Израснал в Балтимор през 50-те години на миналия век, авторът и драматургът Келвин Александър Рамзи никога не се замисля защо семейството му, както и всички други чернокожи семейства, които познава, тръгва на почивка с кола в 2 или 3 часа сутринта.
И никога не се замисля за факта, че семейството му винаги нощува в частни домове, вместо в хотели, използва пътя като тоалетна и носи със себе си храна за цялото пътуване.
Едва години по-късно Рамзи осъзнава, че родителите му избягват ресторанти, бензиностанции и хотели, за да го предпазят от расистките унижения и реалните опасности, свързани с пътуването като чернокож в Америка през 50-те години на миналия век.
Когато Законът за гражданските права през 1964 г. официално слага край на сегрегацията и обявява дискриминацията на основата на цвета на кожата за престъпление, традицията на "великото американско пътуване" е много различна за семействата с различен цвят на кожата.
Чернокожите шофьори, пътуващи извън големите градски центрове, няма как да знаят дали местната бензиностанция ще им продаде гориво или дали в радиус от 160 километра има ресторанти, които обслужват чернокожи клиенти.
През 1936 г. пощальон от афроамерикански произход, живеещ в Харлем, Ню Йорк, решава да направи нещо по въпроса.
Вдъхновен от еврейски публикации, в които са изброени безопасни места за еврейски пътешественици, където да ядат и спят по пътя, Виктор Хюго Грийн публикува първото издание на "Зелената книга на чернокожите автомобилисти".
В страниците на "Зелената книга", както става известна, чернокожите пътешественици могат да намерят списъци по щати с хотели и частни "туристически домове", където да пренощуват, както и ресторанти, фризьорски салони, бензиностанции и магазини, където са добре дошли.
Рамзи, който през 2010 г. написа популярна детска книга, озаглавена "Ruth and the Green Book", както и пиеса за "Зелената книга", обяснява, че Грийн разчита на мрежа от колеги пощальони от цялата страна, които събират списъци с фирми и частни лица и изпращат адресите на съпругата на Грийн в Харлем.
А тя от своя страна ги добавя към постоянно разширяващата се публикация. Нова версия на "Зелената книга" е издавана всяка година в периода от 1936 до 1964 г. и се продава в бензиностанциите Esso, собственост на чернокожи.
"Зелената книга" е спасително въже за чернокожите пътуващи, много от които носят свежи спомени за униженията, нанесени им от бели бизнесмени, и то не само в южните щати, където важи законът "Джим Кроу".
В много градове в северните и западните щати съществуват "закони по залез Слънце", според които след залез Слънце в границите на града не могат да се намира нито един чернокож.
Докато провежда интервюта за предстоящ документален филм за "Зелената книга", Рамзи разговаря с една жена, която никога няма да забрави как като малко момиче, по време на семейно пътуване с кола през Флорида в началото на 50-те години, изведнъж се разболяла и се наложило да потърсят място, където да си почине.
"Баща й отишъл в три или четири различни хотела и мотела, но всички му отказват", разказва Рамзи. "Той казал: "Дъщеря ми е много болна и се нуждае от легло, за да си почине на спокойствие за известно време", но всички му отказат. Тя си спомня, че това е първият път, когато вижда баща си да плаче."
"Зелената книга" е създадена, за да се гарантира, че други чернокожи семейства няма да трябва да преживяват такова болезнено унижение в епоха, в която много бели бизнесмени смятат за напълно приемливо да отказват обслужване на чернокожи клиенти.
Прелиствайки изданието от 1940 г., се виждат платени реклами на фирми, собственост на чернокожи, както и подробни списъци за всеки по-голям град във всяка държава.
В някои места изборът е ограничен. В Южна Дакота, например, има само две обяви - за бензиностанция и за частния туристически дом на г-жа Моксли.
В брошурата, която е от 48 страници, е включено писмо от читател на име Уилям Смит от Хакенсак, Ню Джърси, който пише: "Искрено вярваме, че "Зелената книга на чернокожите автомобилисти" ще означава за нас толкова, колкото AAA означава за бялата раса, ако не и повече."
Рамзи обяснява, че организациите за пътна помощ като AAA (American Automobile Association - Американска автомобилна асоциация) често не приемат чернокожи членове и че опитни чернокожи пътешественици носят със себе си допълнителни вентилаторни ремъци и свещи за дълги пътувания.
Изданието на "Зелената книга" от 1937 г. започва с раздел за подготовката на автомобила и как да се поддържа колата в изправно състояние.
Виктор Грийн може и да е има само осмокласно образование, но използвал своята интелигентност и лидерски умения, за да създаде издание, което да отвори пътищата и магистралите на Америка за милиони чернокожи семейства.
Грийн умира през 1960 г., четири години преди приемането на Закона за гражданските права, момент, който той дълго очаквал.
"В близко бъдеще ще дойде ден, в който този наръчник няма да е необходимо да се публикува", пише Грийн в увода към изданието от 1949 г.
"Това ще бъде денят, в който ние като раса ще имаме равни възможности и привилегии в Съединените щати. Тогава ще бъде велик ден за нас, защото ще можем да спрем издаването на този наръчник и ще можем да ходим където пожелаем, без да се срамуваме. Но докато този ден не дойде, ще продължаваме да публикуваме тази информация всяка година за ваше удобство."
Филмът "Зелена книга" от 2018 г. разказва за истинското приятелство между чернокожия пианист Доналд Шърли и неговия италиано-американски шофьор и бодигард Франк "Тони Устната" Валелонга, докато пътуват през сегрегирания Юг.
