Трябват ли ни Ботев и Вазов?
И ако истинските българи, готови да татуират Ботев и Левски на всяка част от тялото си, запрятат ръкави, за да се борят със зъби и нокти за запазването на възрожденската литература в учебниците, то реалният въпрос за образованието отново ще остане на заден план.
Темата за произведенията на Иван Вазов и Христо Ботев се прокарва всеки път, когато стане дума за реформи в образованието. Дъвкахме я през 2012-та, през 2013-та. Всъщност още през 2009 вече се обсъждаше редуциране на тяхното творчество в учебниците. И цялото говорене си остава само…говорене.
Дали трябва да изпаднат от програмата Ботев и Вазов? Не, разбира се, че не трябва. Но броят на изучаваните техни текстове в учебниците може да бъде значително редуциран за сметка на други автори. Ако се съди по учебниците по литература, български писатели е имало само през Възраждането и периода около Освобождението. Някои учители успяват да стигнат и до средата на 80-те години най-много. И всичко спира там.
Проблемът с образованието продължава да бъде в липсата на концепция какво трябва да може да прави един ученик, завършвайки училище. Ако това да може да преразказва анализите, преподадени от учителката в час, се приема за достатъчно, то промяна няма да има със или без Ботев.
Училището не учи децата на разбиране – нито на литературните текстове, нито на света извън класната стая. И това е първият проблем, от който трябва да се тръгне, когато става дума за образование. До каква степен ще бъде застъпен един или друг автор, няма значение, ако у ученика се създаде желание да търси информация и да чете повече.
Що се отнася до възрожденските автори – да, важни са. Но България не започва и не завършва с Вазов и Ботев, слава богу. Въпреки че докато превръщаме дребен казус в основен дебат за училищното образование, вероятно на това ниво ще си останем.
*След публикуването на този текст, Министерство на образованието и науката излезе с официална позиция за промените в учебните планове. Можете да я прочетете тук.
