Стогодишни камъчета за запалки

Суперите са „супер“, пращят от стока. От много стока. Всичко е на едно място, няма нужда да се редиш на различни опашки. Икономия на време. Ествествено, че посещението в петдекарния железен хамбар си има предимствата, ако забележиш – има и намаления тук-там. Скъпи стоки, евтини стоки, някои не толкова.

Обаче в суперите много ми липсва контакта с продавача. Единствения контакт е звукът от скан пиукането на машинката на касата. А касиерката, облечена с кожен елек дори и в жегата – хич не ме и поглежда. Само разсеяно ме пита – имам ли карта за намаления. Машинално ми прехвърля нещата през прозорчето със скана. Нещата летят, тя ги хвърля, хвърля, хвърля. Пиуууп, пийййип, пиуууууп. И толкоз. Плащай. „Торбичка искате ли?“

Няма го въпросът с оттенък на малко интимност, като: „Оооооо, отдавна не си идвал!..“.

Каквито продавачите, такава е и интимността. Аз съм пълен глупак, ако си въобразявам, че ще фамилиарнича с кожения елек. Глупак, касиерката посреща и изпраща като японско роботче хиляди лица и то – само до обяд. Достатъчно е вкисната, за да обърне внимание на твоята физиономия и на твоите глупави покупки.

Точно, за да попълвам липсващите интимности при покупка на мед, домати, месо, кромид. Или кафе с кардамом – типичната арабска подправка за кафе. Свикнах с вкуса му в Иран.

Както и да е, често посещавам пазара Кирков. Дето му викат „Женския“.

Е, да – голяма цигания е там. Не споря, така е. Сега го ремонтират, ще видим какво ше излезе.

Обаче там – при арабите, от които редовно купувам месо, получавам и лично изпращане до вратата. Къде другаде, освен там? При кожения елек – НЕеее.

А при Йоргос – продавача на маслини, винаги се кефя на звучащото от склада му сиртаки. Обичам да следя как Йоргос размахва ритмично лопатката за маслини. Като истински диригент е. Маестрото дълго размахва лопатката-палка преди да я забоде в купата със „Стафидаки от Кронос – 8.90 лв.“. На единия рафт има кутии с чай, забелязвам картонен етикет. Както и сгрешен надпис, надраскан с червен флумастер: „ЧАУ, 1.50лв.“.

Голяма работа, нали виждам, че е ЧАЙ, а не отрова за мишки. Дори не чувам колко струва пакетчето с маслините, толкова сме се омагьосали двамата в трелите на бозукито. И дирижирането. Дори не се сърдя, когато понякога кипърецът ми връща по-малко пари. Защото, какво значение има това, след като той ме изпраща лично чак до вратата. И леко се покланя след мен, сложил едната си ръка, облечена с гумена ръкавица върху гърдите си. Тупа се с кожената ръка по сърцето и казва:„Праятилю мой, чал!“. Мигновено му прощавам забравеното ресто. Моментално.

И днес направих това упражнение с Йоргос и маслините. Както и с арабите. Сещам се, че на последните дори не им знам имената, близки сме си само по физиономии.

И тогава изведнъж.…. видях този сляп човечец, който още размахва кутийката с камъчета за запалки. Боже мой! Същия си е, както и преди 100 години! Само е остарял горкия. Помня го, отпреди дори да тръгна на училище. А това беше толкова отдавна.

Боже мой!

Николай Крижитски