Как е било под „турско робство“: другата страна на монетата
Имало ли е в действителност „Турско робство”? Въпрос, който се повдига периодично из медии, министерства и социални мрежи, когато се наложи да се отклонява обществено внимание от нещо по-важно. Нека уточним, че целта на този текст, не е да изкара османското нашествие на Балканите като нещо положително, а да покаже нещата от ъгъл, от който не сме свикнали да ги гледаме, или просто не желаем.
Експертното мнение на компетентни хора по въпроса гласи, че такова нещо реално няма – нито „турско”, нито „робство”. Да уточним – държавата Турция съществува едва от 1923 г., така че е нямало как да държи роби отпреди това. Но и в Османската империя ние не сме били роби разбира се, а пълноправни поданици като всички останали. Вярно, считани за втора ръка хора като християни в мюсюлманска държава, но всеки който формално приеме исляма и носи чалма вместо калпак поне на публични места, може спокойно да пробие в обществения живот и дори в държавната или военната йерархия, без никой никъде да го пита какъв е произходът му. Но дори и тези, които твърдо остават християни – и сред тях всеки е имал право на свободно придвижване, на частна собственост колкото си иска, на собствено вероизповедание и строеж на храмове, на търговия и на каквото още се сетиш, далеч отвъд най-смелите мечти на робите от Римската империя или тези в американските плантации, да кажем.
С две думи – исторически точният и максимално коректен термин е „османско владичество”. Докато „турско робство” е един литературен и емоционално натоварен термин. Естествено и появилия се в последните години термин „турско присъствие” е не по-малко нелеп.
Обикновено по патриотарско-учебникарски нещата се представят така сякаш след постоянния подем и строеж на крепости, палати, Боянски църкви, щастие и слънчеви дни, през 1396 г. внезапно настанал дълбок мрак, сякаш някой ненадейно ни откраднал крушките от полилея.
Изрежданите аргументи не са малко, а и не са без основание разбира се:
– насилственото ни откъсване от европейската цивилизация и убиването още в зародиш на ренесансовите наченки у нас
– еничарството, което обезкървява народа
– всички останали данъци и такси, които са ни наложени
– насилственото помюсюлманчване
Първото е общо взето вярно. Действително наложения изостанал азиатски феодализъм в нашите земи, съчетан с властването на агресивна религия враждебна към просвета и иновации се оказват не Желязна, ами Стоманена завеса между нас и Запада, където тогава се заражда Ренесанса. Но разбира се са крайно пресилени твърденията, че ако не са били турците и тук по нашите земи щеше да разцъфти т.нар. Палеологов Ренесанс, паралелно и наравно с този в Италия и на запад. Базиращи се общо взето единствено на по-особените стенописи в една малка църква в Бояна, немвите (първообраз на музикалните ноти) на Йоан Кукузел и съждението, че масовото ширене на религиозни ереси по това време е можело да доведе до по-авангардни философски течения и евентуално след време – научно-технологически.
Да считаме тези неща за вече покълнало ренесансово цвете, което турците откъснали точно преди да разцъфти, е меко казано пресилено. За разлика от Ранното Средновековие, през Ренесанса Изтока вече чувствително изостава от Запада. През 13 в. в Западна Европа вече има развита парична система и банково дело, университети, стохилядни градове, художници и архитекти като Джото и писатели като Данте. Все неща каквито у нас не могат да се открият по това време.
В един момент всички народи в Източна Европа се озовават под властта на само три големи империи – Австро-унгарската, Руската и Османската. Едната от тях принадлежи на православните руснаци. На хартия руснаците са свободни – имат си собствена държава и могат да просперират през епохата на Ренесанса за разлика от нас. Величественият Кремъл в Москва и разкошните дворци на Петроград свидетелстват за това. Но в тях живеят само шепа дворяни. Отвъд техните стени все още живее Средновековието. И така чак до 19 век. Земята и населението са собственост на въпросната шепа князе и хората работят в имотите им цял живот без да им се плаща и без да имат право да ги напускат.
Реално цар Александър ІІ се явява освободител и на нас (с Освободителната Руско-турска война) и на тях руските селяни (с отмяната на крепостничеството) почти по едно и също време. С тая разлика, че дори и след това те си остават също толкова бедни, което впоследствие е благодатна почва за болшевиките да ги увлекат в своята кауза. Обстоятелството, че руските войници, които са дошли да ни освобождават, се чудят защо българите се бунтуват виждайки материалното им състояние и сравнявайки го със собственото, е доста показателно. И действително – цялата им армия през цялата война се изхранва от местните селяни напълно доброволно и без това да тежи на семейните им стопанства.
За разлика от руските крепостни селяни, които практически не са притежавали нищо, българските са си имали собствени къщи, имоти, ниви, стада от хиляди глави добитък. Освен това и са били напълно свободни да отидат и да станат занаятчии или търговци в градовете, един от тях (Добри Желязков) дори успява да отвори собствена фабрика за текстил в Сливен. Търговците пък са разполагали със свободен безмитен достъп до пазар на три континента, имало е например българска търговска гилдия в най-голямото египетско пристанище Александрия. И за всичко това никой не е изисквал от тях да сменят своето национално самосъзнание и своята религия, както някои погрешно си мислят. Смяна на религията се налага единствено ако искаш да направиш военна или политическа кариера. Но и в този случай никой няма да се интересува от какъв произход си и дали вкъщи не продължаваш да извършваш християнските си обреди, както много са всъщност са правели – т.нар. крипто християнство.
Тук идва и въпроса за девширмето (кръвния данък) и еничарството. Действително ли това е бил най-страшният бич за българите? Ами ако разгледаме еничарския корпус като трамплин за военна и впоследствие политическа кариера? Защото той реално такъв е бил. Фактът, че турците е трябвало да бутат солидни подкупи за да уреждат децата си в корпуса, заобикаляйки забраната в него да влизат мюсюлмани, говори че те са го възприемали като перспектива за бъдеща реализация, а не като някаква доживотна казарма или каторга. Така че българите влезли в корпуса могат да се издигат в йерархията, да трупат богатство и влияние, а във военно време – плячка, имоти и жени практически в неограничени количества. Стига се до там, че в един момент еничарите от воини се превръщат по-скоро в администратори и дворцови интриганти, твърде много намесващи се в политическия живот на империята. Поради което и накрая султан Махмуд ІІ решава да ликвидира еничарския корпус.
Дори въпросното „обезкървяване” на нацията, съвсем не е било толкова обезкървително, нито пък е продължило през цялото владичество, както много хора си го представят. Наборът за попълване на корпуса се е извършвал веднъж на 5-7 г. и е бил от около 3 000 до 6 000 деца. Но не само от България, а също и от Сърбия, Босна, Албания и Гърция, т.е. българчетата са били към 1/5 от набора. При това властите целенасочено са се стараели да не обезкървяват населението на всяка област, респективно данъкоплатците си, и никога не са правели два поредни набора в един и същи санджак, демек набор от една област се е извършвал веднъж на 10-14 г. А християнски деца окончателно престават да се набират до 1630 г. Тоест не повече от максимум 50 000 български деца са били набрани за целия период от около 2 века и половина, което прави по 200 деца на година. Например само детската смъртност от болести през периода е била далеч по-висока от колкото „обезкървяването” чрез девширмето. Макар и далеч от приемлива, неоспоримо неадекватна, картинката не е била толкова черна, колкото я рисуват страниците на романите, платната на художниците и патриотичният патос.
Съществува дори едно доста еретично обяснение за относителната липса на бунтове и въстания в първите десетилетия на „робството”. А именно, че с ликвидирането на царската власт и данъчна система на Второто Българско царство и заменянето им с османската, положението на селяните всъщност се подобрява. Имаме едно Търновско въстание избухнало чак през 1598 г., цели два века след падането на царството. Имаме и второ през 1686 г. като за неговото съществуване дори се съди косвено защото няма преки източници, които да го потвърждават. А преди тях основно царските синове в изгнание с помощта на унгарски войски се опитват да си върнат това, което им принадлежи по наследство. Но дали са получили някаква подкрепа от местното население? Няма данни за това, а липсата на успех в тези начинания и крахът и на Константин и на Фружин, по-скоро говорят, че не са имали някаква съществена местна подкрепа.
Историците ни всеки път пишат, че няма начин местното население да не е подкрепяло кръстоносците и български доброволчески отряди да не са участвали в битките при Косово, Ровине, Никопол, Варна. За съжаление обаче и за това няма никакви данни. Дори е по-вероятно българите да са участвали в тези битки на страната на османците като еничари или в отрядите на боляри, васални на султана.
По въпроса с размера на данъците е трудно да направим сравнение, защото не знаем какви са били те във Второто Българско царство. Нито пък има подробни данни за тези от ранния период на игото. Но в началото Османската империя все още съвсем не е с развита администрация и данъчна система. Те са изградени значително по-късно и основно с помощта на испански евреи. В този начален период те още са били предимно на ниво набези, включително из собствените си територии, а не устройване и администриране в тях.
Вярно е, че когато войската премине през даден район, разграбва всичко, до каквото се докопа, опожарява, избива. Но след като си тръгне може и да не се появи с години, през което време местните селяни живеят практически свободно. Докато през Второто Българско царство феодалния гнет и ангарията са си били целогодишни и ежедневни. Разбира се с времето системата на управление се развива и се появяват редица нови данъци в империята. Някои от които доста неприемливи. Като например задължението да приютяваш и храниш държавни чиновници ако замръкнат в къщата ти. И на всичкото от горе накрая да им платиш данък за това, че си им изхабил зъбите с храната си. Но самия факт, че плащаш данъци определено сочи, че си свободен човек, а не роб и не само това, а че си напълно равноправен гражданин. Пък отделно ако данъците са високи това говори и че поданиците явно са платежоспособни.
Но и размерът им реално не е бил от толкова голямо значение, при положение, че османотурските документи изобилстват от сведения за данъчни недобори из българските земи. Дори може да се каже, че данъчните недобори са най-характерното нещо, свързано с нас в османската документация. Цели села отказват да плащат и прогонват бирниците, а има и описани случаи как в цели области населението масово отказва да дава данък на Високата порта.
Дали през Второто Българско царство е съществувало подобно нещо? Едва ли. Сведения отново нямаме никакви. Ако изключим единствено въстанието на Ивайло, за което всъщност не е напълно сигурно, че е с идеологически характер. Може би такива са били подбудите му, но може народния гняв просто да е бил използван от опитен пълководец с авторитет сред армията за да заграби властта в страната. Народният вожд влиза в Царевец и се задържа на трона малко повече от година. Но дали е направил каквито и да е реформи за облекчаване на селското население и намаляване на феодалния гнет от страна на болярите? Ами отново и тук няма никакви данни за подобно нещо.
Както казахме, никой не възхвалява този исторически период от съществуването ни като народ. Това е просто още една страна на монетата. Тази, която показва, че нашите деди никога не са били роби в класическия смисъл на тази дума, а до известна степен горди и свободни хора. Тази епоха не е била толкова черна, мрачна или в най-добрия случай сива. В живота на хората е имало и благополучни и тежки моменти, имало е и бедни и богати българи, както е било винаги, както е и днес. Но всички те са имали възможността да се борят успешно с трудностите на живота, да търсят и да намират своето щастие в него.
