Деветдесетте години на ХХ са доста бурни времена, особено на Балканите. Войната в бивша Югославия избухва след разпадането на федерацията, включваща Босна и Херцеговина, Хърватия, Македония, Черна гора, Сърбия и Словения.
След като Хърватия и Босна и Херцеговина обявяват независимостта си от Югославия, етническите сърби започват въоръжена борба за обособяване на отделни територии под сръбски контрол и в двата региона.
По същото време хървати и бошняци (босненски мюсюлмани) също влизат в конфликт по между си, главно за контрола над едни и същи спорни области.
Сръбските сепаратисти получават военна подкрепа от Слободан Милошевич, лидера на Сърбия, и систематично нападат други етнически общности и подлагат цивилното население на издевателства.
Първата фаза на войната в Хърватия продължава до януари 1992 г., когато безусловно примирие установява крехък мир между хърватското правителство и етническите сърби.
Конфликтът между хървати и бошняци приключва с подписването на Вашингтонското споразумение през март 1994 г.
Междувременно боевете между хърватско-бошняшките сили и сърбите продължават въпреки опитите на международната общност да ги спре: забрана за полети, изтегляне на тежкото въоръжение от околностите на Сараево и хуманитарни операции.
НАТО също се намесва в конфликта. През 1994 г. алиансът сваля четири сръбски самолета, навлезли в затвореното въздушно пространство над Босна.
На следващата година НАТО бомбардира Пале, седалището на босненските сърби.
През лятото на 1995 г. ходът на войната се обръща. Бошняците и хърватите успяват да си върнат част от окупираните от сърбите територии в Хърватия и в Западна Босна чрез мащабна военна операция с кодовото име "Буря", започнала на 4 август.
Президентът на САЩ Бил Клинтън разрешава на частна компания да използва пенсионирани американски военни, за да обучават армията на Загреб.
Краина пада почти без съпротива. Това е първото поражение за сърбите от четири години насам и то променя както съотношението на силите на бойното поле, така и нагласите на всички страни в конфликта.
Клинтън решава да се възползва от обрата и изпраща съветника по националната сигурност Антъни Лейк и заместник-държавния секретар Питър Тарноф в Европа, за да представят мирен план.
Съединените щати променят курса си и заплашват да бомбардират сърбите, ако те продължат да нападат защитените зони в Босна или откажат да преговарят.
На 14 септември 1995 г. лидерите на босненските сърби, Радован Караджич и Ратко Младич, подписват споразумение за прекратяване на обсадата на Сараево.
Това поставя основите за окончателните мирни преговори, които трябва да започнат на американска земя.
На 1 ноември 1995 г. президентите на Босна, Сърбия и Хърватия - Алия Изетбегович, Милошевич и Франьо Туджман - и представители на САЩ, Обединеното кралство, Франция, Германия, Италия, Русия и Европейския съюз се събират във военновъздушната база "Райт-Патерсън" в покрайнините на Дейтън, щата Охайо.
Мястото е подбрано така, че да ограничи възможността участниците да водят разговорите през медиите, вместо на масата.
Разговорите приключват след двайсет и един дни. Мирният план за Босна е постигнат трудно, но слага край на четири години кръвопролития, отнели живота на над 250 000 души и принудили повече от два милиона да напуснат домовете си.
Подписите обаче не са достатъчни - споразумението трябва да бъде приложено. Това изисква подкрепата на други държави.
Шест дни по-късно Клинтън представя пред сънародниците си аргументите си за намеса в Босна.
В обръщение от Овалния кабинет държавният глава заявява, че американската дипломация е постигнала Дейтънските споразумения и че страните са поискали американски войски да им помогнат в изпълнението на мирния план.
Той подчертава, че мирът на Балканите е в интерес на Вашингтон, и уверява американците, че тъй като още 25 държави са се съгласили да участват в контингент от 60 000 души, американските военни ще съставляват едва една трета от общия състав на силите.
Общото рамково споразумение е официално подписано в Париж на 14 декември 1995 г.
Документът изисква от Босна и Херцеговина, Хърватия и Съюзна република Югославия да зачитат суверенното равенство помежду си и да уреждат споровете по мирен път.
Освен това страните се споразумяват да зачитат напълно правата на човека, на бежанците и на разселените лица.
Накрая държавите се съгласяват да си сътрудничат пълноценно с всички институции - включително онези, които са упълномощени от Съвета за сигурност на ООН, при изпълнението на мирното споразумение, както и при разследването и съдебното преследване на военни престъпления и други нарушения на международното хуманитарно право.
Оттогава мирът се пази. Приложение 4 към Общото рамково споразумение и до днес служи като конституция на Босна и Херцеговина и определя устройството на страната.
Така държавата се разделя на две части - Федерация Босна и Херцеговина, в която влизат териториите, населени предимно с бошняци и хървати, и Република Сръбска, където живеят главно босненски сърби.
Същият документ подготвя почвата за военните действия на НАТО в Косово през 1999 г., довели впоследствие до независимостта на областта.
На 13 ноември 2002 г. Скупщината на Съюзна република Югославия ратифицира Дейтънското споразумение, като потвърждава, че Белград няма териториални претенции към Босна и Херцеговина.
Бившият сръбски лидер Милошевич е арестуван на 1 април 2001 г., а на 28 юни същата година е предаден на Хагския трибунал по обвинения във военни престъпления.
Той умира от естествена смърт през 2006 г., докато тече процесът срещу него.
На 13 февруари 2008 г. Желко Комшич от Председателството на Босна и Херцеговина съобщава, че екземплярът на Дейтънското споразумение, предназначен за Босна, е изчезнал от архива на институцията.
На 16 ноември 2009 г. френското Министерство на външните работи предава ново заверено копие на документа на френското посолство в Сараево.
По-късно копието е предадено на Министерството на външните работи на Босна и Херцеговина. Изчезналият екземпляр е открит на 31 октомври 2017 г. в частен дом в Пале.
