Непобедимото лято на Албер Камю
Един от най-големите мислители на 20 век и един от ярките предтавители на екзистенциалисткото течение във Франция, е Албер Камю. Познавате творчеството му от „Чужденецът“, „Чумата“ или от известното му есе „Митът за Сизиф“.
„Блажени са сърцата, които могат да се огъват, те никога не могат да бъдат разбити.“
Камю е роден на 7 ноември 1913г. (да, зодия скорпион е) в Мондови, Алжир, в семейство на френски заселници. Баща му е убит в битката при Марна (1914) по време на Първата световна война и Камю е отгледан в град Алжир от майка си, която е от испански произход. През 1930 г. заболява от туберкулоза и прекратява заниманията си с футбол, за да продължи задочно обучението си в Алжирския университет. Докато работи на различни места, успява да завърши философия в университета, като се дипломира с тезата „Плотин, Неоплатонизъм и Християнска мисъл“.
„В дълбините на зимата аз най-накрая открих, че в мен съществува едно непобедимо лято.“
През 1934 г. Албер Камю се включва във Френската комунистическа партия, но през 1936 г. е обвинен в троцкизъм и напуска. През 1934 г. се жени за Симон Ие, но скоро се развежда. През 1935 г. основава „Театър на труда“ (Théâtre du Travail, преименуван през 1937 г. на „Театър на отбора“, Théâtre de l’Equipe), който просъществува до 1939 година. Сътрудничи на леви вестници като „Алже Репюбликен“ и „Соар Репюбликен“ („Soir republicain“). Заради заболяването от туберкулоза не е взет в армията в началото на Втората Световна война.
„Никой не осъзнава, че някои хора изразходват огромно количество енергия, само за да бъдат нормални.“
През 1940 г. Камю се жени за Франсин Фор, пианистка и математичка. През същата година започва работа за вестник „Пари Соар“(„Paris soir“). Макар първоначално да не е противник на войната, превземането на Париж от германците и екзекуцията на Габриел Пери все повече го настройват срещу Нацистка Германия. Заедно с редакцията на „Пари Соар“ той се премества в Бордо. През същия период довършва първите си книги „Чужденецът“ (L’Étranger) и „Митът за Сизиф“ „(Le Mythe de Sisyphe).
През следващите години Камю се включва във Френската съпротив с псевдонима Бошар и участва в издаването на вестник „Комба“(„Combat“). Той е редактор на вестника от 1943 до 1947 г., като в този период се запознава с Жан-Пол Сартр. През 1945 г. се раждат децата му, близнаците Катрин и Жан Камю.
„Тези, които нямат достатъчно смелост, винаги ще намират философия, с която да се оправдаят.„
След войната Камю се включва в обкръжението на Сартр и прави обиколка из САЩ, където изнася лекции за екзистенциализма. Критичното отношение на Камю към комунизма постепенно охлажда отношенията му със Сартр. След поредния пристъп на туберкулоза през 1949 г. Камю се оттегля и живее усамотено през следващите две години. През 1951 г. публикува „Разбунтуваният човек“ (L’Homme révolté), философски анализ на революцията, отхвърлящ комунизма, който довежда до окончателното скъсване със Сартр. Отрицателните реакции към книгата сред лявата интелигенция силно го депресират и и той се заема с адаптирането и поставянето на театрални пиеси. Така, освен със собствената си драматургия, от 1953 до 1959 г. той участва в създаването н на още шест пиеси, между които Интересен случай по романа на Дино Будзати, Pеквием за една светица по текст на Уилям Фокнър и Бесове по Достоевски.
„Един водач – един народ“ означава един господар и милиони роби.„
През 50-те години Камю се посвещава на защита на човешките права. През 1952 г. напуска работата си за ЮНЕСКО, след като ООН приема за член франкистка Испания. През 1953 г. е сред малкото привърженици на левицата, които критикуват потушаването на стачките в Източен Берлин от съветската армия. През 1956 г. протестира срещу подобни действия в Полша и Унгария. До края на живота си се застъпва за отмяна на смъртното наказание по целия свят.
„В продължение на векове смъртното наказание, често придружено от варварски подобрения, се опитва да държи престъпността под контрол, и все пак престъпленията продължават. Защо? Защото инстинктите, които се борят у човека не са, както твърди закона, постоянни сили в състояние на равновесие.“
Със започването на Алжирската война през 1954 г. Албер Камю застава на страната на френското правителство, обявявайки войната за част от „новия арабски империализъм“. Макар да е привърженик на по-голяма автономия за Алжир, той вярва, че съжителството на французи и араби в страната може да продължи.
„Ако съществува грях срещу живота, може би това не отчаянието от живота, а надеждата за друг живот и пренебрегването на неумолимото величие на настоящия живот.“
През 1957 г. Нобеловата награда за литература е присъдена на Албер Камю „за неговото значимо литературно творчество, което с прозорлива сериозност осветлява проблемите на човешката съзнателност в днешните времена“. Словото, което Камю произнася при получаване на наградата, както и една официална реч изнесена четири дни по-късно в Упсала са издадени през следващата година.
„Какво е щастието, ако не простата хармония между човека и живота, който води.“
