Насипът, който води през плиткото езеро, е широк колкото осем конници, яздещи редом. По него се точи колона от неколкостотин испанци и хиляди индианци от Тласкала. От двете страни се стичат канута с хора, дошли да ги видят.
Напред, върху острова, белеят кулите и храмовете на Теночтитлан — град с двеста до триста хиляди жители според преценките на съвременната историография. Малко европейски градове по онова време са толкова населени.
Насреща им идва свита от ацтекски първенци, заено с владетеля Монтесума II. Бернал Диас дел Кастильо, който върви с тях, ще запише години по-късно, че гледката му напомня видение от рицарски роман и че някои от войниците се питат дали не сънуват.
Двайсет и един месеца по-късно Теночтитлан е в развалини. Дотам водят една жена, дадена като дар, един корабокрушенец и една епидемия.
С обединението си в края на XV век Испания се превръща в една от най-могъщите държави в Европа. Последвалата експанзия и покоряването на Новия свят затвърждават мястото ѝ на водеща сила. Сред най-разпознаваемите фигури от този период е Ерна̀н Кортѐс — конкистадорът, който слага край на империята на ацтеките.
Ернан Кортес де Монрой и Писаро е роден през 1485 година в Меделин, кралство Кастилия, в знатен род. На четиринайсет години родителите му го изпращат да учи в Саламанка, но след две години се връща в бащиния дом. Тъкмо за онези месеци Франсиско Лопес де Гомара — секретар и капелан на завоевателя — пише, че младежът е буен, надменен, пакостлив и влюбен в оръжието.
Гомара никога не прекосява океана: сведенията си дължи на самия Кортес и на завърналите се от Индиите участници в събитията, а хрониката му е известна с уклона си в полза на познатия му герой. Бернал Диас дел Кастильо, който воюва под командването на Кортес, пише собствената си история именно за да опровергае тази на Гомара.
Отегчен от провинциалния живот и завладян от разказите за откритията на Христофор Колумб, Кортес се отправя към пристанището във Валенсия с намерението да участва във войните в Италия, но вместо това се скита безцелно почти цяла година. Чак през 1504 година отплава за остров Испаньола — днес поделен между Хаити и Доминиканската република.
Там се занимава със земеделие и служи като нотариус към градския съвет. Според Гомара боледуване от сифилис го задържа на острова и той пропуска несполучливите експедиции на Диего де Никуеса и Алонсо де Охеда, които през 1509 година отплават към Твърдата земя, както испанците наричат континенталния бряг: Охеда към Урабà в днешна Колумбия, а Никуеса към Верагуа в днешна Панама.
През 1511 година Кортес потегля с Диего Веласкес на поход за завладяването на Куба. Там Веласкес е назначен за губернатор, а Кортес — за чиновник към ковчежника. Получава земя и енкомиенда: правото да събира данък и труд от определен брой индианци, които формално остават свободни поданици на короната. Превръща се във влиятелна фигура, към която местните се обръщат за съдействие.
През октомври 1518 година е подписано споразумение, с което Кортес е назначен за генерал-капитан на експедиция от Куба към континенталния бряг. През февруари 1519 година отплава към Юкатан с единайсет кораба, около петстотин войници и шестнайсет коня. На остров Косумел към отряда се присъединява Херонимо де Агилар — испанец, претърпял корабокрушение осем години по-рано и живял оттогава сред маите, чийто език владее.
Близо месец по-късно конкистадорът акостира в Табаско и събира първите си сведения за вътрешността. Даровете, които получава там, не са знак на добра воля: на 25 март при Синтла се стига до битка и едва след поражението си местните вождове предават злато, храна и двайсет жени.
Сред тях е онази, останала в историята като Малинче. Тя говори науатъл — езика на ацтеките — и мая, а Агилар превежда от мая на испански. Така се получава преводаческа верига, каквато никой от предшествениците на Кортес не е имал.
Оттам испанецът се придвижва на северозапад, по крайбрежието на Мексиканския залив, и основава селището Веракрус. Основаването не е обикновена административна крачка, а юридически ход: щом възниква град със свой съвет, съветът може да избере Кортес за свой предводител и той престава да зависи от властта на Веласкес, който го е изпратил.
Кортес подлага армията си на обучение и строга дисциплина, превръщайки я в сплотена бойна сила. После заповядва корабите да бъдат извадени от строя. По описанието на Бернал Диас те са изтеглени на плитко и оголени от всичко използваемо — платна, въжета, метал.
Мълвата, че е изгорил флотата си, тръгва много по-късно: изследователят Уинстън Рейнолдс проследява първата ѝ следа до 1558 година, трийсет и девет години след събитието. Така Кортес обвързва съдбата си и тази на цялата си войска с оцеляване чрез завоевание.
Отрядът се насочва към вътрешността на Мексико, като Кортес ту прибягва до оръжие, ту търси споразумение с индианските народи. Сблъсъците не са малко. В Чолула испанците и съюзниците им избиват хиляди невъоръжени жители — Кортес твърди в донесението си, че е предотвратил засада, а Бартоломе де лас Касас описва случая като показна разправа.
Ацтекската империя не е в политическа криза през 1519 година. Слабостта ѝ е друга: тя е данъчна империя и много от подчинените народи мразят господарите си, защото им плащат тежък налог — данък в стоки и работна ръка.
Испанският завоевател успява да обърне това в своя полза. Тласкала, конфедерация от градове-държави, води продължителна война с Монтесума II, владетеля на ацтеките; тласкалтеките първоначално се съпротивляват на Кортес, но впоследствие се превръщат в най-верния му съюзник.
На 8 ноември 1519 година Кортес влиза в Теночтитлан с около четиристотин испанци и хиляди тласкалтеки. Монтесума посреща завоевателя с големи почести. Скоро след това Кортес решава да задържи владетеля в плен, за да управлява страната чрез него и да постигне не само политическото ѝ завладяване, но и покръстването ѝ.
Испанските политически интриги и завистта съпътстват Кортес през целия му път. Скоро научава, че от Куба е пристигнал отряд под командването на Панфило де Нарваес със заповед да го отстрани.
Кортес оставя малък гарнизон в Теночтитлан под командването на капитан Педро де Алварадо и се насочва срещу Нарваес. Печели последвалото сражение, а при завръщането си заварва своите обсадени от ацтеките. Междувременно Алварадо е избил стотици ацтекски първенци и воини, докато танцуват на празника Тошкатл в двора на Големия храм.
Малко по-късно умира и Монтесума — според испанските свидетелства от камъни, хвърлени от собствените му поданици, според индианските разкази е убит от испанците. Притиснат от обстоятелствата и от глада, Кортес решава да напусне града под прикритието на нощта. Испанците се изтеглят от столицата, но губят голяма част от хората си и почти цялото натрупано съкровище — нощта на 30 юни срещу 1 юли 1520 година остава в историята като Нощта на скърбите.
Кортес се събира със съюзниците си тласкалтеки и реорганизира силите си, а през декември 1520 година потегля обратно към долината на Мексико и установява главната си квартира в Тескоко. През същата година из земите на ацтеките се разнася едра шарка, донесена от испанците. Информаторите на Бернардино де Саагун, записани във "Флорентински кодекс", описват как болестта покосява цели домове и оставя живите без сили да се грижат за болните; тя отнася и Куитлауак, наследника на Монтесума.
Кортес подчинява съседните територии и поръчва на корабостроителя Мартин Лопес тринайсет бригантини — леки съдове с гребла и платна, които сглобява на брега на езерото и с които прекъсва снабдяването на града по вода. Обсадата започва на 22 май 1521 година.
Испанците и техните съюзници завладяват Теночтитлан улица по улица; градът пада на 13 август, когато е пленен последният му владетел Куаутемок. Това бележи края на империята на ацтеките, а Ернан Кортес се превръща в господар на огромна територия, простираща се от Карибско море до Тихия океан.
През 1524 година Кортес потегля на юг, към джунглите на Хондурас, за да смаже бунта на своя подчинен Кристобал де Олид, който се е обявил за независим от него. Пътьом, през 1525 година, заповядва да обесят Куаутемок, отведен като пленник в похода — обвинението е заговор, а Бернал Диас, който е сред участниците, определя присъдата като несправедлива.
Двете тежки години в тази злополучна експедиция се отразяват зле както на здравето, така и на положението му. Имотите му са присвоени от служителите, на които е поверил управлението, а сведенията за жестокостта на тяхната власт и настъпилия хаос предизвикват безпокойство в Испания.
В петото си писмо-донесение до Карл V от 1526 година Кортес се опитва да оправдае необмислените си действия. Короната изпраща съдия-ревизор: Луис Понсе де Леон, натоварен да провери управлението му, пристига през юли 1526 година. Когато умира почти веднага след пристигането си, Кортес е обвинен в отравянето му и е принуден да се оттегли в имението си.
През 1528 година Кортес отплава за Испания, за да защити лично каузата си пред краля. Пристига с огромни богатства и пищна свита. Владетелят го приема в двора си в Толедо, потвърждава титлата му "генерал-капитан" и му дарява титлата "маркиз на долината Оахака". Управлението обаче не му е върнато — губернаторската власт остава извън ръцете му. По същото време Кортес сключва нов брак с Хуана де Сунига, племенница на херцога на Бехар.
Конкистадорът се завръща в Нова Испания през 1530 година и заварва страната потънала в безредие. Обвиненията срещу него са много, включително че е убил първата си жена — Каталина Суарес, починала през 1522 година в Койоакан.
След като въвежда ред, Кортес се оттегля в именията си в Куернавака, на около осемдесет и пет километра южно от Мехико. Там се съсредоточава върху строежа на двореца си и върху проучването на тихоокеанското крайбрежие и Долна Калифорния.
Вицекралската титла така и не стига до него. През 1535 година Короната назначава за пръв вицекрал на Нова Испания Антонио де Мендоса — знатен аристократ, предан на монарха, а не на завоевателя. Кортес остава маркиз и генерал-капитан.
През 1540 година се завръща в Испания, а през октомври 1541 година участва в неуспешния поход срещу Алжир. По това време вече е напълно обезверен, а животът му — помрачен от съдебни дела. Получава разрешение да се върне в Мексико, но не успява да замине. В Севиля го поваля дизентерия и на 2 декември 1547 година издъхва от плеврит в Кастилеха де ла Куеста край града, на шейсет и две години.
Костите на Кортес продължават да пътуват четири века след смъртта му. До 1566 година лежат в манастира "Сан Исидоро дел Кампо" в Сантипонсе край Севиля, после са пренесени в Нова Испания и погребани в църквата "Сан Франсиско" в Тескоко.
През 1629 година, след смъртта на последния му пряк наследник по мъжка линия, костите са преместени във францисканска църква в Мексико, а през 1716 година — на друго място в същия храм. През 1794 година вицекралят Ревиягигедо ги пренася в църквата на болницата "Хесус Насарено", основана от самия Кортес, и им издига надгробен паметник.
След независимостта на Мексико името на Кортес става опасно. През 1823 година историкът Лукас Аламан скрива костите под олтара на същата църква, а през 1836 година ги премества отново в сградата и оставя таен акт за погребението. Документът лежи непубликуван над сто години. През 1946 година гробът е открит, а през следващата година останките са върнати на същото място — без церемония. Днес мястото не е засекретено: отбелязано е със скромна табела, а костите остават зазидани в стената.
