Шанел №5

Беше хубава любовна история, но свърши тъпо.

Биби беше страшна мацка, красавица. Мъжете се обръщаха след нея. Жените след мен – тогава бях левент, а не като сега – със бирено шкембе. На много народ им течаха лигите, само като ни зърнеха заедно по улиците.

Ееех, така добре си живеехме. Няколко месеца веселби и купонясване, имахме куп пари, които усърдно пилеехме по ресторанти и кафенета. Тогава работех в издателство и вземах доста солидни хонорари. Биби работеше в авиокомпания, хвърчеше насам – натам. Носеше дрехи, напитки, техника. Приятелите ни викаха: „Тежкари, корекомски гъзари“. Царска работа!

Един ден, Биби си стягаше багажа за предстоящо пътуване, аз се излежавах на дивана и слушах джаз-станция на новата ни стерео уредба. Биби я беше донесла от Тайван. Тя си оправи прическата и грима, взе багажа и ми кимна, че е готова. Аз зарязах слушалките. Скочих да се сбогувахме с една дълга целувка. Погледнах я в очите като за последно – подсъзнателно винаги си задавах въпроса дали ще я видя отново заради нейната опасна работа. Мислех си – ако падне самолета …. това ще е края на идилията. Бях влюбен, бях щастлив. Впрочем, както и тя.

Изпратих я до ъгъла и влязох в кварталната бакалийка да си взема цигари. Докато плащах, гледах Биби през витрината. Наслаждавах се на стройната ѝ фигура. За последен път.

Когато и синия ѝ копринен шал зави зад ъгъла, все още чувах как чаткат токчетата по тротоарните плочки – чат, чат, чат, чат. Тя си отиваше от живота ми, но още не го знаех.

………..

Качвах се бавно по мозаечните стълби и вдъхвах парфюма на Биби, който витаеше из целия вход. Шанел № 5. Тя много обичаше Шанел № 5. Ммммм..

Два етажа преди моята площадка гледам – по стълбите тече вода. Проследих потока и с ужас установих, че шурти изпод моята врата. Запретнах джинсите и зашляпах. Беше се пръснала тръбата в банята и изглежда канала не можеше да побере мощта на струята. Наводнението на апартамента и сградата бяха в кърпа вързани. Почти плувайки се добрах до телефона.

Човек от водоснабдяването учудващо обеща колегите му да наминат до час-два на този адрес. Тогава все още нямаше такова изобилие от фирми, а майсторите бяха дефицит. „Добре!“ „Супер!“ – помислих си аз – “ Че съседите съвсем ще се вкиснат“. Един недоволен комшия одеве ми тропаше на вратата, но влизайки и виждайки аварията, човека разбра, че работата е сериозна и се разтича да ми помогне. Докато попивах с парцала и кофата водата по стълбите, той слезе в мазето за да спре крана на водата на кооперацията.

Ужасих се, само като си представих, как стърча с парцала цяла нощ, а съседите ми пищят от ужас, че нямат вода. Все пак беше август. Не е никак приятно да седиш без вода в жегата, идеше ми да зарежа всичко и да хукна след Биби. Парфюма ѝ още ухаеше из стълбището.

Двама с куфари пълни с инструменти пристигнаха изненадващо след половин час. А началника им беше обещал за по-късно днес следобед. Чух как двата гащеризона цъкат с език още от долния етаж.

„Цццц….Мамка му и вода, цела вечер ще я газим бе….!” – мърмореха майсторите, качвайки се по стълбите.

Единия се запъти към банята, а другия взе да вади инструментите в хола. Там беше най-сухо, тъй като водата се беше оттекла вече към стълбите.

Изведнъж гледам – човекът стои с френския ключ в ръката като паметник и не мърда. Стои като препариран. Пълен истукан. Отидох до него, гледам го – втренчил се в една снимка до книгите ми. На снимката бяхме аз и гаджето ми. Бяла, порцеланова рамка. Тя беше с униформата на стюардеса, а снимката я щракна един приятел, с който я посрещахме един път и отидохме на поредния купон.

„Какво става?” – питам го.

А той продължава да кибичи там като, че си е глътнал езика.

Сочи с железния френски ключ снимката, дето сме с Биби. С бялата порцеланова рамка.

И тихо казва – „Това, ..това .. там е жена ми!”

Точно в този момент на човека му призля и той приседна на един от столовете.

И на мен ми призля. После си помислих и че ще отнеса някой гайчен ключ по главата.

А човека бе напълно сломен. Седеше там в хола ми, без изобщо да ме забелязва. Всъщност той не виждаше нищо, освен снимката. С бялата порцеланова рамка. Продължаваше да я гледа мълчаливо и да стиска ключа в ръка. После промълви, че жена му е стюардеса. Казвала се Биляна, викали и Биби. Имали и две деца. Биби често пътувала, защото такава и е работата. Понякога оставала за две седмици и летяла на някакви трансферни полети между компаниите. Така искали от ръководството – за да спестят пари.

Изясни ми се светкавично защо Биби казваше същото и на мен.

Дългата целувка още пареше на устните ми.

От отворената врата към стълбището още миришеше на нейния парфюм.

Шанел № 5.

В този момент почувствувах, че живота ми рухна….

Какво е станало после с това семейство – не зная.

Както казах, това бе денят, в който видях Биби за последен път.