Нурай Мерт, в.“Хюриет дейли нюз“
Посещението в Диарбекир на председателя на регионалното правителство на Иракски Кюрдистан Масуд Барзани беше представено като „историческо събитие“ от правителствените кръгове и беше планирано като голямо политическо шоу. В действителност то заслужава да бъде наречено по-скоро „класическо“ или „древно“, отколкото „историческо“, тъй като Барзани винаги е бил смятан за „лост“ за решаването на кюрдския проблем още от времето на покойния турски президент Тургут Йозал. В най-добрия случай Турция си мислеше да използва приятелството на Барзани като алтернатива на Кюрдската работническа партия /ПКК/ за отправяне на призив към кюрдите. В най-лошия случай, Барзани беше смятан за съюзник за смазването на ПКК, както стана по време на междукюрдската война през 1994-96 г. Често влиянието на Барзани и неговия десен кюрдски национализъм с препратки към религията са били смятани за лек срещу влиянието на ПКК в Югоизточна Турция. Без значение, че всички опити се провалиха, премиерът Ердоган реши да опита отново.
Този път Ердоган и Барзани имат повече общи неща, тъй като и двамата се опитват с всички сили да подкопаят политическата власт на кюрдската Партия на демократичния съюз (ПДС) в Югоизточна Сирия, тоест сирийското крило на ПКК. Е, има го също и въпросът за тръбопровода, но мисля, че той е на второ място, тъй като Турция и регионалното правителство на Кюрдистан в крайна сметка ще трябва да признаят, че не могат да продължат сами и трябва да се споразумеят с правителството в Багдад. Освен това, обстоятелствата, които накараха Барзани и Ердоган да търсят съюз, не трябва да ни заблуждават, че между тях няма разногласия. Ето защо Барзани трябваше да се задоволи с много кратка и двусмислена реч, за разлика от дългото и енергично обръщение на Ердоган към кюрдите в Турция и извън нея. Изглежда, че Барзани е съвсем наясно, че приятелството с турското правителство ще намали легитимността му на кюрдски лидер. Освен това, Барзани не изключва в бъдеще политически статут на кюрдите в Сирия, докато Турция защитава единността на Сирия. Барзани просто иска да разпростре властта си в Сирия за сметка на контрола на ПДС в региона.
И накрая, така наречената „историческа“ среща в Диарбекир не може да има каквото и да е значение по отношение на мирния процес или решаването на кюрдския въпрос, защото не Барзани (и регионалното правителство на Кюрдистан), а по-скоро излежаващият присъда лидер на ПКК Абдуллах Йоджала (и ПКК) са тези, които участват в процеса. Всъщност, именно нежеланието на предишните и сегашното правителство да признаят този основен факт спъва всички шансове за решение. Йоджалан и ПКК представляват тези кюрди, които копнеят за някакъв вид самоуправление или „политически статус“ – нищо, което е по-малко от автономия, няма да свърши работа. Те се борят и търсят запазване на кюрдската чест – нищо, което засяга тяхното достойнство, няма да свърши работа. Тяхната кауза е въпрос на „национално“ оцеляване – индивидуални или културни права няма да свършат работа. Турция, като цяло, като държава, политическите й партии и правителства дълго време отказваха да видят реалността и след всичко това настоящото правителство продължава да повтаря тази грешка.
И така, Турция се опитваше не само да смаже кюрдската политическа борба с всички средства, но също така да търси всякакви съюзи – от международната общност и западните приятели до ислямистки екстремисти (като например с Хизбула в Диарбекир през 1990 г.) Всички те се провалиха. Време е да се събудим! Нито популярен регионален лидер, нито известни кюрдски певци могат да променят действителността.
Що се отнася до Барзани, неговата настояща политическа линия (особено по отношение на сирийските кюрди) не само заплашва популярността му като панкюрдски лидер, но също така може да се окаже зле направена сметка. Истина е, че САЩ и западния свят изглежда предпочитат него и неговата партия в противовес на ПДС в Сирия и ПКК в Турция. Въпреки това регионално решение на кюрдския въпрос не може да бъде изградено само върху лидерството на Барзани и в крайна сметка ще изисква споразумение и с други действащи лица. Тогава, разбира се, другите действащи лица ще трябва да ревизират своя радикализъм и антизападни нагласи, поне за да противостоят на баланса в съюза между Турция и Запада.