Сред римските императори от IV век едва ли има по-противоречива и по-трудна за еднозначна оценка личност от Флавий Клавдий Юлиан, останал в историята като Юлиан Отстъпник (Апостат).
За християнската традиция той е владетелят, който се отказва от вярата, в която е възпитан, и прави последния сериозен опит да възстанови старите езически култове. За други той е блестящо образован философ, способен военачалник и необичайно скромен император, който се противопоставя на разкоша, интригите и нравственото разложение на късноримския двор. Неговото кратко управление показва сблъсъка между два свята - отмиращата антична религия и християнството, което вече се превръща в основна духовна и политическа сила на империята.
Юлиан е роден през 331 или 332 година в Константинопол. Той принадлежи към династията на Константин Велики. Баща му Юлий Констанций е полубрат на императора, а самият Юлиан израства в близост до върховната власт, но и под постоянната заплаха, която тя носи. След смъртта на Константин Велики през 337 година голяма част от мъжете в императорското семейство са избити, за да не могат да оспорят властта на неговите синове. Сред жертвите е и бащата на Юлиан. От децата оцеляват само той и по-големият му брат Констанций Гал.
Тази семейна трагедия оставя дълбока следа в характера на бъдещия император. Юлиан е възпитаван като християнин, но вероятно никога не забравя, че хората, отговорни за унищожаването на семейството му, също се представят като защитници на християнската вяра. Детството и юношеството му преминават под строг надзор. Заедно с брат си той е държан далеч от политическия живот, тъй като император Констанций II се страхува от възможни претенденти за престола.
Спасение от дворцовата атмосфера Юлиан намира в образованието. Той учи в Никомидия, Пергам, Ефес и Атина и се превръща в един от най-образованите владетели на късната античност. Изучава Омир, Платон, Аристотел и неоплатоническата философия. Особено силно е повлиян от философи и мистици, които представят езичеството не просто като съвкупност от стари обреди, а като цялостна религиозна и философска система.
В Атина Юлиан се среща със средата, към която принадлежат и бъдещите велики християнски богослови Василий Велики и Григорий Богослов. Не може със сигурност да се твърди, че между Юлиан и Василий е имало близко приятелство, но те принадлежат към едно и също образовано поколение и познават едни и същи философски и литературни традиции. Григорий Богослов със сигурност наблюдава Юлиан още като студент и по-късно пише остри слова срещу него. Така Атина се превръща в мястото, където се срещат бъдещият защитник на езичеството и бъдещите водачи на християнската църква. Всички те познават отлично античната култура, но правят различен избор за нейното място в новия християнски свят.
Юлиан постепенно се отказва от християнството, макар дълго време да крие истинските си убеждения. Той приема езическите мистерии и започва да вярва, че древните богове могат да възстановят духовната сила на Римската империя. За него елинистичната култура и почитта към боговете са неразделни. Затова по-късното му прозвище "Отстъпник" не означава просто промяна на личната религия, а отказ от посоката, по която империята е поела след Константин Велики.
Пътят на Юлиан към властта е неочакван. След като брат му Гал е обвинен в злоупотреби и екзекутиран, Констанций II остава почти без близки роднини, на които може да повери управлението на огромната държава. През 355 година в Медиоланум, днешен Милано, Юлиан получава титлата цезар. Това не го прави равноправен император, а младши владетел и помощник на августа Констанций II. За да бъде свързан още по-тясно с династията, Юлиан се жени за Елена, сестра на императора.
Изпратен е в Галия, на фона на тежка политическа обстановка. Германски племена преминават Рейн, градовете се рушат, а римската власт е отслабена. Макар дотогава да е известен предимно като философ и учен, Юлиан проявява неочакван военен талант. Той възстановява дисциплината, подобрява снабдяването и лично участва в походите. През 357 година печели голяма победа над алеманите при Аргенторатум, днешен Страсбург. Следват нови кампании отвъд Рейн, възстановяване на разрушени крепости и освобождаване на римски пленници.
Военните успехи правят Юлиан изключително популярен сред войниците. Когато Констанций II заповядва част от галските части да бъдат изпратени на Изток срещу Персия, войниците се разбунтуват. През 360 година в Лутеция, днешен Париж, те провъзгласяват Юлиан за август, тоест за пълноправен император. Започва подготовка за гражданска война, но до голям сблъсък не се стига. Констанций II умира през 361 година и Юлиан остава единствен владетел на Римската империя.
Като император той веднага започва да възстановява старите култове. Отваря храмове, връща на езическите жреци отнети привилегии и възстановява жертвоприношенията. Юлиан не обявява открито масово преследване на християните. Той дори позволява на заточени християнски епископи да се завърнат, отчасти защото вярва, че вътрешните им спорове ще отслабят църквата. Въпреки това политиката му има ясно антихристиянска насоченост.
Особено показателен е законът, с който християнските учители са ограничени в преподаването на класическа литература. Според Юлиан човек, който не вярва в древните богове, няма моралното право да тълкува Омир и другите езически автори. Той насърчава и възстановяването на Йерусалимския храм, вероятно с намерението да оспори християнското твърдение, че неговото разрушаване е окончателно изпълнение на библейско пророчество. Строежът обаче не е осъществен.
Юлиан разбира, че старото езичество не може да победи само чрез възстановяването на обредите. Той се опитва да го преобразува по образец, който до голяма степен наподобява християнската църква. Изисква от жреците нравствен живот, грижа за бедните и обществено служение. Това е един от големите парадокси на неговата политика - опитвайки се да победи християнството, той заимства от неговата организация и от развитата в църквата система на милосърдие.
Личният живот на Юлиан рязко се различава от разкоша на повечето императори. Той живее почти аскетично, храни се скромно, спи малко и посвещава голяма част от времето си на четене, писане и държавна работа. Не се интересува от скъпи дрехи и пищни дворцови церемонии. След смъртта на съпругата му Елена не се жени повторно и не е известен с любовници или дворцови развлечения. Неговата външност и поведение понякога предизвикват насмешки, но дори противниците му признават неговата дисциплина и непретенциозност.
Най-голямото му военно начинание е походът срещу Сасанидска Персия през 363 година. Юлиан събира огромна армия и навлиза дълбоко в персийска територия. Римляните достигат до столицата Ктезифон и печелят сражение край града, но не успяват да го превземат. Императорът решава да продължи навътре, като нарежда голяма част от флота да бъде изгорена. Решението се оказва тежка грешка. Персите избягват решително сражение, унищожават посевите и затрудняват снабдяването на римската армия.
При последвалото отстъпление Юлиан е смъртно ранен с копие по време на сражение. Той умира на 26 юни 363 година, едва на тридесет и една години. Не е установено със сигурност кой нанася удара. Според най-разпространената версия това е персийски воин. Още в древността обаче се появяват слухове, че Юлиан може да е бил убит от християнин в собствената си армия. Доказателства за подобно убийство няма. Легендарните му последни думи "Ти победи, Галилеецо" вероятно са късна християнска измислица, предназначена да представи смъртта му като признание за победата на Христос.
С Юлиан умира и последният реален опит Римската империя да се върне към старите богове. Наследникът му Йовиан прекратява езическите реформи и възстановява привилегированото положение на християнството. Само няколко десетилетия по-късно езическите култове вече са подложени на официални ограничения.
Наследството на Юлиан не може да бъде сведено единствено до прозвището "Отстъпник". Той е способен пълководец, образован философ и владетел с необичайно чувство за лична дисциплина. Същевременно политическият му проект е обречен, защото се опитва да възстанови свят, който вече е загубил своето обществено единство. Старото езичество има богата философия, литература и обреди, но няма организацията, социалната сила и историческия устрем на християнската църква.
Юлиан остава трагична фигура - човек, който се стреми не просто към власт, а към възраждане на цивилизацията, която обича. Животът му показва, че дори императорските заповеди не могат да върнат историята назад. Той успява да победи германски племена, да възстанови римската власт в Галия и да достигне стените на Ктезифон, но не успява да върне боговете на Олимп в сърцето на една империя, която вече е избрала друг път.
