започнеш сериал, въпреки че изглеждаш толкова нелепо.

Мислите ли, че ако се бяхте родили по-късно, щяхте да работите за някой сериал?

– Не. Това е много работа за малко. Нямам предвид парите. В сериалите трябва да работиш с хиляди хора, да говориш с тях, да преглъщаш. Не искам нищо такова.

Странно е, че киното върви надолу, но сериалите стават все по-добри.

– Да. И не говорим за сериали като „От местопрестъплението“ и „Военна прокуратура“, които всъщност показват една и съща история. Но „Breaking Bad“, „Синове на анархията“, „Мостът“ и „Живите мъртви“ са толкова обсебващи, като малки филмчета по къси разкази са. Преди 12 години гледах сериала „The Shield“. В първия епизод героят на Майкъл Чиклис убива приятел полицай. Помислих си: „Телевизията е претърпяла сеизмична промяна“. Това беше най-значимият сериал в телевизията според мен. Новите са добри, но „The Shield“ промени всичко.

Да поговорим за музика. „Revival“ разказва аз един рок китарист. Мислите ли, че това можеше да бъде Вашият живот, ако имахте малко талант?

– Разбира се. Обичам музиката, мога да свиря малко. Но всеки може да види разликата между талантливия музикант и този, който не е. Главният герой в книгата Джейми има природен талант. Това, което той може да прави с китарата, аз мога да го правя, пишейки. То просто излиза от теб. Никой не ме е учил. В „Revival“ взех това, което знам, което чувствам, и го предадох за музиката.

Кой е най-добрият концерт, на който сте присъствали?

– На Брус Спрингстийн в Люистън през 1977 г., той свири около 4 часа. Беше фантастично. Имаше толкова много енергия, щедрост, в шоуто му, толкова много истински живот в музиката. Самият музикант беше много атлетичен, скачаше в публиката, превиваше се и се въртеше. Истински шоумен.

А харесвате ли го като разказвач?

– Харесвам го като автор на песни от гледна точка на музиката. Любимият ми албум е „Небраска“. Още първото парче „Атлантик сити“ е удивително. Наистина се е развил като автор на песни. Прави неща в музиката, които никой не е правил.

Имам чувството, че и Вие, и Спрингстийн правите това, което правите и бихте го правили, дори и да не Ви плащаха за него.

– Да, май е така. И искам да бъда честен – и двамата сме се учили сами с много амбиция, с много желание да успеем. Имам същото усещане като него, същото зрънце, нещото, което умея. Брус изразява много чрез музиката.

А мислите ли, че президентът Обама върши добра работа?

– Според обстоятелствата, той е страхотен. Вижте колко много се направи за работната ръка. Но в човешката природа е да се заглеждаме в това, което не е направено. Всички тези проблеми с икономиката, „Ислямска държава“, всичко това се превръща по някакъв начин в грешка на Обама.

Смятате ли, че реакцията спрямо „Ислямска държава“ е правилна?

– Е, ако всичко, което се казва по медиите – че режат глави публично и прочие, е вярно, то тогава трябва да се направи нещо. Така виждам нещата. А аз съм пацифист. Малко е депресиращо, защото ситуацията е като в „1984“ – отново някаква постоянна война, която никога няма да свърши.

А защо страната ние толкова разединена?

– Това няма общо с Обама. По принцип върви някаква фундаментална дискусия накъде да поеме Америка и дали трябва да стане по-дясна държава, или да продължи да пази индивидуалните свободи. И тази дискусия става все по-свирепа. След 11 септември всичко се промени –режимът на летищата е жесток, има охранителни камери навсякъде. Но все още има група хора, които настояват, че Америка е люлка на индивидуализма и всички стреляме сами по дома си. Всъщност има цяла една част от страната, която се страхува. Страхуват се от това, че гей браковете ще бъдат разрешени и тогава Бог знае какво ще стане и всичките ни деца изведнъж ще станат гей и животът в Америка ще отмре. Страхуват се, че имигрантите ще закопаят икономиката. А има и друга група хора, които казват: „Хубаво, ама има начин да прегърнем тези неща. И може би трябва да се откажем от правото на всеки да си купи оръжие.“ Това са някакви основни спорове.

Мислите ли много за завещанието си?

– Не. Това не е нещо, което е в контрола ми. Всъщност, има само две неща, които се случват с един писател, след като умре – или творбите му остават, или всички го забравят. Някой отваря една кутия и се пита: „И кой е този пич Ървинг Уолъс?“ Я попитайте децата в училище кой е Съмърсет Моъм. Няма да знаят. Той е писал бестселъри за времето си. Но вече е забравен. А Агата Кристи никога не е била по-популярна, колкото е сега. Тя преминава през поколенията. А не е толкова добър писател, колкото Моъм. И дори не се е опитвала да прави нещо специално, освен да забавлява хората. Така че не знам какво ще стане.

Няколко пъти сте заплашвали, че ще се пенсионирате, но след това Ви минава. Виждате ли се да пишете и след като преминете 80 години?

– Ами да. Какво друго мога да правя? Имам предвид, по дяволите, нямам с какво да запълвам дните си. Мога само малко да подрънквам на китара и да гледам телевизия. Това ме изпълва. А в писането има две неща, които ми харесват: прави ме щастлив и прави другите щастливи.