Лиценз за убиване

Има ли право една демократична държава да разпорежда убийства извън своите граници? В света на шпионите този въпрос остава без отговор. Политиците също го отбягват. Нека да надзърнем зад тази дебела завеса от мълчание заедно с Дойче веле.

Убийството на българския дисидент Георги Марков през 1978 година в Лондон по поръчение на комунистическите тайни служби влиза на челно място в една мрачна поредица от времето на Студената война. В същия списък е украинският дисидент Лев Ребет, убит през 1959 година от КГБ в Мюнхен. Мрачно известни са и многобройните убийства, извършени от Карлос „Чакала“ – пак главно по поръчение на комунистически шпионски централи. От 50-те години на ХХ-ти век тайните служби по цял свят все по-често изпращат наемни убийци за ликвидиране на неудобни лица. Съветският КГБ е най-активен, но дори демократични правителства и до ден-днешен работят с агенти, които притежават „лиценз да убиват“. Според експертите общо около 25 000 души са станали жертва на такива „мокри поръчки“.

За убийствата обикновено се използват отрова, бомби, снайперисти, а напоследък все по-често и дрони. В списъка на загиналите личат имена на политици, дисиденти, учени, на действителни или предполагаеми терористи. Нерядко обаче умират и съвършено невинни хора, които просто са се оказали в неподходящото време на неподходящото място.

Перфектното убийство

Днес редица държави предпочитат да използват не хора, а техника за изпълнение на мокрите поръчки. Въпреки това обаче идеята си остава същата, както в началото на Студената война: по поръчение на политиците да се ликвидират неудобни личности извън границите на страната.

Всъщност, още през миналия век научно-техническите постижения бързо навлизат в този мрачен бизнес. В Съветския Съюз стотици учени са впрегнати в разработването на технологии за безшумни и незабележими убийства. Не спят обаче и противниците от ЦРУ. Американците си осигуряват например услугите на химика д-р Сидни Готлиб, който разработва отрови и бактерии, ускоряващи пътя към отвъдното. През август 1960 година неговите продукти са подложени на първо изпитание: Белият дом решава да елиминира демократично избрания премиер на Конго Патрис Лумумба, защото го подозира в симпатии към комунистическия блок. Готлиб трябва да порови сред епруветките си и да открие онази отрова, която може да умори Лумумба, без да привлича подозрения върху САЩ. Операцията в крайна сметка се проваля, защото Лумумба се намира под закрилата на ООН и агентите не успяват да сипят отрова в храната му. Малко по-късно премиерът става жертва на преврат, извършен от полковник Мобуто.

Доктор Готлиб обаче продължава дейността си. В началото на 1960-те години той разработва няколко варианта за убийството на кубинския лидер Фидел Кастро. ЦРУ набавя цяла кутия с любимите пури на Кастро, а в лабораторията им инжектират отровата ботулин. Кутията е доставена в Куба, но така и не стига до кабинета на Фидел. Проваля се и опитът Кастро да бъде отровен с помощта на луксозна писалка, която автоматично да му инжектира никотинсулфат. Пак ЦРУ в различна степен носи отговорността за убийството на доминиканския диктатор Рафаел Трухильо, на президента Нго Дин Дием в Южен Виетнам и на чилийския военен шеф Рене Шнайдер.

Грубите ръце на Мосад

Докато Москва и Вашингтон залагат най-вече на сложни планове и на инсценирана „естествена смърт“, експертите на израелския Мосад пипат доста по-грубо. Те се специализират в малки бомби, скрити в писма или пакети. Първите им жертви през 1956 година са един египетстки агент и египетско военно аташе. Мосад подозира, че двамата подпомагат палестински терористи, които се опитват да проникнат на израелска територия. „Пощенските бомби“ бързо се превръщат в истински шпионски шлагер. Те не само убиват и нанасят огромни щети, но и насаждат страх в главите на враговете. През 60-те години на миналия век няколко египетски специалисти по ракетна техника (включително и техни германски помощници) стават жертва на такива атентати. Мосад и до днес не се церемони особено с онези учени, които според израелците разработват опасни оръжия. На мушка навремето беше Ирак, днес пък е Иран. Но модата на пощенските бомби постепенно отминава, след като в Египет започват рентгенови проверки на съмнителни пратки.

Мосад променя начина си на работа и бомбите все по-често се монтират в телефонни апарати, в хотелски стаи или в автомобили. Агентите понякога изпълняват мокрите поръчки и лично, обикновено с огнестрелно оръжие. След кървавия палестински атентат по време на Мюнхенската олимпиада през 1972 година, Израел предприема мащабна отмъстителна операция. Тя продължава цяло десетилетие, а след нея остават дузина трупове – всички терористи, но и неколцина палестинци, които нямат нищо общо с атентата. През юли 1973 в норвежкия град Лилехамер хората на Мосад ликвидират предполагаемия организатор на атентата. Оказва се обаче, че е станала грешка: убитият е марокански емигрант, който просто прилича на палестинския терорист. Норвежката полиция успява да арестува няколко израелски агенти, а операцията се превръща в най-голямото унижение за Мосад до ден-днешен.

През 1976 година САЩ официално се отказват от поръчковите политически убийства. Съответната правителствена директива е подписана лично от президента Джералд Форд. И докато демократични страни като САЩ постепенно признават извършените престъпления и променят политиката си, Кремъл и наследниците на КГБ все още държат тайните под ключ. И навярно продължават по стария път. Загадъчната смърт на Александър Литвиненко през 2006 година за пореден път потвърди това подозрение.