Александър Балабанов е особен кадър на родната литература, един от най-добрите преподаватели в Софийския университет и член на Македонския научен институт. Известен е като преводач и критик, но също така и като един редактор с редица колонки в седмични издания. Една от основните му задачи по време на творческия път е да пише статии и да се стреми да привлече вниманието на европейските общности към българите в македонски земи. Роден е в Щип, тогава част от Османската империя, днес част от Северна Македония.
Завършва гимназия в София, а след това заминава в Лайпцинг където следва класическа филология и през 1904 г. се дипломира. Зад гърба си има редица успехи, включително и създаването на първия литературен вестник в България - "Развигор". Разхождайки се в архивите, попадаме на негова колонка във в-к "Седмичен преглед" със заглавие "Какво става в малката България". Той занимава читателите си в секция "Социална хроника" и споделя някои лични истории, прекарани в София. Ето какво споделя на читателите на 30 декември 1933 г.
"Това, което ще разправя сега, то е вече наистина много отдавна, много отдавна станало. Още когато бях ученик. Когато бях ученик аз не получавах от никъде пари. Нямах нищо. Нямах често дори квартира, а щом се стоплеше, както писах веднъж вече, построявах си от шума и клони шатра в Борисовата градина. Но без храна рядко оставах. А на дъщерята на перачката давах уроци по геометрия, за да бъда пран. Собствено и нямаше много какво да се пере. На сина на кърпача давах уроци по латински, за да ми кърпи обущата, когато имах обуща.
А на сина на едно тогава заможно семейство още като четвъртокласник бях давал уроци по: латински, гръцки, старобългарски, история и пр. - за да мога да ям три пъти в седмицата топла храна. Когато това ми омръзна, преселих се в една гостилница на вече покойния Григор Панов. От другарство - шест души дойдоха с мен. Но храната бе развалена, често повръщахме. Затова заедно всички го напуснахме и отидохме всички да се храним в гостилница "Братя Миладинови", където останах до край - но все на кредит. И все на кредити, само аз, разбира се, другите си плащаха редовно.
Григор Панов, разярен от това, че му напуснахме така гостилницата, и понеже смяташе мен за инспиратор на някакъв заговор против него, ми се закани, че ще ме убие.
Една вечер влезна през прозореца в стаята ми с кама, но аз бях подготвен от неговите закани, казах на другаря си Панайот Байчев - той да спи в моето легло. Той бе най-смелия човек на света. Той на драго сърце прие - и го посрещна с друга кама и с револвер.
Един ден, както си вървях по улицата с книжки по мишки, точно пред Народната Библиотека ме настига Григор Панов. Кръвясали очи, разярен, пиян, луд...
- Дай ми парите или се върни в гостилницата ми да ми възстановиш честта - или сега ще ти изпия кръвчицата...
И - казал не казал - извади от джоба си един огромен револвер..
- Ха, ха, ха, сега да те видя, ще ходиш в друга гостилница!
Точно пред входа на библиотеката стоеше стражар на поста си. Той чу и видя всичко - съвсем спокойно.
- Стражар! - извиках аз - помощ, тоя иска да ме убие!
Стражарят се завъртя на ботуша си, обърна се към мен и каза сухо, канцеларски, дисциплинирано, почти научно:
- Не мога. Нямам право. Правилникът ми изрично забранява, не съм видял действие!
Аз се отчаях, уплашен до не знам какво. Но пияният ми кредитор и нападател прихна да се смее като луд.
- Ох, Божичко, ще умра от смях! Ох, умирам! Действие чака, действие!!!
И се примирихме и се преразказвахме случката и се почерпихме. Не бил видял действие!"
Александър Балабанов има доста цветни и интересни истории, които най-вероятно продължават да виреят затворени в архивите. Като едно от острите пера на страната, той оставя доста ярка следа, както в литературата, така и с картини за Царска България.
