Грузия се намира в южната част на Кавказ, където Европа среща Азия. Регионът често се озовава на кръстопътя на различни империи. След обединението си през 11-и век, царство Грузия преживява своят Златен век през 12-и век. Монголското нашествие и вътрешни борби в династията Багратиони принуждават отделните грузински княжества да се подчинят на османското и персийско владичество. Грузия възвръща независимостта си през 1991 г. след два века руски и съветски контрол, но страната продължава да се сблъсква с вътрешна нестабилност и външни заплахи.
Грузия е известна като родното място на виното, с история на лозарството, която датира от поне 8000 години. Практиката да се поставят смачкани лози в глинени съдове и да се заравят под земята за няколко месеца, за да ферментират с помощта на естествените захари и мая от гроздето, продължава и до днес.
Един от най-ранните известни региони, съществувал на територията на днешна Грузия, е Колхида. Образуван е през 13-и век пр.н.е. след обединението на местните племена. Основните градове на Колхида са място с религиозно значение.
Колхида е известна и в гръцката митология като крайната дестинация на Язон и аргонавтите в тяхното търсене на златното руно.
В края на IV век пр.н.е. е основано царство Иберия (известно местно като Картли). За да се избегне объркване с Иберийския полуостров в Югозападна Европа, кралството е известно като Кавказка Иберия и е основано от цар Фарнаваз I, като столицата му е Мцхета.
Управлението на Фарнаваз е по модела на Персийската империя, която наскоро е завладяна от Александър Велики.
Около 1-ви век пр.н.е. Кавказка Иберия преминава под контрола на Велика Армения. Владтелят на арменската държава Тигран Велики е съюзник на крал Митридат VI от Понт, един от най-сериозните съперници на Римската република.
По време на Митридатовите войни римският генерал Помпей Велики напада Иберия и превзема Мцхета през 65 г. пр.н.е.
Иберия се намира близо до фронтовете на конфликта между Рим и Партското царство. Римляните установяват присъствие и в западната част на Грузия, където през 2-ри век сл. Хр. се появява царство Лазика като наследник на Колхида.
Когато Партското царство отстъпва място на Сасанидската империя в Персия през 224 г. сл. Хр., Кавказка Иберия се присъединява към сасанидите. Около 284 г. сасанидите поставят ирански благородник на иберийския трон като цар Мириан III.
Когато сасанидите са победени от римляните в Армения през 298 г., Мириан става подчинен на римляните.
Цар Мириан III е съвременник на император Константин Велики и по време на неговото управление Кавказка Иберия приема християнството за официална религия.
Владетлят построява редица църкви в столицата Мцхета, включително манастира "Самтавро" и първата катедрала "Светицховели".
През 363 г. Рим е принуден да отстъпи Иберия на Сасанидите, които се опитват да ограничат нейната автономията.
Около век по-късно цар Вахтанг I Горгасали води успешни военни кампании за завладяване на Лазика и Абхазия. Той централизира властта си и се опитва да се откъсне от персийското владичество, като създава силна база в Тбилиси, близо до Мцхета.
Когато персите нахлуват в Иберия, Вахтанг безрезултатно потърся помощ от Византийската империя. След продължителна борба той е победен и убит в битка през 502 г.
Сасанидите възстановят контрола си над Иберия през следващия век, а през 580 г. кавказкото царство е понижено до княжество. Византийците за кратко възвръщат хегемонията си в региона, след като император Ираклий II побеждава сасанидите през 628 г., но по-малко от две десетилетия по-късно самите византийци са изгонени от арабите, които превземат Тбилиси през 645 г.
След арабското завоевание принц Стефан II от Иберия е принуден да признае халифата. Макар че през 654 г. регионът е интегриран в провинция Арминия, той остава в периферията на арабския свят и едва през 740-те години емирът на Тбилиси става и управител на Картли.
Тбилиси се превръща в процъфтяващ търговски център по търговския път между Близкия изток и Северна Европа с преобладаващо мюсюлманско население.
В края на 8-ми век благородник на име Адарнасе Багратиони се утвърждава като владетел на регион, разположен по днешната грузинско-турска граница. През 813 г. абасидският халиф ал-Мамун възстановява княжество Картли и назначава сина на Адарнасе, Ашот I за принц.
Въпреки че грузинските земи са разделени между синовете на Ашот, арабското владичество отслабва и скоро тяхното управление е пред своя край.
През втората половина на 10-ти век цар Давид III проправя пътя за обединението на Грузия под властта на своя роднина цар Баграт III, който обединява царствата Абхазия и Картли през 1008 г. Баграт разширява още повече владенията си, като завладява регионите Кахети и Херети в източна Грузия.
Тъй като Тбилиси остава в ръцете на арабите още един век, Баграт управлява от Кутаиси, където построява величествената катедрала "Баграт", завършена през 1003 г.
След смъртта на Баграт III през 1014 г. неговите наследници често са принудени да се противопоставят на опитите на византийците да разширят границите си за сметка на Грузия. Пристигането на селджукските турци оказва допълнителен усложняващ фактор и цар Баграт IV едва избягва поражения и завладяване на селджукското нашествие през 1064 г.
Баграт потърся помощ от византийците, но тяхното поражение в битката при Манцикерт през 1071 г. прави така, че селджуците да контролират Анадола, а грузинците да бъдат напълно изолирани.
Грузинската съдба се възражда по време на царуването на Давид IV. Той е талантлив военен лидер и първо консолидира властта си, като побеждава вътрешните си врагове. Възползвайки се от размириците в Селджукската империя и заплахата от Първия кръстоносен поход, Давид обявява независимост от селджуците.
Най-големият успех на цар Давид на бойното поле е през 1121 г., когато побеждава селджуците, близо до Тбилиси.
Давид поставя началото на Златната епоха в грузинската история и обявява културен ренесанс. Постиженията му в обединяването на страната му донасят прозвището "Строителят". Докато някои от наследниците му имат затруднения да запазят завоеванията му след смъртта му през 1125 г., неговата правнучка царица Тамара управлява Грузия в разцвета на нейната мощ.
Вторият съпруг на Тамара, Давид Сослан, отличен военен командир, печели блестящи победи над турските и арабските войски през 1195 г. и през 1202 г. Тези победи позволяват на Тамара да създаде редица васални държави на южната граница, а през 1204 г. тя се възползва от разграбването на Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход, за да създаде Трапезундската империя на Черно море под властта на династията Комнини.
Златният век на Грузия приключва неочаквано и внезапно с пристигането на монголите през 1220 г. По време на първите сблъсъци с нападателите, синът на Тамара, Гиорги IV, е ранен в битка и умира от раните си две години по-късно. Царуването на сестра му и негова наследница Русудан е белязано от нашествия от остатъците на Римската империя и завръщането на монголите през 1236 г.
След като Монголската империя се разделя на четири части, Грузия стана част от Илханат, чийто център е в Персия.
Монголското владичество в Грузия продължава по-малко от век, а през 1320-те години крал Гиорги V прави поредица от кампании за обединение на страната. Вътрешните борби между потомците на Гиорги и поредицата от брутални нашествия на армиите на Тамерлан в началото на 1400-те години довеждат до разпадането на кралството през 1466 г. Кралствата Имерети на запад, Картли в центъра и Кахети на изток са управлявани от враждуващи клонове на династията Багратиони.
Междувременно Османската империя налага васалство на царете на Имерети, които многократно молят Русия за защита, но получават малко материална подкрепа.
След смъртта на владетеля Теймураз II на Картли през 1762 г. Ерекле II наследява новото обединено царство Картли-Кахети.
Той въвежда поредица от реформи за модернизиране на страната по европейски модел и укрепва дипломатическите отношения с Руската империя. Ерекле продължава да се тревожи от персийска инвазия и през 1783 г. царството става руски протекторат.
Въпреки споразумението, руските сили не се притичат на помощ на Ерекле, когато султанатът Каджар в Иран опустошава Тбилиси през 1795 г. Русия анексира Картли-Кахети напълно през 1801 г. след смъртта на цар Гиорги XII.
След присъединяването на Грузия към Руската империя, Тбилиси става столица на вицекралството Кавказ. Градът отново се превръща в процъфтяващ търговски център с голяма арменска общност, която съставлява над 70% от населението на града.
Грузия привлича и голям брой руски интелектуалци и писатели, който ѝ посвещават множество произведения и се възхищават на красотата и народа ѝ.
С течение на времето малките грузински княжества, които остават номинално независими, стават под владението към Руската империя. След победата на Русия над османците в Руско-турската война от 1877-1878 г., регионът Аджария на Черно море е включен към Грузия.
Докато руското владичество позволява разширяването на грузинската територия, през 1860-те години възникна грузинско националистическо движение, водено от Илия Чавчавадзе. Подобно на останалата част от Руската империя, Грузия преживява социални и икономически промени през последните десетилетия на 19-и век с въвеждането на индустриална капиталистическа икономика.
В началото на 20-ти век либералният национализъм на Чавчавадзе е засенчен от марксистката Социалдемократическа партия. След убийството на Чавчавадзе през 1907 г. умерените социалдемократи доминират в грузинската политика.
Когато Руската империя се разпада по време на Февруарската революция през 1917 г., грузинският меншевик Николай Чкеидзе става председател на Петроградския съвет. След болшевишката революция Грузия, Армения и Азербайджан, регион заплашен от германските и османските сили през Първата световна война, създават на 26 май 1918 г. Демократична република Грузия.
Правителство, водено от Ной Джордания, се опитва да предотврати завземането на страната от болшевиките и през май 1920 г. Русия и Грузия подписват споразумение, с което признават независимостта на Грузия. Това обаче не попречва на съветската инвазия през февруари 1921 г., която сваля правителството на Джордания.
Грузинската съветска социалистическа република става част от Съветския съюз, създаден през 1922 г. Най-известният грузинец става Йосиф Сталин, който е лидер на СССР след смъртта на Ленин през 1924 г.
По време на Втората световна война германците започват офанзива в южната част на страната, за да завземат контрола над нефтените находища в Кавказ през 1942 г. Въпреки че офанзивата никога не достига грузинска територия, над 700 000 грузинци служат в Червената армия, а около половината от тях губят живота си.
В годините след смъртта на Сталин през 1953 г. грузинските студенти организират мащабни протести срещу политиката на десталинизация на Никита Хрушчов през 1956 г., след като новият съветски лидер прави пренебрежителни коментари за грузинците.
Последвалите сблъсъци довеждат до загубата на живота на над 100 протестиращи. По времето на Брежнев грузинската икономика се характеризира с процъфтяващ черен пазар и явна корупция.
През 80-те години на миналия век възниква грузинско националистическо движение, водено от Мераб Костава и Звиад Гамсахурдия.
Реформите на Горбачов насърчават демократизацията на съветската система и през октомври 1990 г. Гамсахурдия е избран за държавен глава. През април 1991 г. той обявява независимостта от Съветския съюз, но през декември 1991 г. е свален от власт чрез преврат от опоненти, които твърдят, че той действа деспотично.
В началото на 90-те години на миналия век в Абхазия и Южна Осетия избухват етнически конфликти, докато правителството в Тбилиси се бори да установи властта си над тези автономни републики. През 1993 г. Едуард Шеварднадзе става държавен глава и остава на поста до 2003 г., когато е свален от власт по време на революция.
Михаил Саакашвили е избран за президент през 2004 г. Желанието му да установи централен контрол над Южна Осетия и Абхазия довежда до руско-грузинската война през август 2008 г.
От 2012 г. насам грузинската политика се доминира от движението "Грузинска мечта", основано от милиардера и бизнесмен Бидзина Иванишвили. Въпреки че Иванишвили е министър-председател само за една година между 2012 и 2013 г., той продължава да се счита за влиятелна политическа фигура.
С подкрепата на Саакашвили, "Грузинска мечта" се стреми към по-тясна интеграция с Европейския съюз от 2013 г. насам и официално подава заявление за членство през февруари 2022 г. след руската инвазия в Украйна.
