Обществото на независимите театрални критици обяви годишната си награда

Моноспектакълът „Глас“ на Драматичен театър Пловдив е носителят на традиционната годишна награда на Обществото на независимите театрални критици (ОНТК) за 2013-а.

Постановката е отличена за „впечатляващата хармония между дълбокия текст на Елена Алексиева, деликатната и разбираща режисура на Калин Ангелов и изящния, безкомпромисен стил, за съчетания с горчива самоирония драматизъм и заразителното жизнелюбие на актрисата Ивана Папазова“.

ОНТК не за първи път отличава спектакъл заради единството и равнопоставеността на всички негови компоненти. През 2007-а то награди „Малка пиеса за детска стая“ в лицето на неговите създатели за „артистизма, изяществото и нежността на спектакъла“, а през 2009 г. – „Козата, или коя е Силвия“ за „високата професионална мярка, която налага в българския театър, за безкомпромисното триединство на текст, режисура и актьорско изпълнение и за катарзисното въздействие на спектакъла”.

Годишната награда на ОНТК се връчва за осми път след неговото създаване през 2006 г. Тя няма предварително определени категории, а нейният брой и дефиниция са различни през годините. Отличието е символично – грамота, изработена безвъзмездно от сценографа Антония Попова. Чрез него група оперативни критици, сред които Аве Иванова, Аглика Олтеан, Анелия Янева (председател), Елена Пенева, Елица Матеева, Ирина Гигова, ст.н.с. Светлана Байчинска, Светлана Панчева, Никола Вандов, проф. Калина Стефанова и др. обръщат внимание върху най-значимите факти и събития, случили се в нашия театър през годината.

Досега носители на наградата са били режисьорите Явор Гърдев (два пъти – през 2006 г. и 2009 г.), Теди Москов (2010) и Маргарита Младенова (2011); актрисите Снежина Петрова (2006), Мимоза Базова (2008), Мая Новоселска (2011) и Светлана Янчева (2012) и ДКТ „Константин Величков“, Пазарджик (2008).

За спектакъла:
„Монопиесата на Елена Алексиева „Глас“ (ДТ-Пловдив, режисьор Калин Ангелов) говори за гения в изкуството (оперната прима Мария Калас); за таланта, на когото не достига само една крачка до гениалното (двойничката на Калас и нереализирана нейна дубльорка Виктория Глас); за самотата и изолацията, на която се обричат посветените на велика творческа цел. В един ту вмислен, ту препускащ кресчендо, ту потъващ в дълги паузи монолог актрисата Ивана Папазова (постигната е поразителна прилика с Калас) преброжда живота на родената в бедност Виктория Непомук, която обаче е одарена с божествен глас, достоен да се мери с този на великата Калас и затова е обречена на мълчание като дубльорка зад кулисите, така и недочакала звездния си миг. Едва след смъртта на примата получава последен шанс да пее, но пред американски туристи и то не заради дарованието си, а заради приликата с Калас.“ (Анелия Янева, Портал Култура)

„Какъв изящен спектакъл! В него има от всичко онова, без което няма театър. Има пиеса, дълбочините на която се откриват при всяко ново вчитане в нея. Има режисьор, който деликатно и внимателно се вглежда и в текста, и в актьора, а не само в себе си. И Ивана Папазова, която очевидно празнично съзнава, че такъв шанс рядко каца на рамото на актьора, че е достатъчно умна, зряла и с облекчаващо чувство за хумор, за да види връзките между собствената си творческа биография и биографията на персонажа си.“ (Никола Вандов, в. „Култура“)

„Ако с години си бил в плен на предизвикателството да „играеш“ някой друг, дали накрая ще ти останат сили да се върнеш към себе си? Героинята на писателката Елена Алексиева в моноспектакъла „Глас“ е точно в епицентъра на тази дилема. Режисьор на постановката е Калин Ангелов, а в ролята на оперната певица Виктория Глас блести примата на пловдивската трупа Ивана Папазова. Глас във версията на Алексиева и Папазова е дубльорка на великата Мария Калас. Но не обикновена дубльорка, а „двойник“, който трябва да замести дивата, ако някога гласът й изневери, запазвайки при това илюзията за публиката ненакърнена. Вики Глас е направила най-мъчителната стъпка за един артист – зачеркнала е собственото си его, обрекла се е на пълна анонимност в името на изкуството. Великолепна певица, нейната драма е, че Бог много й е дал, но може би не й е дал достатъчно, за да е Калас, от което произтичат – според определението на Джордж Стайнър – „терзанията на надарения пред лицето на гения“, на Салиери пред Моцарт. Ивана Папазова е истинска в дилемата на артиста, а тънката й самоирония омекотява и най-драматичните ноти в тази фикция.“ (Ирина Гигова, в. „Новинар“)