Режисьорът има нужда само от два дни.
Франческо Рози подготвя филм за един от най-влиятелните мъже в следвоенна Италия, загинал при самолетна катастрофа, а сърцевината на сюжета са часовете преди полета - къде е бил, с кого е говорил, кой го е съпроводил до летището в Катания.
За такава работа пратеник на римски вестник не е подходящ.
Нужен е репортер, който разбира и онова, което в Сицилия не се казва на глас. Рози намира такъв.
Мауро Де Мауро е на четирийсет и осем години и зад гърба си има биография, достатъчна за отделен филмов сценарий.
На младини е убеден фашист и след примирието от 8 септември 1943 година се записва доброволец в Десета флотилия МАС на княз Юнио Валерио Боргезе - частта, която ще се прочуе с жестокостта си към партизаните в Северна Италия.
Войната свършва, той се мести в Палермо и по една от онези случайности, които май се срещат само в Италия, постъпва в редакцията на "Л'Ора" - вестник на левицата.
По-малкият му брат Тулио ще стане виден езиковед и министър на просветата.
Мауро пък пише за мафията по времето, когато в Палермо е прието всички да се преструват, че такова нещо няма.
Рози му поръчва да възстанови престоя на своя герой в Сицилия.
Де Мауро проучва седмици наред, обикаля, звъни, разпитва хора, които не обичат да ги разпитват.
Вечерта на 16 септември 1970 година се прибира на "Виале деле Маньолие" 58, спира пред входа и се навежда в купето през отворената врата на БМВ-то, за да вземе от предната седалка кафето, виното и цигарите.
Дъщеря му Франка се прибира по същото време с годеника си, вижда баща си, подминава го и отива да повика асансьора.
Минава девет и десет. Докато двамата разговарят, при Де Мауро идват трима мъже. Той се качва с тях в собствената си кола и потегля.
Колежката му от "Л'Ора" Джулиана Саладино възстановява случилото се пред входа в книгата си "Де Мауро. Хроника от Палермо".
На другия ден автомобилът е открит на улица "Пиетро Д'Азаро". Тялото му не е намерено и до ден днешен.
Остава да разберем чии последни часове е проучвал Де Мауро.
Енрико Матей излиза от войната като командир на католическите партизански отряди и с авторитет пред новата власт в Рим.
През 1945 година Комитетът за национално освобождение на Северна Италия му възлага най-неблагодарната задача за човек с неговите амбиции: да закрие АДЖИП, държавната петролна компания, наследена от фашисткия режим и сочена за безперспективна.
Да я закрие бързо. Е, Матей не я закрива.
Вместо това обикаля Паданската низина, проверява наново старите сондажи и през 1949 година излиза с изявление, от което на цяла Италия ѝ светват очите: под долината на По лежат въглеводороди, достатъчни да покрият енергийните нужди на цялата страна.
Действителните запаси се оказват несравнимо по-малки. Около Кортемаджоре излиза метан и малко нефт, толкоз.
Акциите на АДЖИП обаче скачат и Матей се сдобива с онова, което му липсва: пари.
През същия период влиза и в парламента като депутат от Милано от листата на християндемократите.
През 1953 година със специален закон е създаден ЕНИ (Ente Nazionale Idrocarburi), държавният концерн, който обединява търсенето, добива, преработката и продажбата на нефт и газ.
АДЖИП става част от него, а начело застава Матей.
Оттам нататък из Италия се подмята, че ЕНИ е Матей и Матей е ЕНИ, и шегата не е далеч от истината.
Каква точно е ролята му на световния петролен пазар, описва най-кратко един израз, който измисля самият той: "седемте сестри".
Така кръщава западните компании, поделили помежду си нефтените богатства на планетата, и прякорът им остава завинаги.
Клубът на монополистите е затворен, Италия не е канена. Матей решава да влезе през задния вход.
На Иран и на Египет предлага условия, каквито "сестрите" никога не са им давали: ЕНИ поема целия риск по проучването на находищата и ако сондажът се окаже сух, местното правителство не дължи и стотинка.
Купува съветски суров петрол, докато Западът се преструва, че Москва я няма на картата.
В Париж са убедени, че дава пари и на алжирските бунтовници - твърдение, което се повтаря от десетилетия, без никой да го е доказал, но тогава французите го приемат за чиста монета: за тях Алжир е част от Франция и всяка помощ за въстаниците е намеса във вътрешните ѝ работи.
В Италия влиянието на Матей отдавна надхвърля петролната индустрия.
През 1959 година ЕНИ изкупува изцяло миланския всекидневник "Ил Джорно", в който концернът влиза две години по-рано, докато вестникът изпитва финансови затруднения.
Държавната енергийна компания вече си има и национален ежедневник.
Италианците наричат ЕНИ "държава в държавата" и не го казват като комплимент.
Човек с толкова неприятели обикновено си пази гърба. Матей прави обратното и се излага на опасност точно там, където е най-уязвим: във въздуха.
На 27 октомври 1962 година малкият "Моран-Солние" излита от Катания за Милано и пада край Баскапе, в провинция Павия, към седем вечерта.
Загиват и тримата души на борда: Матей, личният му пилот Ирнерио Бертуци и американският журналист Уилям Макхейл от "Тайм-Лайф".
Комисията на Министерството на отбраната приключва работа по разследването за четири месеца.
Вината е на пилота: бил е уморен, загубил е контрол над машината в лошото време, а е открита и техническа повреда.
Преписката е архивирана и с това случаят официално е изчерпан.
Държавата обаче може да закрие едно дело, но не и въпросите около него.
Понякога те преминават в ръцете на хора, които не са част от властта.
Осем години след катастрофата филмов режисьор праща репортер да събере свидетелства за двата дни, които Матей прекарва в Сицилия преди полета, и репортерът изчезва пред входа на дома си.
Рози прави единственото, което му остава: превръща съдбата на Де Мауро в част от самия филм за Матей.
"Случаят Матей" излиза през 1972 година с Джан Мария Волонте в главната роля и поделя голямата награда в Кан с "Работническата класа отива в рая" на Елио Петри, в който също играе Волонте.
Рози довежда до съвършенство жанра, който е създал още със "Салваторе Джулиано" през 1962 година - киноразследване, нещо средно между игрално и документално, с истински имена, истински архивни кадри и собствените му срещи със свидетели, вплетени в действието.
Лентата започва с изваждането на останките на самолета, връща се към политическия възход на Матей и по средата спира, за да покаже как журналистът, нает да разплете събитията в Катания, просто се изпарява.
Зрителят гледа филм без развръзка и това не е недостатък, а основният му замисъл.
Рози постига нещо, което рядко се удава на режисьор. Именно в този филм съмненията около катастрофата за пръв път са подредени от игла до конец.
Не в прокуратурата, не в парламентарна комисия. В киното.
Едва в средата на деветдесетте години случаят се раздвижва.
Разкаяли се мафиоти започват да говорят, прокуратурата в Павия отваря наново преписката, а през 1995 година тялото на Матей е ексхумирано.
Две години по-късно експертизата намира следи от взрив, а през 2003 година заместник-прокурорът Винченцо Калия заключава, че на борда е имало бомба, задействана вероятно при спускането на колесника.
Съдията преквалифицира деянието в убийство, но от неизвестен извършител.
През 2005 година производството е прекратено повторно, този път с установено престъпление, но без нито един обвиняем.
Версиите за поръчителя са три и всяка има своите основания.
Френските служби или Организацията на тайната армия (ОАС), която с бомби и покушения се противопоставя на независимостта на Алжир.
Американските петролни компании, заради условията, с които Матей примамва страните производителки.
Коза ностра, но по чужда поръчка - това твърди Томазо Бушета, самият той мафиот, решил да свидетелства, тоест думите му са показания, не доказателство.
Има и четвърта посока, вътрешна: Еудженио Чефис, съратникът, който след катастрофата поема реалното управление на ЕНИ.
Нито една не е доказана. Нито една не е отхвърлена.
За Де Мауро версиите също са три - случаят Матей, мафията и опитът за преврат, воден от същия онзи княз Боргезе, насрочен за нощта срещу 8 декември 1970 година, близо три месеца след отвличането на репортера. И там осъден няма.
Матей застава точно там, където държавата, големите пари и организираната престъпност се сливат, а в този свят заповедите се дават устно и не оставят следи.
Затова въпросът кой стои зад гибелта му остава без отговор не защото следствието е немощно, а защото онези, които биха могли да го дадат, са и от двете страни на закона.
Шейсет и четири години след Баскапе най-подробното изложение по случая си остава един игрален филм - и това само по себе си показва кой е спечелил.
