Тема за размисъл: коя държава има най-много пирамиди в света? Ако отговорът ви е Египет, грешите. Египет разполага с малко над сто; на юг, в пустините на днешен Судан, се извисяват почти двойно повече. Построени са от царство, което много от нас не могат да назоват, макар че някога то управлява самия Египет, воюва с Рим на равна нога и оставя език, който е почти невъзможен за превод и до днес. Царството се казва Куш и заслужава повече внимание, отколкото човечеството му отделя.
Хиляда и петстотин километра нагоре по Нил, считано от Кайро, отвъд прочутите катаракти на реката, от дълбока древност живее цивилизация, която египтяните познават отлично — ту като търговски партньор, доставящ злато, слонова кост и абанос, ту като завоюван васал, ту като опасен съсед.
Гърците наричат тази земя Нубия. Думата вероятно произлиза от "нуб" — "злато". Именно оттам идва по-голямата част от златото на фараоните, а царството носи името Куш. Столицата му се мести през вековете — от Керма, град връстник на великите пирамиди в Гиза, през Напата до Мерое.
Отношенията между двете държави на Нил са като между по-голям и по-малък брат: египтяните налагат своите богове, йероглифи и архитектура, кушитите ги приемат, видоизменят и — в един исторически момент, който Египет предпочита да забрави — връщат жеста с лихвите.
През VIII век пр.Хр. Египет е разкъсан от междуособици, докато на юг Куш е в разцвет. Цар Пий тръгва надолу по реката и завладява страната на пирамидите не като варварин, а като пазител на вярата: кушитите се смятат за по-верни последователи на древната египетска религия от самите египтяни. Ражда се Двадесет и петата династия; историците я наричат династията на черните фараони и близо век тя управлява империя от сърцето на Африка до Средиземно море.
Най-успешният владетел, Тахарка, строи храмове от Нил до Синай и е достатъчно значим, за да бъде споменат в Библията. Краят на епохата идва не от Египет, а от Асирия: желязната ѝ армия изтласква кушитите обратно на юг. Но те отнасят със себе си нещо, което ще озадачи археолозите и ще ги дари със забележителни находки: страстта по пирамидите.
Когато кушитските царе започват да устройват погребения под пирамиди, Египет не строи такива вече осемстотин години. Звучи невероятно някой в наши дни да възроди готическите катедрали, при това с особено старание. Нубийските пирамиди обаче не са копия: по-малки са, рядко над трийсет метра, затова пък осезаемо по-стръмни — стените им се изкачват под ъгъл, който придава на некрополите съвсем различен, назъбен силует, — а гробната камера не се намира в тях, а под земята.
Пред всяка се издига малък храм с олтар за приношения, по чиито стени богът-лъв Апедемак стои редом с Озирис и Изида. Строят ги повече от хилядолетие, поколение след поколение. И до днес сред пясъците край столицата Мерое стърчат каменни върхове: най-гъстата колекция от пирамиди на планетата, за която светът почти не подозира.
Мерое не е само гробище — то е желязната работилница на Африка (един археолог го нарича "Бирмингам на Африка" заради могилите с шлака край града) и богат търговски кръстопът, управляван често от жени: владетелките носят титлата кандаке и властват не като регентки, а от свое име.
Най-великата от тях, еднооката Аманиренас, си позволява немислимото. Когато Рим поглъща Египет, тя не чака легионите да продължат на юг, а напада първа, разграбва Асуан и донася у дома бронзовите статуи на новия господар на света — Октавиан Август. Отсечена глава на статуя на императора е заровена под прага на храм в Мерое, така че всеки влизащ да я тъпче с краката си.
Войната завършва с договор, изненадващо благоприятен за Куш — Рим на Август, който не прощава никому, преценява, че с еднооката кралица е по-добре да не се закача. А главата, изровена от археолозите през 1910 г., днес наблюдава посетителите на Британския музей с изражение, от което не личи незавидната ѝ съдба.
През 1834 г. се появява човекът, на когото суданската археология не може да прости и до днес. Италианският лекар и авантюрист Джузепе Ферлини пристига в Мерое с една-единствена идея: съкровища. Не намира вход към пирамидите — затова събаря върховете на десетки от тях, "обезглавявайки" некропола.
В първата пирамида действително открива златото на една кандаке и това засилва мотивацията му, но не намира нищо друго. Осакатеният силует на Мерое и днес пази белезите на опустошителната иманярска акция. Намерените накити са отхвърлени от повечето европейски музеи като "твърде хубави, за да са африкански" и накрая са закупени в Мюнхен и Берлин, където се намират и до днес.
В некропола Нури, където под най-голямата кушитска пирамида почива Тахарка, подпочвените води на Нил отдавна са заляли погребалните камери. Археолозите днес слизат при царете с водолазна екипировка: през наводнен коридор, с фенери, към погребения, недокоснати именно защото водата ги е пазила от иманярите. Подводна археология под пирамиди насред пустиня — Куш изненадващо умело пази мъртъвците си.
Държавата угасва през IV век, а с нея замлъква и мероитската писменост — знаците ѝ се четат фонетично, но езикът остава трудно разбираем: една от последните големи наразрешени задаки на света, библиотека със заключена врата.
Днес некрополът е под закрилата на ЮНЕСКО, но войната в Судан държи далеч и малкото туристи, които до неотдавна можеха да преживеят нещо немислимо за Гиза: да стоят сред двеста пирамиди в пълно уединение, без опашки, огради и продавачи на сувенири. Пясъкът настъпва, дюните се катерят по гробниците, а археолозите работят на пресекулки между конфликтите. Двеста пирамиди стоят в пустинята практически сами — паметник на цивилизация, почти забравена от историята.
