Съвременна българска литература?!
Радостина Иванова
Сдобих се с тази книга от томбола на верига книжарници във Фейсбук. Когато ми се обадиха, че съм печеливша, първоначално се зарадвах, защото рядко участвам в каквито и да било игри, а още по-рядко съм печелила каквото и да било от тях. Да си призная честно, като разбрах коя книга ще получа, казах си – „от целия списък тази бих поставила на последно място в желанията си, но… такъв ми бил късметът”. Дори се замислих дали изобщо да ходя до книжарницата да си я взема. Защото: 1. Името на автора нищо повече не ми говореше от факта, че е българин, а аз не съм във възторг от последните си срещи с произведения от така наречената нова българска литература. 2. В заглавието имаше 1 дума и 1 словосъчетание, които силно ме притесниха – „тиква”, която напоследък се асоциира с политическия живот у нас и определено не е в сферата на интересите ми, и „ботаника на чувствата”, което пък ми звучи прекалено аграрно, прекалено сантиментално и още Бог знае какво.
Обаче… все пак си казах, че щом книгата е решила да дойде при мен по този необичаен начин, значи заслужава да й обърна поне минимално внимание, като я зачета, пък после да реша какво да я правя. И така – отидох, взех я, обърнах я да прочета нещо за нея или за автора на задната корица и открих там цитат /„…любовта е цвете от семейство Сложноцветни.”/, който едва не ме отказа от доброто ми намерение поне да прочета 1 разказ, за да си съставя мотивирано мнение. Защото след такъв цитат, избран като най-знаковото от цялата книга /или поне така би трябвало да бъде, за да привлече читателското внимание/, определено човек ще си помисли: „Ето това е поредната емоционална „боза”, само дето е писана от мъж, а и е в проза!”
На принципа на обратната реклама реших да прочета и предговора на автора, но той само затвърди предубеждението ми, че книгата напразно е похабила хартията, върху която е отпечатана. И все пак – вечно любопитният читател в мен каза, че, дори и това да е така, мога да изгубя време колкото за 1 късо кафе на крак /самият автор казва на читателя: „… спестих времето ти, за да получа вниманието ти”/, за да прочета двете страници, на които се побира първият разказ, озаглавен „Временно”. На тази идея ме наведе и колегиалното чувство – понеже в книгата нищо не пише за автора /Александър Урумов/, а аз обичам да знам кого чета, пoтърсих в Интернет и открих, че, освен всичко друго, е и журналист. И така – понеже първият разказ показа стегнат афористичен стил и ненатрапчива ирония, неусетно е прехвърлих на втория, който също „ме хвана за гърлото” с точното като в очерк описание на абсурдната действителност, в която живеем /„В нашата страна всички било временно, само надеждата си оставала постоянна.”/ – всеки върши това, което не умее, на човек в беда се помага само, за да се успокои гузната съвест, живеем в „лудница”, а я възприемаме като нещо нормално и т.н. Всичко това би звучало ужасно черногледо, ако я нямаше „усмивката”, която дистанцира автора от обикновения мизантроп и критикар.
Някои от разказите му са направо осъвременени варианти на приказки и притчи – например „Звяр” веднага буди алюзии за „Красавицата и звярът”, където само детската невинност и наивност подчиняват неконтролируемата сила и опитомяват злото. Същият този разказ, обаче, би могъл да се прочете и от актуалната, много по-прозаична гледна точка „за кучетата и хората”, по повод на която медиите непрекъснато оповестяват за пострадали от нападения на домашни или улични кучета хора и животни. Ето тук си личи, че авторът е журналист в смисъла на сентенцията на Роман Полански, че „журналистът е писател, чиято фантазия е ограничена от реалността”. Т.е. – най-вероятно за написването на този, както и на доста други разкази в сборника, Урумов се е „вдъхновил” от някой репортаж по телевизията, само че е пресял информацията от злободневните й факти и я е „облагородил” с философски подтекст.
Друга такава жестока и реална тема на цял цикъл разкази е бедността в най-крайната й форма – „Невидим”, „Пет лева”, „Гладни очи”. За тази разкази най-вероятно авторът е писал в предговора на книгата си, че са „къси като паметта на обществото”. Те са силни и черни почти като „Малката кибритопродавачка”, някои от тях са притеснителни, други предизвикват съжаление, а трети – направо гняв. Определено по-голямата част от творбите са посветени на тази част от живота, която обикновено остава в сянка, защото просто не обичаме да се вглеждаме в нея. Безнадеждност, самота, озлобление – това са емоциите, които лъхат от съдбите на героите на Урумов. Съвременният вариант на „Пази, Боже, сляпо да прогледа”, е превърнат в „мутренска тематика” /„Сандо”/. Също толкова „по нашенски” народопсихологично звучи разказът „И аз така мислех”, в който най-просто и откровено е казано, че „то без помощ не може”, съвсем противно на западния модел на издигането в социалната йерархия само на достойните и заслужаващи признание хора. Към тази поредица горчиво-изобличителни фрагменти бих прибавила и разказа „Нетърпимо”, където е описан друг типичен за времето „преди Промяната” феномен – „оползотворяването” на общата собственост в личното стопанство, което днес наричаме „кражба”. Дори вече почти неактуалната тема за политическите репресии в името на „светлото бъдеще” е погледната през съдбата на един събуждащ симпатиите на читателя герой в „Костенурки”. Не е подмината и откровената дисекция на отчуждението между родители и деца /„Веселяци”/, която поражда толкова неразбираеми на пръв поглед проблеми.
Всъщност, в сборника буквално има всичко, което бихме намерили на страниците на един днешен вестник – дори теми от страницата с вицовете, като тази за радостта на зетя от заминаването на тъщата /„Какъв ден”/, а също и от тази с криминалната хроника – за потресаващата агресия и безчовечност, които срещаме все по-често /„Помощ”/. От всичко казано до тук най-вероятно ви е станало ясно, че това определено не е четивото, което „ще ви зареди положително за предстоящия работен ден”, но пък има разкази /например „Братя”/, в които проблясва надеждата, че не всичко е загубено.
С две думи – можете да четете „Тиква” в градския транспорт само, ако не се страхувате да пропуснете спирката си, а също и, че околните ще ви вземат за луд, като съзрат сълзи в очите ви /след като сте прочели „Джулая морнинг”/ или ви чуят сам да си подхвърляте гневна реплика /когато приключите с „Неизвестен извършител”/!
