Плакатът, който ни върна в 1982 година
След победата на Аржентина с 2:1 над Англия в полуфинала на Световното първенство аржентински футболисти развяха на терена плакат с надпис "Las Malvinas son Argentinas" (в превод: "Малвинските острови са аржентински"). Жестът, нарушаващ правилата на ФИФА за политически послания, напомни на света, че между Буенос Айрес и Лондон все още има недовършен разговор.
Зад плаката стои дългогодишен антагонизъм, подклаждан най-вече от събитията в една конкретна нощ — 2 май 1982 г., когато в ледените води на Южния Атлантик потъва крайцерът "Генерал Белграно" и 323 души намират смъртта си. Половината от всички аржентински жертви в цялата Фолкландска война загиват в тези четиридесет минути. И четиридесет и четири години по-късно въпросът стои отворен: законен военен акт ли е нападението над кораба или престъпление, одобрено на най-високо ниво?
Корабът с две смърти
"Белграно" е спуснат на вода в Ню Джърси през 1938 г. под името "Финикс" — лек крайцер от американския флот. На 7 декември 1941 г. стои на котва в Пърл Харбър, когато японската авиация унищожава Тихоокеанските военоморски сили на САЩ. "Финикс" се измъква без нито една драскотина — един от малкото големи плавателни съдове, оцелели невредими в най-известното нападение на XX век. Корабът оправдава името си.
През 1951 г. Аржентина купува ветерана и го кръщава "Генерал Белграно" — в чест на Мануел Белграно, герой от войната за независимост и създател на аржентинското знаме. Три десетилетия по-късно корабът, надживял Пърл Харбър, ще срещне противник, срещу когото няма шанс: ядрена подводница.
Защо никой не може да отстъпи
Фолкландските острови са малка и на пръв поглед незначителна територия, но залогът за двете страни в конфликта е голям. За Аржентина Малвините — испанското име на островите — не са територия, а рана в националната идентичност. През 1833 г. Великобритания прогонва аржентинската администрация от архипелага и поколения деца ще научат изречението "Малвините са аржентински" преди таблицата за умножение.
През 1982 г. управляващата военна хунта на генерал Леополдо Галтиери, затънала в икономически колапс и в сянката на хилядите "изчезнали" поради собствения ѝ терор срещу инакомислещите, посяга към единствената кауза, способна да обедини нацията срещу външен враг.
От другата страна стои Маргарет Тачър — един от най-непопулярните британски премиери от десетилетия, начело на страна, която след Суецката криза (провала от 1956 г., белязал края на имперското влияние) се учи да преглъща залеза на собственото си могъщество. За нея ситуацията с островите е тест: ако Великобритания не защити 1800 свои граждани, каква тежест има думата ѝ пред света?
Затова в Южния Атлантик се сблъскват не просто два флота, а две накърнени национални достойнства — и точно това прави компромиса невъзможен, а заповедта от 2 май — почти неизбежна.
Зоната и заповедта
Когато през април 1982 г. аржентинската военна хунта окупира Фолкландските острови, Лондон обявява "тотална забранена зона" около архипелага с радиус 200 морски мили: всеки аржентински съд в нея подлежи на атака. На 2 май "Белграно" плава на около 30 мили извън тази зона — и, което ще се окаже най-смущаващата подробност, в курс, отдалечаващ се от островите.
Британската ядрена подводница "Конкърър" го следи от часове. Командирите на място искат позволение да атакуват; решението се взема на правителствено ниво — от военния кабинет на премиера Маргарет Тачър, събран в извънградската резиденция "Чекърс". Разрешението е дадено. В 16 часа местно време "Конкърър" изстрелва три торпеда — при това не модерни, а модели от Втората световна война, връстници на самата жертва. Две попадат в целта. "Белграно" потъва за по-малко от час. Това е единственото потопяване на боен кораб от ядрена подводница във военна операция.
Двадесетгодишни моряци се озовават в салове при температури под нулата и вълни, високи няколко метра. Спасителните операции продължават повече от денонощие; 772 души са извадени живи, 323 — не.
GOTCHA
На следващата сутрин британският таблоид "Сън" излиза със заглавие, превърнало се в отрицателен пример в учебниците по журналистика: "GOTCHA" — "Спипахме те". Един ликуващ възглас над стотици давещи се наборници. Още същия ден, когато става ясен мащабът на жертвите, редакцията сменя заглавието в новите тиражи — но е късно. Думата вече е олицетворение на всичко, което войната прави с медиите, и на всичко, което медиите правят с войната.
Символиката не спира дотук: завръщайки се в базата си в Шотландия, "Конкърър" влиза в пристанището с вдигнат пиратски флаг — стара традиция на британските подводничари при успешна атака, която пред телевизионните камери изглежда като жест от друг век.
Отговорът на Аржентина идва два дни по-късно: ракета "Екзосет" поразява британския разрушител "Шефилд" — двадесет загинали и краят на всякакви илюзии, че конфликтът ще мине с минимални кръвпролития.
Необходимост или престъпление
Критики за действията на британското правителство се появяват веднага : корабът е бил извън обявената зона, плавал е в обратна посока, а на масата — с посредничеството на Перу — е лежал мирен план, който потъва заедно с "Белграно". Критиците на Тачър, включително в британския парламент, години наред твърдят, че заповедта е убила не просто моряци, а мирните преговори.
В Лондон случаят "Белграно" се превръща в личен кръстоносен поход на депутата от Лейбъристката партия Там Далиел, който години наред разпитва Тачър от парламентарната трибуна за точния курс на кораба и точния час на решенията. През 1984 г. висш служител на Министерството на отбраната на име Клайв Понтинг изпраща на Далиел секретни документи, показващи, че правителството е представяло невярно обстоятелствата около потъването.
Понтинг е изправен пред съд по Закона за държавните тайни — и въпреки почти директното указание на съдията да бъде признат за виновен, съдебните заседатели го оправдават. Присъдата се чете като обществена позиция: администрацията няма право да нарича лъжата "държавна тайна".
Защитниците на атаката обаче разполагат с аргумент, който е труден за пренебрегване, и идва от самата Аржентина. Години след войната аржентински адмирали публично признават,че "Белграно" е част от планиран маньовър срещу британския флот, курсът е бил временно в обратна посока, а нападението е легитимен военен акт. Капитанът на кораба Ектор Бонсо, оцелял в инцидента, до смъртта си твърди едно: неговите моряци са загинали във военни действия, а не уловени в засада. В Буенос Айрес тези признания дълго са приемани като предателство.
След 2 май 1982 г. аржентинският флот се прибира в пристанищата си и не ги напуска до края на войната. Четиридесетте минути на "Конкърър" решават изцяло изхода от военните действия по море.
Незараслата рана
Днес "Белграно" лежи на четири километра дълбочина и е обявен от Аржентина за военен гроб. Всяка година на 2 май оцелелите — все по-малко на брой — се събират в Буенос Айрес. А спорът и в двете нации се предава по наследство: за едните това е хладнокръвна екзекуция извън всички правила, за другите — жестока, но законна логика на войната. Може би затова конфликтът за няколко ветровити острова отказва да остане в миналото и изниква нееднократно дори на футболния терен: той има дата, име и число, които никоя от двете държави не може да остави зад себе си.
